Българин е първият художник, окарикатурил Ленин


Райко Алексиев изкриви физиономията на вожда още през Октомврийската революция

Ръката на български художник е първата, която окарикатури Владимир Илич Ленин. Още през Октомврийската революция Райко Алексиев изкриви физиономията на вожда. Вгради я в сатирични рисунки. За тази творческа дързост заплати с живота си.

Райко Алексиев е роден през 1893 г. в Пазарджик. Ето как иде на тоя свят:

Нощта е била дъжделива

Бомбардировка на враговете на революцията

и кучета далече лаели,

Ленин на корицата на сп. “Барабан”, 1917 г.

а на изсъхналата слива

Райко Алексиев със съпругата си

зловещо и с прокоба дива

Автошарж на Александър Божинов

две кукумявки са ридаели.

Тодор Живков показва правия път на Тодор Цонев.

Пейзажист,

карикатурист

и фейлетонист,

Райко Алексиев присъства в културното пространство повече от три десетилетия. Участва в общи и урежда самостоятелни изложби. Издава сборници с весела проза, чиито герои израстват като нарицателни. Генчо Завалията и Отец Тарапонтий се нареждат до Бай Ганьо и Пижо и Пенда.

Стихията на Райко обаче е хумористичната преса. Сред редакторите е на списанията “Смях”, “Людокос”, “Българан”, “Барабан”, “Маска”. Подписва се с различни псевдоними, но е запомнен от читателите като Фра Дяволо.

Дяволото яде бой преди и след превратната дата 9 септември 1944 г. През 1937 г. е нападнат в центъра на София от лицето Якимов.

“В IV участък се е установило, че г-н Якимов е пребил Алексиева, задето си е позволил в своя вестник да го иронизира”, съобщава всекидневникът “Нова камбана”.

Става дума за

легендарния

вестник “Щурец”,

който прави епоха в нашата журналистика. Тиражът от 50 хиляди го извежда начело на родните периодични издания.

Последният брой на “Щурец” излиза на 8 септември 1944 г. На следващия ден “изгрява свободата” и изкуствоведи с каскети започват да проучват творческото наследство на Райко Алексиев. Плюнчат пръсти, прелистват старите издания и откриват карикатури на Ленин. И още по-ужасяващото - шаржове на самия Сталин!

Бащата на народите е изографисан в “Щурец”, а неговият предтеча в “Барабан”. Заедно с българановците около списание “Българан” и кводаистите около вестник “К'во да е” барабанистите определят пейзажа на някогашната литературна бохема. Те създават своя философия на хумора и свои шутове.

Сред шутовете

е и Владимир Илич

На 4 октомври 1944 г. в “Работническо дело” излиза статията “Фашизмът в нашата литература”. Авторът Борис Делчев е сътрудник в отдел “Агитация и пропаганда” при ЦК на БКП. Публикацията е донос за ония, които трябва да бъдат арестувани, малтретирани и по възможност ликвидирани.

“Фашистките влияния - сочи агитаторът - проникнаха в творчеството на по-голяма част от официалните писатели. Тях можем да открием у Каралийчев, Вълев, Красински, Чилингиров, Арнаудов, Йоцов, Цонев и много други, без да се изброяват всички. Ала особено трябва да се подчертае фашисткият облик на Фани Попова-Мутафова, Павел Спасов, Чавдар Мутафов, Димитър Талев, Ненчо Илиев и в областта на хумора Фра Дяволо.”

Приятелите на Райко

го съветват

да напусне страната

“Аз не съм плъх, та да напускам кораба, когато той потъва”, отвръща майсторът на сатирата. Отива да изпие едно кафе в сладкарница “Цар Освободител”. Тук го прибира известният главорез Лев Главинчев.

Две седмици го изтезават в Дома на слепите. Никой зрящ да не види какво вършат! Съпругата му Весела измолва среща. “Можете да си представите ужаса на една жена - разказва тя, - която не е виждала мъжа си само петнадесетина дни, но не може да го познае сред останалите арестанти. Накрая забелязах един човек да ми прави едва-едва знак с ръка и го познах - небръснат, измъчен и побелял целият.”

С помощта на познат Райко е преместен в болницата на Червения кръст. Тук на 18 ноември 1944 г. художникът издъхва.

“Върнаха ми само

одеялото,

по което имаше

кървави петна”,

спомня си съпругата. Междувременно започва така нареченият Народен съд, който създава прецедент в правораздаването. Пред трибунала са изправени предварително ликвидирани “врагове на народа”.

Заедно с Райко Алексиев в залата има и други нетленни. На 4 април 1945 г. председателят на Шести върховен състав Димитър Димитров чете:

“Признава починалите подсъдими: Данаил Крапчев от София, бивш директор на в. “Зора”, генерал о. з. Христо Луков, от София, и Райко Николов Алексиев, от София, бивш директор-стопанин на в. “Щурец”, за виновни през периода от 1. I. 1941 г. до 9. IX. 1944 г. да са извършили указаното на диспозитива на настоящата присъда престъпно деяние, вследствие на което и на основание чл. 4 от Наредбата-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея, конфискува…”

Магистратът

си намества

очилата и изброява:

а) на Данаил Крапчев всички движими и недвижими имоти с изключение на къщата на ул. “Добри Войников” 23 в София,

б) на генерал о. з. Христо Луков недвижимите имоти с изключение на къщата му на ул. “Артилерийска” 1 в София,

в) на Райко Николов Алексиев недвижимите имоти и лека автомобилна кола шевролет.

Шевролетът е паркиран пред съда.

След присъдата Димитров се качва на возилото и отива да се почерпи с партийни другари. На ревера му е закарфичена значка с образа на Сталин, защото Ленин вече не е модерен.

Опасният занаят на

сатиричната рисунка

Сред жертвите са Александър Божинов, Александър Жендов и Тодор Цонев

Райко Алексиев не е единствената жертва на сатиричната рисунка. Сходна е съдбата на карикатуриста Александър Добринов. Той също е страдал и по “фашистко време”. През 1925 г., няколко месеца преди атентата в “Св. Неделя”, рисува храма в пламъци с надпис: “Тази година Христос няма да възкръсне.”

“Имах вътрешно предчувствие, че ще стане нещо”, обяснява пророчеството си Добринов. След взрива, дело на комунистите, карикатуристът е тикнат в затвора. Народният съд пък, организиран от същите червени витязи, му лепва 2 години строг тъмничен затвор, 2000 лева глоба и лишаване от граждански и политически права.

Народният съд

не прощава

и на Александър

Божинов

Роден през 1878 г. в Свищов, той завършва живопис в Държавното рисувално училище и специализира в Мюнхен. Божинов превръща схематичната дотогава сатирична рисунка в изкуство. Негови работи се появяват и в европейския печат.

Александър Божинов е като Иван Вазов в областта на карикатурата. Няма историческо събитие, което да не е отразено в “кривото огледало” на художника.

За тези заслуги Народният съд го удостоява с 1 година тъмничен затвор и 1000 лева глоба. Нека тюрмата да е условна, великодушно махат с ръка магистратите.

Първомайсторът Божинов е унизен и в наши дни. Неговото име носи една софийска улица, дълга точно 21 крачки. Заради микроскопичния размер не може да бъде отбелязана в картата на столицата.

След 9. IX. 1944 г.

комунистите

подбират и своите

кадри

Емблематичен е случаят с Александър Жендов. Той е един от най-ярките представители на трудово-борческата интелигенция. Сътрудничи на всички леви издания, които често са инкриминирани заради неговите карикатури.

Като всеки истински творец обаче Жендов не е марионетен “редник на партията”. Отстоява своето мнение и спори с естетическия примитивизъм на левосектантите.

Негова е статията “Георги Бакалов фалшифицира”. Негова е и серията гротески на Александър Стамболийски, който след “народната победа” е обявен за икона заедно с Георги Димитров.

През 1950 г. Жендов

пише писмо

до Вълко Червенков

“Сред художниците - заявява той - се създадоха и засилват опасни настроения: разочарование от партийното ръководство, обезверяване във възможностите за творческа проява, та дори и паника, в която се смята, че партията едва ли не си е поставила за цел да обезличи творческото дело на художника, като го окове в казармена дисциплина, като го подчини на безапелативна произволна цензура, като вулгаризира до площаден вкус изкуството…”

Александър Жендов е изключен от комунистическата партия и изолиран от културния живот, доколкото го има. Омерзен, заболява тежко и умира през 1953 г.

Художникът е реабилитиран по времето на

Тодор Живков,

който продължава

да държи под око

карикатурата

Обгрижен с държавни дела обаче, за малко да изпусне скандалните “Люти чушки”. Вътре епиграмите са на Радой Ралин, а илюстрациите на Борис Димовски.

С дата 21 ноември 1968 г. петима бдителни литературоведи информират Генералния: “В книгата е даден простор на нихилистичните и политически объркани концепции на автора, които много старателно са подсилени и защитени от илюстрациите на Борис Димовски. Двамата автори често си сменят ролите, взаимно се допълват. Там, където текстът на Радой Ралин е лишен от “оригиналност” и “остроумие”, на помощ идва рисунката на Борис Димовски, която, тъй да се каже, “изплюва камъчето”.

Анализът на доноса е илюстриран с пошли примери на мерена реч и графика.

Най-кощунственият

се гаври с Първия

“В книгата “Люти чушки” - сочи петорката - е допусната несъвместимата с всякакъв морал и законност, изключваща комунистическата партийност, илюстрация на Б. Димовски, в която е злоупотребено с подписа на първия секретар на ЦК на БКП и председател на Министерския съвет на НР България, като е поставен на опашката на едно прасе.”

Тодор Живков си намества очилата и не може да повярва на диоптрите.

Сакралният му подпис наистина е завъртян като свинска опашка! Отгоре се мъдри епиграмата:

“Сит търбух

за наука глух”

“Комисията е единодушна - обобщават специалистите, - че Радой Ралин и Борис Димовски са нарушили грубо партийната дисциплина и социалистическата законност, поради което следва да понесат най-тежкото наказание.”

“В същото време обаче - правят уговорка те - ние мислим, че трябва да им се даде последна възможност и им се помогне да осъзнаят своята вина и с поведението си и творчеството си в бъдеще да докажат, че стоят на здрави естетически и партийни позиции за утвърждаването на партийната линия и нашия комунистически идеал.”

Докато Радой Ралин и Борис Димовски се превъзпитават,

друг художник тръгва

по наклонената

плоскост

Тодор Цонев е ученик на Илия Бешков. През 1950 г., когато Жендов пише на Вълко Червенков, той постъпва в Художествената академия. Завършва илюстрация и графика.

През 1968 г., времето на “Люти чушки”, адашът Тодор Живков вече е негов главен герой. Тодор Цонев създава стотици карикатури, шаржове и скечове на Първия.

Показва ги само на най-близките приятели, сред които чисто по нашенски се намира издайник.

На 16 март 1979 г. Държавна сигурност обискира дома на художника. Арестуван, Цонев лежи в килията до 22 май. Следователите обаче не показват карикатурите на Тодор Живков. Видя ги чак след промяната на 10 ноември 1989 г.


Какво четем:

🔴 Диетологът д-р Георги Гайдурков: Дори тревопасните животни не са вегани

🔴 Три вечни стихотворения от Никола Вапцаров

🔴 Кубер – братът на Аспарух, който създаде българска автономия във Византия

Източник: 24 часа



Коментари



горе