Как излетях от клетката
Обещах ви да ви разкажа за онези далечни времена, когато и аз бях “
Миналата седмица Васко Мавриков ме покани в студиото на “Евроком” да разкажа
за
Защо наричам “клетка” живота си преди това? Всъщност той изобщо не беше лош живот.
Бяхме започнали да си стъпваме на краката
Но едно малко червейче ме гризеше отвътре. Виждах в мислите си как годините отминават и ние сме все в този приятен, просторен апартамент, бавно остаряваме и се уморяваме, а детето ни расте точно по същия начин, по който съм отраснала и аз, дори учи в същото училище и играе по същите улици. И си представях как с всяка следваща есен и нова учебна година кипящата ми бунтарска душа все повече уляга и една кротка меланхолия се стича в нея като сълза по мечтите, които не само не съм сбъднала, ами дори не съм и посмяла да бленувам. Да си призная, не виждах какво точно искам да променя и какво не ми харесва, просто знаех, че мога повече и щастието не е в това да си доволен от себе си и да си нахранен и облечен, а в това да виждаш смисъл в нещата, които правиш.
А смисълът на професията ми някак се поизгуби в бумащината, в дребнавите изисквания, в пренебрежението към всеки опит за промяна, за нещо ново и интересно, което се надявах да въведа. Изгуби се в разочарованието, което виждах у възрастните колеги, някои от тях мои бивши преподаватели. И колкото и да им се възхищавах, не исках след трийсет години да се чувствам като тях - неоценена и неосъществена. И въпреки това най-вероятно още щях да съм зад катедрата и да преподавам неправилните глаголи до втръсване, ако едно хлапе не ми беше казало в часа на класния. “Какво правите тук, госпожо? Вие не сте за тази работа. Ще ви смачкат.”
Това се случи още през първата ми учебна година. Представяте ли си какво е да сбъднете една мечта, за която сте учили пет години, и да осъзнаете, че същата тази мечта ви затваря точно като папагалче в клетка. И фактът, че имате относително финансово спокойствие, че имате помощ за детето, че съпругът ви има работа, не ви успокоява, а още повече ви загробва, защото липсва финансовият стимул за промяна. Липсва усещането, че вече не издържате, което тласка човек към незабавна промяна. Точно като в експеримента с жабите, които не изскачат от съда с бавно затопляща се вода, докато не заври и не ги убие, и ние сме способни да останем в чистата си, приятна клетка, където има достатъчно храна, вода и спокойствие. И така - докато крилете ни не отпаднат дотолкова, че вече не можем да излетим, дори и да искаме.
За интервюто за
Но се случи друго. Научихме се да летим.
Всичко това си спомних днес, в онази стара еврейска сграда на центъра. Бяха прекрасни времена, изпълнени с ентусиазъм. Сигурно средната възраст във фирмата беше двайсет и пет-трийсет години. Млади хора, мечтатели, бохеми, творци, всички ние работехме това, което бихме правили и без заплащане, от чиста обич към киното. Работехме хобито си. Пътувахме с раздрънканите трамваи и си пазарувахме кренвирши от Женския пазар и керацуда за три лева.
Но летяхме и бяхме щастливи. И стигнахме надалеч и нависоко.
Не съжалявам за този риск. И бих го поела отново, ако се почувствам в клетка.
Човек трябва да опитва.
Все още сънувам, че летя.
Автор: Мария Пеева
Четете още:
🔴 Тест само от 4 въпроса ще разкрие същността ви🔴 Най-новата статия на Кеворк Кеворкян: Българи има и в България!
🔴 Закъсахме сериозно за инженери и компютърджии
Източник: mamaninja