Радвайте се и се веселете

Влизам в една голяма църква и вътре се разминавам с непознат свещеник.
За части от секундата погледите ни се срещат. Може би изтълкувах погрешно  това, което прочетох в неговия, и моля за прошка. Искам да се застраховам в своята субективност – няма значение дали свещеникът вложи обвинение в този поглед или не. Въпросът е принципен, не конкретен. Просто хората сме устроени така – да укоряваме. Но знам, че има такава тенденция, да се гледа мрачно, да се гледа тежко и човекът отсреща да бъде смазван с липсата на ведрина и чувство за хумор.

Свети Амвросий Оптински, свети Порфирий и безброй още светии са достигнали до нас с ненатрапливи и леки думи, които никога не обвиняват, не са кахърно мрачни и дават светла надежда. Думи, в които има радост. Много ли искам – да срещна в църквата спокойствие, а не обвинителен акт, подписан и подпечатан?

Това страшно отблъсква. Обвинителите изхождат навярно от тежестта на личния си опит; те са хора сериозни, имат по няколко деца, служат на Бога дисциплинирано, не пропускат неделя, имат ясен и твърд отговор по всички въпроси за патриотизма, либерализма и международното положение. И така нататък. Не знам как да им създам профил, но общо взето са хора, с които трудно се общува. Казваш им добър ден, а те ти отговарят кое му е доброто на деня, не виждаш ли, че тоя свят отива накъм ада, всичко е гнило и пропаднало…

Вижте сега, обвинители земни, ние наистина сме напълно свободни същества и вашите укоризнени погледи не помагат никому. Живейте и оставете другите да живеят. Бъдете праведни до святост, но оставете другите да си грешат на воля, това е техният живот, не вашият. Ако искате да им помогнете, молете се за тях. Но не им набивайте правилност в нещастните глави, няма да проработи тази стратегия. Ритуалността не е вяра. Ще ходя на служба, когато имам желание и когато мога. Ще слушам духовника си, ще си имам свои лични отношения с Бога, ще бъда толкова свободен да падам и ставам, колкото всеки един, роден някога на белия свят. И не вие ще ме съдите.

Винаги съм изпитвал страх от правилните хора. От мислещите правилно, от постъпващите правилно. Те спазват правилата за движение, никога не пресичат на червено и не превишават ограничението на скоростта. Христос не ни остави правилник с точки и подточки. Христос ни остави Себе Си. Ако можем, следваме Го. Ако не можем, опитваме се. Ако нямаме сили да помръднем и на сантиметър, поне да се обърнем в Неговата посока, и това е волята ни да бъдем Негови. Поне да протегнем ръка нататък, където е Той. Идеята е да Го знаем и да Го искаме. Да сме Го приели в сърчицата си, колкото и да са пълни със страсти. В един съд няма място за мед и катран едновременно, но човешката душа е така объркана, така изложена на всякакви удари, че личните битки не може да бъдат обсъждани публично. Само Господ знае дали това, че не сме отишли един месец на служба в църквата, е грях.

Ще ми кажете за самоотлъчването, ще ми приведете пак точки от правилниците, няма да споря с вас, че извън Църквата няма спасение – това е ясно; извън Христос няма спасение и на мен свещеникът ми е нужен. По този въпрос не мога да имам възражения. Но ако аз се моля, ако чета молитви от светиите, ако се опитвам да сричам, да се клатушкам като пиян, нека това си бъде моят път. И не ми натрапвайте мнението си, не ме известявайте какво смятате за моите криволици и лутания.

И пак ще ви го кажа – не знам дали е грях да не ходим редовно на Литургия. Грях е друго. Много добре знаем какво – в момента, в който грешим, сами го осъзнаваме. А ако грешим, но не сме дорасли да го осъзнаем, Бог и това знае. Ние страдаме от собствените си страсти. Всеки за себе си. Аз от моите, ти от твоите. Живейте и оставете другите да живеят. Оставете ги да грешат. Ако успеят да се привържат към Христа, добре. Ако не успеят, пак добре. Живели са, страдали са, имало ги е тук, трупали са въпроси. Бог ще им отговори. Бог ще ги съди. Но не си мислете, че сте наясно с Божия съд, че познавате Неговите пътища. Бог не съди по правила, а по милостта Си.

Николай Фенерски