Иван Гранитски: Метеорният талант на Кирил Варийски


Кирил Варийски беше едно от най-блестящите артистични дарования, чиято звезда проблесна като метеор в началото на 70-те години на ХХ век и угасна също тъй ярко и внезапно в края на века. Той е потвърждение на максимата, че истинският органичен талант почти винаги има не едно, а няколко различни превъплъщения.

 

Първото, разбира се, е актьорската стихия. Действително, може би, най-точната дума тук е стихия, защото още първите му роли в театъра и киното имаха поразителен ефект за публиката и той много бързо и неусетно се превърна в нейн любимец.

 

Нека си спомним само великолепните му кинороли в „Йо-хо-хо“ и „24 часа дъжд“, както и театралните му превъплъщения като Меркуцио в „Ромео и Жулиета“, Миша в „Жестоки игри“ или Нерон в „Антихрист-суперзвезда“ и Дяволът в „Приказка за стълбата“.

 

Той бе зареден с вътрешна експлозивна енергия. Сякаш всяко представление беше едва ли не последно в неговия живот. Особен вътрешен екстаз на радващия се на магията на конкретния текст, но и безстрашно втурващия се в стихията на импровизацията актьор. Често пъти режисьорите, с които работеше Кирил Варийски се изненадваха или гневяха от неговите непредвидими сценични изпълнения, но крайният резултат беше убедителен и завладяващ. И на киноекрана, и на театралната сцена (а особено пък в личния си живот) този артист държеше най-много на чувството за независимост и свобода, чест и достойнство.

 

Завладян от усещането за волност и неконтролируемост, за неподвластност на ничии съвети или диктати, лека полека творческите му роли се превърнаха и в основна негова житейска философия. Той започна да играе със същото усърдие и последователност драматичната роля и на собствения си живот. В душата на твореца зрееше и набираше скорост чудовищен конфликт – между усещането за вътрешната свобода на отделната личност и униформиращите условия на грубата и просташка действителност. Този конфликт се превърна в истинска трагедия веднага след началото на така наречените демократични промени или псевдодемократичното зазоряване.

 

И Кирил Варийски постепенно се убеди, че това не е неговото време и не е реалността, в която иска да живее и твори. Точно тогава създаде поразително пророческата за самия него роля във филма „Бързо, акуратно, окончателно“. За жалост тази знакова творба на режисьора Михаил Мелтев мина почти незабелязано от критиката и публиката, увлечени във водовъртежа на всекидневните политически крамоли, борби и разправии. А тъкмо изпълнението на Кирил Варийски в главната роля, според мен, е най-жестоката и точна метафора за абсурдите, жестокостите и човеконенавистническите шаради на българския преход.

 

Главният герой с нарастващ ужас разбира, че е напълно излишен. Сюжетът се разгръща придобивайки чудовищно гротескови форми – героят е жив, но според поредица от бездушни чиновници той не съществува. Хем не е погребан, хем го няма по документални свидетелства, а дори и не го забелязват, въпреки отчаяните му опити.

Добре е поне веднъж на няколко месеца този филм да се върти по БНТ, за да припомня на днешните псевдополитици и пишмандържавници какви нравствени покушения извършиха срещу днешното българското общество…

 

Съдбата ме сприятели отрано с тази удивителна личност – може би още в годините, когато завършваше ВИТИЗ и ние - млади писатели, кинодейци, актьори, художници, композитори, режисьори, архитекти, все още безгрижни, заредени с младежки ентусиазъм и оптимизъм, живеейки почти денонощно заедно в безбройни сбирки, премиери, спектакли, семинари, пътувания из страната и пр., и пр., споделяхме и обсъждахме творческите си планове, неуспехи и копнения. Още тогава усетих колко чувствителна и лесно нараняема е душата на Кирил Варийски.

 

В годините на най-шумната му слава той изглеждаше великолепен, силен и недосегаем за клюки, интриги, издигнал се сякаш над суетата и плебейската врява на деня. Но най-близките му приятели разбираха, че този храбър и смел дух може да бъде съкрушен от подлости, предателства, неуважение, завист и интриги.

 

Той бе изтъкан от непомерен възторг, изпадаше в завладяваща екзалтация, когато се превъплъщаваше в многобройните роли, които режисьори като Леон Даниел, Здравко Митков, Крикор Азарян, Маргарита Младенова, Иван Добчев, Пламен Марков, Теди Москов и др. му предлагаха. Уникалният му талант да влиза в различни роли – комедийни или трагедийни, разцъфваше като екзотично цвете, буйно и невъздържано, но когато започна погромът върху българския театър се видя колко крехка и незащитима е душата на Кирил Варийски. В десетки лични разговори той е споделял с мен, че това не е неговото време, не е неговото общество, не е неговия век и не е неговият свят. Това всезавладяващо и нарастващо като лавина отчаяние и песимизъм подтискаха и желанието му да играе. Той самият аргументирано доказваше пред мен и други приятели, че в такива времена на господство на подлостта и плебейската врява, талантът на актьора се обезсмисля.        

 

Може би в подобни именно мигове той е започнал да създава и своите стихотворни опити, които ми донесе неузнаваем и смутен в една опърпана тетрадчица през 1993 година, когато бях директор на издателство „Христо Ботев“.

 

Кирчо прелистваше с треперещи ръце страниците на тетрадчицата с лирика и просълзен ми четеше фрагменти от стихотворенията, посветени на Елза и Лора – съпругата и дъщеричката му. Прелестни, изпълнени с много нежност и светлина строфи.

 

Но по същото време той създаваше и текстове, в които като че ли правеше нравствен разрез на собствената си душа, както е например със стихотворението „Напук“, което днес можем да приемем за поетичната автобиография на актьора:

 

„Аз съм несериозен,

според някои.

Аз съм нетрадиционен,

за някои.

 

Аз и в театъра

съм си аз.

Аз съм си всичко

и без вас.

 

Аз и без сцена

съм си грях:

Аз съм преполовена

смелост и страх.“

 

Освен вълнуващите лирични въздишки, посветени на най-близките му хора, имаше и сатирични, изпълнени с гняв и патос стихотворения (писани в края на 80-те и началото на 90-те години на XX век). Тук отново проличаваха главните качества на таланта на Кирил Варийски – непосредност на изказа, оригинална образност, неподправена страст, болка, възторг и тъга, меланхолия и надежда, осъждане и разбиране, отчаяние и просветлено примирение.

 

В тези драматични и разломни години и редица други изтъкнати български актьори и режисьори посегнаха към Словото като друга форма на изява на техния талант и така се появиха ярките книги на Вили Цанков, Леон Даниел, Крикор Азарян, Стойчо Мазгалов, Иван Налбантов, Красимир Спасов, Славка Славова, Стефан Мавродиев, Иван Балсамаджиев, Илия Добрев, Венцеслав Кисьов, Вели Чаушев, Иван Иванов....

 

Днешното българско общество е в дълг пред тази уникално талантлива плеяда творци. Трябва да се издирят техни авторски текстове (лирика, проза, критика, театрознание), както и да се направят цялостни портрети на актьорското им присъствие, да се проследят през годините ролите, в които те са се превъплъщавали, както и вдъхновените им интерпретации, за да се усети цялостния дух на няколко десетилетия, в които българският театър и кино родиха тези изключителни таланти.

 

***

 

Публикуваме и няколко стиха на великия Кирил Варийски:

 

 

ОПТИМИСТИЧНО

 

Уморих се да гледам отчаяно,

уморих се …

Уморих се все да ми е окаяно

уморих се …

Уморих се от обичта на хората

уморих се …

Уморих се и от тази тъпа моя „Gloria“

уморих се …

 

Уморих се да играя за вас,

уморих се …

Нещо истинско искам, на глас …

Глупости … Уморих се.

 

Уморих се все да чакам, все да пресмятам …

Уморих се …

Дали жена, дали заплата,

Уморих се …

 

Уморих се от всичко свято,

уморих се …

Уморих се от този живот – театър.

Глупости … Напих се.

 

***

 

ТИ

 

На Елза

 

Ти си ми аванса…

Ти си ми и нищото.

Ти си ми шанса.

Ти си ми и вещото

 

лице, което оправя

нашите аванси

към тази държава.

 

Нали уж сме заедно?

Нали уж сме дует?

Навън е окаяно.

Доста глупав куплет.

 

Ти си ми всичко.

Ти си ми умът.

Ако те няма,

аз ще умра.

 

***

 

ЗАВЕЩАНИЕ ЗА СБОГОМ

 

На Лора

 

Когато настане време,

когато светът ми задреме.

Ти не плачи за мене.

Моля те, не плачи за мене…

 

Когато отида дори в рая –

и това не е сигурно, Лори, и това не зная…

Помни, това не е края.

Remember me, това не е края…

 

Защото когато и ти ще създаваш.

Чрез теб, Лори, и аз малко оставам.

Така че недей се предава.

Моля те, не се предавай…

 

 

 

 

Та когато, коте, настане време,

когато светът ми задреме,

ти недей плака за мене,

моля те, не плачи за мене.

 

Знай, че ще ми е страшно прекрасно,

дори и в съня ти,

да чувам отгоре по няколко пъти, ясно,

твоето нежно и моето любимо

„ТАТИ?…“


Какво четем:

🔴 Седнах пред иконата от баба и се помолих… В живота ми се случи чудо!

🔴 72 години памет за Димитър Маджаров - спасителят на тракийските българи

🔴 Срещата на Райна Княгиня с Георги Бенковски

Източник: Епицентър



Коментари



горе