Петя Дубарова – поетичният талант, останал завинаги на 17 години


Петя е смятана за един от най-големите поетични таланти в българската литература. Мнозина виждат в нея бъдеща Елисавета Багряна или Маргарита Петкова.

На 4 декември 1979 г., около 5 месеца преди да навърши 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета. Оставя предсмъртна бележка със следния текст:

„Измамена

Младост

  Прошка

   Сън

  Спомен

Зад стените на голямата къща

ТАЙНА“

Никой досега не е успял да разгадае истински посланието на Петя, закодирано в тези подредени една под друга думи. Както и никой не може да даде отговор на въпроса, защо това крехко, но красиво и много жизнерадостно момиче избра да отиде в небитието, вместо да изживее битието си на поетеса и жена на земята?

Въпреки краткия си живот поетесата оставя след себе си около 200 стихотворения, 50-60 произведения в проза, десетки художествени преводи на песни на “Бийтълс”, “Би Джийс”, “Смоуки”, “Пух”.

 

Петя Дубарова е родена на 25 април 1962 г. в крайморския град Бургас. Майка й Мария е прогимназиална учителка по литература, баща й Стайко – началник-смяна в бургаския завод за радиатори. Момичето учи в „Г” паралелка на кварталното училище „Иван Вазов“ и продължава в елитната английска езикова гимназия. Малката Петя, започва да казва стихчета малко след като проговаря. Научава буквите на две години и половина, след още една вече чете. На пет сама си взема книги от читалището. В първи клас написва и първото си стихотворение от два куплета – „Буря в морето“.

За откривател на таланта на Петя се смята бургаският поет Христо Фотев. Когато тя е на 10-11 години, той води нещо като кръжок. С усета си на голям поет усеща особения начин, по който момичето гледа на света около себе си, на образите, които създава без никакво усилие. Мария Дубарова започва да изпраща някои от стиховете на Петя до вестника за деца „Септемврийче“. Там се появяват първите й творби. Макар че редакторите често се съмняват дали те наистина са писани от дете. Поради тази причина отказват да публикуват някои от тях. Изненадва ги не само образността и зрелостта им, но й продуктивността на авторката – майката праща по 20-30 наведнъж.

 Имало е дни, в които тя е пишела по 15-20 стихотворения, без да чувства никаква умора или изтощение. През 1974г., когато тя е на 12 години, на организирана от училището среща  с писателя Георги Струмски, Петя го поздравява със собствено стихотворение – написано за една вечер. Възхитен, поетът й подарява снимки с автограф и надпис
“На Петя Дубарова, да стане голяма поетеса “.

По същото време, тя получава писмо от редакцията на „Септемврийче“, че повече не могат да я печатат, защото стиховете й са като за възрастни. Съветват я да праща в сп. „Родна реч“ и в. „Средношколско знаме“. Когато е на 14, Петя се среща с някои от редакторите на „Септемврийче“ и те й признават, че заради нейните стихове дълго се ровили в книгите на съвременни, а дори и на позабравени поети, за да видят дали тя не е „откраднала“ нещо от тях.

14-годишна Петя отива с майка си в редакцията на „Родна реч“. Среща се с главния редактор Георги Константинов и зам. главния Григор Ленков. Ленков – талантлив млад поет и преводач, оценява по достойнство стиховете на Петя и почва да ги публикува в списанието. Двамата с него четат донесените стихотворения и бързо разбират, че насреща си имат самороден скъпоценен камък, който внимателно трябва да бъде шлифован. Решават да дадат кураж на талантливото момиче и прибягват до малка лъжа. Петя е в 7-и клас и те я „състаряват“ с една година, тъй като списанието е за средношколци и в него могат да публикуват само от осмокласници нагоре.

Григор Ленков също отдавна не е между живите. Умира внезапно по време на Пушкиновите празници на 7 юни 1977 г. в Ленинград (днес Санкт Петербург). Има няколко версии за мистериозната му смърт: инфаркт, сгрешена лекарска диагноза, самоубийство и дори убийство.

Петя Дубарова му посвещава следния стих:

На другаря Ленков

Запомних Ви с усмивката – зорница.

С очите Ви – засмени и сърдечни,

и думите ви топли, като птица

в сърцето си – гнездо, ще пазя вечно.

През 1976 г. Петя Дубарова кандидатства и е приета в Английската гимназия на Бургас. Тя е на първо място в списъка с най-висок бал и оценка по литература 5,88. Петя е отлична ученичка. В английската тя разширява кръга на интересите си. Чете биографиите на велики художници и композитори, интересува се от изобразително изкуство, музика, кино, театър. Свири на китара, обича да пее, общителна и сърдечна, отзивчива и състрадателна. Освен това е и много добър преводач от български на английски. Участва в много конкурси и прегледи на художествената самодейност, от които получава много дипломи и награди.

През 1978 г. режисьорът Георги Дюлгеров, също бургазлия, снима филма си “Трампа”. С епизодична роля в него участва и Петя Дубарова, всъщност тя играе себе си.

Според сюжета на филма в малък град идва писателят Добрин Илиев (актьорът Илия Добрев), за да журира средношколски фестивал на художествената самодейност. Някога като млад граничар той написва стихотворение, което го прави популярен и много ученички му пишат писма до заставата. Сред тях е и Катя, чиято дъщеря Мая сега участва в конкурса за поезия. Тя знае за младежката връзка на Добрин и майка си и се надява той да й помогне за първата награда. Мая наистина я печели, но с цената на подменени стихове.

Ето най-важния епизод от филма с Петя, той е повече от пророчески.

Малко след като Добрин Илиев връчва първата награда на Мая, от мястото си в залата става Петя и пита може ли да каже свое стихотворение, защото сутринта не била допусната до конкурса. Учителката Мадарлийска веднага я срязва: можело пък учениците в залата да не искат да слушат поезията й.

Петя моли всички в залата, които не искат да чуят стихотворението, да вдигнат ръка. Пълно мълчание. Тогава, казва Петя, моля всички, които искат да чуят стихотворението ми, да вдигнат ръка. Пак мълчание и апатия. И Петя съкрушена си сяда.

В крайна сметка получава разрешение от Добрин Илиев. Излиза на сцената и рецитира стихотворението си:

Една жестока ножица със крясък

отхапа моите коси,

разпръсна ги по пода като пясък,

гърба ми вече нищо не краси.

Червената ми рокля в гардероба

посърнала, измачкана лежи,

проскръцва закачалката със злоба,

че черната престилка й тежи.

Смирено лунапаркът си отива,

понесъл светлини и весел смях.

И Морската градина става сива,

по-сива и от вятърния прах.

Още докато Петя рецитира, победителката в конкурса Мая (актрисата Тоня Шахова) тихомълком се изнизва от сцената. „Това момиче тук прочете истински стихове – дръпва емоционално слово писателят Илиев. – То пише искрено! Пише открито за това, което му идва отвътре! Поезията не е средство за участие в мероприятия…“

Сценарият на „Трампа“ е написан по книгите „Три срещи“ и „Объркани записки“ на Ивайло Петров. В готовия вариант няма участие на Петя Дубарова. Но Дюлгеров моли своя съученичка, учителка по литература в Бургас, да му прати момичета, които пишат стихове. Така се запознава с Петя и остава очарован от стихотворенията й.

Премиерата на филма „Трампа“ е на 11 декември 1978 г. На 3 декември следващата 1979 г., Петя прави своята фатална трампа – сменя живота си със смъртта.

По време на снимите в Самоков, през зимата на 1978 г. тя се запознава с Пер – шведско момче, дошло на екскурзия в България. Това става в дискотека на Боровец, където Петя се забавлява с част от групата на продукцията. Той я кани на блус и я целува. Това е нейната първа целувка и първото й влюбване, но любовта й остава несподелена. След тази кратка първа среща, тя повече никога не го вижда и чува. На другия ден снимките продължават, а после тя ненадейно си тръгва за Бургас. После си разменят няколко писма, които тя чака с нетърпение, но изведнъж той спира да пише. Петя го преживява изключително тежко. Първата любов оставя следи завинаги, особено за чувствителни и емоционални момичета като нея. Последното писмо от Пер Петя получава в навечерието на новата 1979 г.

 През пролетната ваканция на 1979 година, Петя е на тридневен семинар организиран от сп. „Родна реч”, който се провежда в столичния младежки хотел „Орбита”. Там тя се запознава с младия писател и почти нейн връстник Деян Енев. Остава силно впечатлена от таланта на тийнейджъра и отношението му към нея. През лятото на същата 1979 г. той гостува в дома на Петя, който се намира на бургаската улица „Ернст Телман”. Разхождат се из Бургас, из центъра, из Морската градина, прекарват часове в ледения салон на сладкарница „Космос“. Петя е  много горда със своя град и истински го обича. През есента той отива в казармата, където около 60 дни по-късно научава, че тя е отишла на небето. По свой избор.

Цялото лято на 1979 г. за Петя е един щур купон. Безкраен празник. Но и с доста горчиви капки в чашата на живота. Щастливите мигове се редуват с разочарования. Веселието – с тъга. Приятелството – със завист. Кой да предполага, че това лято ще е последното в живота й?

По време на средношколската ученическа бригада тя и още една нейна съученичка са „назначени” от командира на общинския бригадирски щаб за дописнички. Ще отразяват „трудовите успехи“ и проблеми на средношколците в комсомолския вестник. Всичко това те приемат като една голяма забава и безкраен купон, но не така мисли бригадирското началство. За „фриволното” си поведение са „разжалвани“ като дописнички и изпратени на работа в завода за безалкохолни напитки.

Бригадирското лято завършва с преглед на самодейността. Бригадата на Петя подготвя поетичен рецитал. Стиховете вече са раздадени, но решават да включат и нея. От Петя се иска да наизусти стиховете и да ги рецитира с патос. Младият талант отказва да рецитира по този начин. Заради това тя е изгонена от групата. Наказват я с мъмрене. Макар и да не го изразява, тя страда много от това, че винаги остава неправилно разбрана за околните. Петя е все изгонена… от свят, разкроен за послушните и търпеливите. Популярността й след филма „Трампа“ дразни завистливците. Повечето я възприемат като високомерна и претенциозна. Одумват я, коментират постъпките й с хаплива нотка – „голямата поетеса“. Петя си дава вид, че не забелязва. Но сетивата й, свръхчувствителни като локатори, улавят всичко. Тя още повече се затваря в себе си и се дистанцира от околния свят.

Подкрепа намира в прегръдките на своя съученик и приятел Владимир. С него са почти неразделни – до такава степен, че с демонстративното си поведение, вече дразнели както съучениците си, така и учителите. Когато Петя слага край на живота си през декември 1979-а, потресена от бездушната система и лицемерието на околните, тийнейджърът е смазан от мъка.

На 15 септември 1979 г. Петя започва десети клас. В книгата си за нея Веселин Андреев пише: „До последната година – съвсем момичешка фигура: остри колене и рамене, тънко вратле. И само за едно лято израства в зряла девойка – истинска жена, обаятелна, чаровна…“ От многобройните разговори на поета с нейни съученици вътрешният портрет на Петя изглежда така:„Съчетава известна ексцентричност на характера, с голяма дълбочина и широта на душевния мир. Има силно самочувствие, но не само на основата на таланта, а като цялостна личност. Надсмива се, дори с презрение гледа на дребнавостите. Самоуверена. Чувствителна, много чувствителна в отделни моменти. Беше и странна. Винаги защитаваше своето мнение, спореше с всеки. Самобитна, своеобразно затворена. Имаше си и свой свят. Пряма и откровена, често казва: „Аз не умея да лъжа…“ Казва всичко в очите – без да се страхува от това дали срещу нея стои учител или съученик, приятел или непознат. Не наранява, не компрометира. Не се държеше надменно. Няма склонност към усамотяване, но когато има работа, гледа да бъде сама…

C наближаването на първия учебен ден записките на Петя в дневника й стават все по-мрачни, тъжни и песимистични.

На 7 септември 1979 г. тя пише:

Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо… Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!

–

“Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета?! Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо! Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила…

Това са едни от последните записки на Петя Дубарова.

 


Четете още:

🔴 Разтърсваща драма: Разкъсваше ме мъката, че моята мила и смела майка никога няма да успее да види внука си

🔴 Човек е щастлив тогава, когато е изпълнен с желание

🔴 Тодор Колев: За това ли беше всичко, за тези пари?!





Източник: magnifisonz





Коментари

горе