Станислав Доспевски
Възраждането на българския народ обхваща всички области на материалния и духовен
живот; борба за политическо освобождение от османското владичество и за самостоятелна
българска църква, незaвисимо от силното влияние на гръцкото духовенство, развитие
на занаятите и търговията, на просветната и читалищна дейност и вливането на нови
идеи в областта на културата. Всичко това спомага за издигането на националното
самосъзнание на българите. На мястото на килийните училища възникват и се множат
новите светски училища, увеличават се печатните издания. Този всеобщ подем в Българско
се отразява и на развитието на изкуството по нашите земи. Старите народни традиции
и нарастващите нужди и жажда за просвета подтикват народните майстори не само
към активизиране и разширяване на тяхната дейност, но и към влагане на нови идеи
в строителството и създаването на народностна българска архитектура в областта
на дърворезбарството и изобразителното изкуство. Раждат се и се оформят няколко
художествени школи по родове, които създават самобитно българско резбарство, живопис
и строителство (Тревненската, Банската, Дебърската и др.). Тези художествени занаяти
се развиват и предават по родствена линия на поколенията.
Такава една художествена школа, чието начало е поставено в края на XVIII век
е Самоковската. Съгласно източници, неин основоположник е Христо Димитров от с.
Доспей, Самоковско. Той е учил иконопис в Света гора, та дори чак във Виена. По-късно
той предал опита си на своите синове Димитър и Захарий, които развили художественото
изкуство, издигайки го на по-високо равнище и на свой ред предали опита си на
следващите поколения. Димитър Христов Зограф (1798-1860) имал няколко синове,
от които най-надарен бил най-големият Зафир. По-късно Зафир става известен с името
Станислав Доспевски на името на с. Доспей.
През 2013 г. се навършват 190 г. от рождението и 135 години от смъртта на бележития
живописец Станислав Доспевски. Той е роден на 3 декември 1823 г. и расте в среда
на художници и по-начетени хора, учи в родния си град Самоков при известния български
възрожденски народен будител Неофит Рилски, след което учи живопис при баща си,
с когото работи в различни църкви. Всичко това оказва съществено влияние върху
неговото ученолюбие и професионална ориентация. Съгласно източници, той е придружавал
баща си в Пловдив. Към 20 годишнината си придобива правото на „Зограф”, така,
както го е вписал между спомоществователите си известният възрожденски народен
будител Константи Фотинов в издаденото от него ”Общо землеописание” през 1843
г. Дълго време работил с баща си и в Рилския манастир.
Връзките на манстира с Русия помогнали бъдещият голям художник да отиде да учи
живопис в тогавашните тамошни художествени академии. В 1851 г. през Цариград и
Одеса той пристига в Киев и постъпва да учи в Киевско-пегорската Лавра. Тук, според
спомените на сина му Никола, променя гръцкото си име Зафир със славянското Станислав.
След кратък престой отива в Москва и постъпва в училището по живопис. След три
годишно обучение, по настояване на някои от учителите, като добър ученик продължава
образованието си в Петербургската императорска художествена академия, която завършва
след две годишно обучение през септември 1856 г. с отличие и сребърен медал. Изпитната
му работа (мъжко тяло в гръб) се съхранява в Пловдивската галерия. В Русия, без
съмнение, Станислав Доспевски изпитал влиянието на своите учители проф. Брезки,
проф. Ф. А. Бруни, както и на такива художници като В. Г. Перов, известен с дълбоко
затрогващи картини, А. А. Иванов, прочут с картинта „Явяването на Христос”, П.
А. Федотов, В. В. Пукирьов” и други от блестящото съзвездие на руското изкуство
през ХIX век. От Русия той донася в България и много други свои творби, които
са изчезнали след арестуването му от турците в Пазарджик (В Пловдивската художествена
галерия са запазени два акта на голи мъжки тела, в Синода в София и в Националната
художествена галерия – две копия от ангел по оригинал на Брюков, в къщата – музей
”Станислав Доспевски” в Пазарджик – един албум с моливни скици).
На 7 октомври 1856 г., при голям студ минава през Варшава и се отправя за Будапеща.
През Земун и Белград на 4 декември 1856 г. пристига в Самоков. Установява се
в Самоков, където работи с баща си. А след неговата смърт през 1860 г., Доспевски
се премества в Пазарджик, където построява своя къща с надпис ”притяжанье Станислава
Д. Доспевскаго-Самоковца 1864”, която днес е музей. Къщата-музей, носеща неговото
име е запазена в нейния оригинален вид и уредба със значителна част от вещите,
с които той си е служил.
След запознаването си с другия бележит български възрожденски деец Найден Геров,
талантливият художник новатор достига до необходимостта от реализация на идеята
за включване на рисуването като учебен предмет в новосъздаващите се светски училища
в Българско. Замисля да нарисува нещо под надслов ”Историческа картина” и да се
отдаде на гражданска живопис, но в тия времена в поробено Българско липсвали всякакви
условия и възможности за такава творческа дейност. Рисува активно, с голямо и
завидно вдъхновение. По стените на неговия дом са запазени стенописи, които показват
изгряващия му творчески талант и спомени от пребиваването му в Русия и по-специално
в Петербург. На базата на наученото от академичните науки, Станислав Доспевски
внася нови елементи в тогавашната българска живопис, отклоняващи творчеството
му от обикновената живопис. Според него човекът, чийто портет се рисува е жив
човек. Следователно, неговият портрет трябва да бъде одухотворен. В Русия той
е видял друго изкуство, почиващо на непосредственото наблюдение на човека като
модел за портретиране. Той усвоява законите на академичното изкуство, което тогава
през втората половина на 19 век представлява смесица от неокласицизъм и реализъм
и много успешно прилага в по-нататъшните си творби „реалистичния метод”. Всичко
научено от баща му се оказва съвсем различно от онова, което е учил в Русия. Той
се научил да прави разлика между „измисления и условен образ на иконата и спецификата
и прецизността на реалната жива Природа”. По-късните му икони наподобяват жив
човек с всички негови характерни черти.
Станислав Доспевски става един от първите портретисти. От края на 1856 г., когато
се завръща в България, до смъртта си в началото на 1878 г., над 20 години той
е създал около 40 портрета. Това е време, когато се ширело становището, че човек
не може да бъде „обект на изкуството”. Портретите на чичо му Захарий Зограф, както
и на други майстори от онова време са още затворени в рамките на иконографията
и са разработени с твърде много наивитет. Доспевски прави значителен скок и се
развива в реалистична насока. Той прави етюди от натура, наблюдава живата Прирда.
За него създаването на един портрет е нова задача, различна от иконографския метод
при рисуване на икона. Когато желаел образите от иконите да бъдат обобщени по
форма и условен израз, той излизал все пак от идеята за човека, а не от идеята
за измислената личност-светец. Негови модели са живи хора от неговото обкръжение
- лица от семейството му или от тогавашните културни среди. Художникът е създал
два свои портрета, които са достигнали до нас: единият е с медала от Петербургската
академия с дясна ръка, поставена на гърдите, другият от по-късната зряла възраст
- изграден със задълбочен спокоен израз. Той създава портрет на жена си Мария
/Мариела/ Божкова, търсейки характерното в нейния образ. Рисува баща си Димитър
Христов Зограф два пъти; в единия портрет със сдържан израз и с поглед на кротък
и умен човек, а в другия го показва като художник с портрет в ръка, а на фона
се вижда една икона.
Интерес представляват портретите му на жени. Забележителен е портретът на сестра
му Доминика Ламбрева (съхранен в къщата музей ”Ст. Доспевски” в Пазарджик): в
оригинал се виждат върховите творчески постижения на твореца. Той е изобразил
сестра си с голяма любов, със завладяваща специфична поетичност, с леко замислен
умен плуващ и замечтан поглед, със спокойно лице и дори пробягваща усмивка по
неговите устни. В дясната ръка сестра му държи цвете. Той успява да улови сложното
изражение в лицето на младата жена, която със сдържани живописни средства е изобразена
замислена, спокойна, но и с доловима тъга и умен поглед. Със същите опростени
средства той рисува портрета и на Мария - съпругата на Найден Геров.
Жените обикновено рисува със стръкче цвете в ръка. С великолепно майсторство
в нов стил, той изгражда портрета и на майката на Найден Геров, представяйки я
в характерното старческо достойнство, но със съхранена женска красота и благороден
израз. С портрета на Елисавета В. Чалъкова (запазена в Националната художествена
галерия), талантливият художник успява да пресъздаде един рядко характерен тип
на българска жена в напреднала възраст, с характерния й израз – нейната духовност,
вглъбеност, със замислено изражение на лицето и едва уловима усмивка, показвайки
нейното достойнство и силно въздействие върху зрителя. Старата смирена жена е
прехвърлила броеницата през дясната си ръка, застанала е в обичайна поза, в която
художникът е поставял почти всички жени. Заслужава внимание и потретът на жената
на чичо му Захари Зограф – Екатерина, с която пресъздава друг женски тип - жената
с обикновен дух, но със самоувереност, дори и с надменност, личност без достойнства.
Със същото завидно майсторство Станислав Доспевски рисува портретите и на мъже
– на свои близки и роднини, изтъкнати културни дейци и създава вдъхновени творби.
Забележителни са портретите на братята му Атанас и Иван, на сина му Димитър, на
неговия съгражданин Трендафил Тошев Керезов с дясна ръка на гърдите, на д-р Ламбри
Христов, на свещеник Кирил Нектариев (от 1869 г.) - изобразен с евангелие в ръка,
д-р Стоян Чолаков, Душо Хаджи Деков и др. С характеното поставяне на дясната ръка
на гърдите, той създава портретите на Кара Никола – Ангелов, спокоен мъж със съсредоточен
поглед, който прокарва броеницата си с дясната ръка. В художествената галерия
на град Пловдив се съхраняват портретите на Артин Гидиков и Вълко Чалъков от Копривщица,
пресъздаващи характерни типажи на мъжките образи. През 1989 г. той създава портрета
и на известния народен будител и възрожденски благодетел на българските младежи
и студенти в Русия - Иван Денкоглу.
Рисува и изгражда портрета и на друг български възрожденски деец – известния
пазарджишки художник Стефан Захариев, който в дясната си ръка държи брой от вестник
„Български книжици”. Образът на този възрожденец е представен със сериозен замислен
и спокоен поглед на интелигентен и умен човек. От портретите на изтъкнати възрожденци
е небходимо да се посочи и този на Найден Геров, рисуван извън Българско. Всички
рисувани от Станислав Доспевски портрети са плод на наученото в Русия, на сериозната
школовка, на острата наблюдателност, на изтънченото майсторство в подбора на живописните
средства и на подчертаната душевна топлота при изобразяване на подбраните модели,
с които той психологически общува, като влага в образите им приятни и завладяващи
зрителя емоционални и поетични изживявания. В това отношение специалистите му
определят едно почетно място в българското възрожденско изобразително изкуство.
Сериозни са успехите на Доспевски и в областта на иконописта. Като последовател
на делото на баща си той продължава да работи в областта на иконографията и след
завръщането си от Русия. За разлика от баща си и неговите сродници и събратя от
самоковската школа, които рисуват иконите по разпространената общоприета за времето
стандартна схематика, той внася значителни промени в иконографията. На своите
съвременици той посочва нови начини на изпълнение, нови възгледи, основани на
реалистичния подход, и много от тях са принудени да погледнат с нови очи образите
на светците. Неговите икони имат образа на „живи хора” и в този почти реалистичен
живописен рисунък се изразява приносът му в изобразителното изкуство. Добри ”живи
икони” са създадени от него в Преображенския, Лопушанския и Баткунския манастир.
Негови икони са съхранени в Пловдивската митрополия, в Пловдивските църкви „Св.
Марина”, „Св.Св.Константин и Елена”, „Св. Богородица”, в Пазарджишката черква
„Св. Богородица”, в Карлово, в Дряново, в с. Куртово Конаре и София - в черквата
”Св.Неделя” и др.
Станислав Доспевски се изявява не само като даровит художник. Той живее в славно
революционно време на Великото българско възраждане. На него не са му чужди свободолюбивите
идеи на времето, свързани с борбата за политическо освобождние на българския народ
от османско владичество. Той живее в Пазарджик и освен с иконописна работа се
занимава и с общестевено полезна „народна работа”. Съгласно източници, домът му
е посещаван от революционния представител на Перущица Петър Бонев, от Кара Никола-Ангелов,
Тодор Хайдутина от Пазарджик и др. Той осъществява връзки с видни български революционери,
между които са Апостолът Васил Левски, Ангел Кънчев и Димитър Общи и е председателствал
революционния комитет в Пазарджик при подготовката за Априлското въстание. След
потушаването на въстанието от паметните дни на април 1876 г., Доспевски се захваща
с активна благотворителна дейност - организира и отваря трапезарии за сираци -
деца на загинали поборници за свобода, събира помощи, облекло и др. Осиновява
дори едно момиченце. По англичанката лейди Странгфорд, пристигнала в Българско
и отседнала в неговата къща, Доспевски изпраща редица съобщения за турските зверства
до английските вестници ”Дейли нюз” и „Таймс”. Това не останало незабелязано от
османлиите.
При обявяване на Руско-турската война през 1877 г., по време на масовите арести
е заловен и арестуван на 27 август 1877 г. в Пазарджик като руски поданик. Откаран
е в Пловдивския, а след това в Цариградския затвор, заедно с около 350 българи.
Въпреки застъпничеството на жена му пред австрийския и германския консул, той
остава в затвора, където умира (според някои източници: Иван Андонов - от тифус).
Тук той става жертва на своя кристално-чист патриотизъм и загива трагично в навечереието
на Освобождението, в края на 1877 или началото на 1878 г., без да бъде уточнена
точната дата (предполага се около 24 декември 1877 г. ст. стил, т.е. около 6 януари
1878 г. нов стил)
При обобщаване на творчеството на Станислав Доспевски се достига до основния
извод, че то представлява израз на неговите възгледи. Съгласно източници, той
е от малкото български художници за времето, които редом с Николай Павлович и
Христо Цокев внасят „нови струи”, нови идеи в изобразителното изкуство, като обръща
погледа си към гражданската живопис, към реализма, различен от съществуващата
отвлечена иконография. Новаторското му иконописно майсторство се разпространява
и завладява всички краища на тогавашните български земи – от Скопие на Вардар
до Тулча на Дунава, та чак до Цариград в Турско. В цяло Българско неговите творби
били предпочитани пред тези на другите живописци. Tой е повлиял на мнозина от
съвременниците си и то не само от Самоковската школа, като е оказал въздействие
върху тяхното творчество, предимно при рисуване на икони. Николай Павлович виждал
в лицето на Станислав Доспевски голям майстор, но и признава, че от всички образописци
само той разбира това изкуство.
Днес Станислав Доспевски е оценен като виден представител на Самоковската художествена
школа и един от основоположниците на българската светска реалистична живопис,
като изключителен ерудит не само за времето си, а дори и за съвременните ни представи
за интелектуалец. Неоценимото художественото наследство на Станислав Доспевски,
плод на народополезен труд и неуморна художествена новаторска дейност, заема високо
и почетно място в националната ни културна съкровищница и остава да блести с примера
и блясъка на един даровит творец и патриот, достигнал до върховете на изобразителното
изкуство в епохата на българското Възраждане.
д-р Богомил Великов Колев
за в. "България"
Коментари
Последвайте ни във facebook!
