Пъпната връв с Родината изобщо не е прекъсвана!


Интервю на Георги Н. Николов с поетесата от Кипър Василка Петрова-Хаджипапа

Но днешният човек стои стъписан пред бездната от злини, разтворила се пред краката му. Злият дух е пуснат от бутилката, европейските ценности се самоанулират, погазват от един световен елит, който от груби интереси, самовлюбеност и жесток егоизъм, от липсата на противопоставяща се сила, диктува правилата на човешкото съжителство. На съжителството на нациите. Добавя се и тази война на цивилизации, която всички считаха за невъзможна, но ето че тя дойде. И в най-мрачните си представи за бъдещето на човечеството това не се е явявало на никого.

 

Василка Петрова-Хаджипапа е родена през 1946 г. в София. Завършва немска и английска филология в Софийския университет. От няколко десетилетия живее в Никозия заедно със съпруга си Христос Хаджипапас, известен кипърски писател. Посвещава живота си на преводаческа дейност, ползвайки в работата си равностойно български, гръцки, немски, английски и руски език, занимава се и с литературна и театрална критика. Заедно със съпруга си Христос Хаджипапас превежда и публикува в Кипър и Гърция българска поезия и проза. Пише стихотворения от младежките си години, издава книга след пристигането си в Кипър: "Глътка въздух" (1983). През 2003 година бива публикувана книгата й "Отложен живот", съдържаща извън обичайните за нея екзистенциални и философски рефлексии и размисли върху съдбата на хората като "емигранти" на тази земя. През май 2009 година издателство "Пламък" публикува третата й стихосбирка "Орехови думи". Тази книга се движи в посоката на афористичния, почти сентенциален изказ, носещ може би и някакъв античен привкус.

- Василка, какви са духовните мостове между кипърската и българската култура? От кога приблизително датират и в какво се изразяват допирните им точки?
- След учредяването на Република Кипър през 1960 г., голям брой кипърци следват в България, научават езика и се запознават с българската култура. Един от първите и много известни кипърски литературни критици, Паникос Пеонидис, завършва българска филология през шестдесетте години. Освен това кипърското списание „НЕА ЕПОХИ", издание на левицата, публикува български литературни произведения в превод на гръцки поети и писатели още преди учредяването на Кипърската република. Превеждани са Ботев, Вапцаров, Гео Милев и др.

- Какво е литературното присъствие на страната ни на Острова и достатъчно ли е то? В какви посоки съществува най-вече?
- Кипър е малка страна, островна република и едва в последните години започна да се развива издателската дейност. Но присъствието на български автори съществува благодарение на гореспоменатото списание, както и на театрални постановки на пиеси на Йордан Радичков, Стефан Цанев, Станислав Стратиев, Христо Бойчев и други. Без да желая да поставям нещата на лична основа, факт е, че ние със съпруга ми Христос Хаджипапас имаме многобройни преводи на българска поезия и проза, публикувани във вестници и списания.

- Можем ли да считаме, че поезията ти е едновременно българска и кипърска? Какво те вдъхновява и какво не можеш да приемеш за даденост в съвремието? Какви са предпочитаните от теб теми?
- Това са три въпроса. Дълбоко съм убедена, че поезията ми е българска, пиша главно на български език и съм закърмена и в пряк и в преносен смисъл с българския език.
Разбира се, аз живея много дълго време на остров Кипър и трагичната му съдба, както и тревожното му настояще, проникват като поетични вълнения и в лириката ми.
Всичко, което нарушава законите на хармонията и етиката, на човечността, ме наранява и живее в душата ми за дълго. Например, имам стихове за бежанците като жертви на политическите замисли и действия на силните нации. Те са милиони вече невинни жертви в „нашия" западен свят на парите и интересите, на борбата за надмощие, в който ги въвличаме. Множественото число е например за нашата, на всички нас, търпимост към чудовищната война в Сирия.
Що се отнася до вдъхновението мисля да отговоря със стихотворението си „Вдъхновение":

Вдъхновение
Дали го има
или е измислица.
Дали е ангел,
с крилото си докоснал
челото ми горещо,
муза прилитнала,
дух воден на въртопа.
Но стиховете си, повярвайте,
сама не пиша.
В ухото ми ги шепне
един вселенски глас.

И още. Човешкото съзнание не е избирателно. Стихотворенията отразяват най-дълбоките катаклизми на душата. И все пак, мога да отделя за себе си темите на любовта, родината и носталгията по нея, носталгията по езика. Тук ще използувам други мои стихове като отговор.

Език мой

Изваяни от вековете гласове и думи –
вкаменелости горещи от паметта ни родова,
пулсират, парят като сърце на длан.

Извор, жива вода,
пробила път
на вековете през канарите високи.

Пълноводна, бистра река
благоговейно нагазвам
в ласкавото ти ухание.

Иманяр сякаш, ловец на бисери,
все по-дълбоко се спускам.
Омаяно, смутено бие сърцето до спукване.

или
Думи - спомени

Най-непоправимо ли вас изоставих,
защото най-съдбовно вас обичах?
И вас ли на забрава аз обричах?
Сега ви търся в моя грапав стих...

Минават дните като сенки боси.
Не крещя, не плача, не зова небето.
Несигурни спомени, думи залитнали
с нокти остри дращят сърцето.

- По-добър ли стана Човекът според теб, или стои безпомощен пред прага на бъдещето? Какво искаш да промениш в съзнанието му чрез поезията и с какво – да го заклеймиш?
- Днешният човек стои стъписан пред бездната от злини, разтворила се пред краката му. Злият дух е пуснат от бутилката, европейските ценности се самоанулират, погазват от един световен елит, който от груби интереси, самовлюбеност и жесток егоизъм, от липсата на противопоставяща се сила, диктува правилата на човешкото съжителство. На съжителството на нациите. Добавя се и тази война на цивилизации, която всички считаха за невъзможна, но ето че тя дойде. И в най-мрачните си представи за бъдещето на човечеството това не се е явявало на никого .
Поезията е красиво-безсилна. Тя може да повлияе на единичното самосъзнание, но не и на тълпата. Днес все повече говорим за тълпата, за стадното чувство при хората, били те ислямисти или необразовани бели избиратели, които предпочитат самоуверения невежа, човека на грубата сила и безцеремонност. Който да решава и ...действително решава съдбите на света. Ерозията на ценностите продължава. Докато човекът се събуди и забрави малкия си „интерес", дребното си удобство и привидна сигурност и види цялата тази грозна и застрашаваща бъдещето му картина.
Но поезията трябва да продължи облагородяващата си мисия, независимо колко са хората, които я следват. Да лекува до известна степен, да облекчава болката от натрупаните травми.

- Знам, че със съпруга си, писателя Христос Хаджипапас пътуваш много и имаш образци за сравнимост. Мислиш ли, че авторите ни се докосват до световните проблеми, или се ограничават с регионалното, балканското, познатото?
Какво още не си написала и какъв венец на творчеството си очакваш да сътвориш?
- Пак трябва да отговоря със стихотворение, едно от по-новите ми.

Единствената дума

Не съм обичала тъй както мога.
Не съм обичана тъй като исках.
Не съм намерила
единствената дума.
Едното благозвучие,
опитомяващо и хората и чувствата.
Едната мисъл,
отключваща ядрото на живота.
Не съм открила
на вечността прозрачната кристална сфера,
която всичко мое, топлото и разпиляното,
като в сълза вселенска събира.

- Мислиш ли като наша сънародничка, че държавата ни, с тази непреодолима емиграция и вътрешна стопанска разруха, има бъдеще и просперитет? Или постепенно ще угасне в годините? И какво послание ще отправиш към българския народ и особено – към неговата чудесна младеж?
- Вторият е най-хубавият ти въпрос. И ще отговоря по-обширно и на двата.
Живеейки в Кипър, поддържам много близки връзки с България . Смятам, че пъпната връв с Родината не е скъсана. Срещам и в Кипър много българи, чудесни хора с дълбока чувствителност и богата душевност. Тук ще подчертая, че образованието не ми е критерий за преценката. Те се борят за оцеляване като хора и идентичност. Следейки всекидневно Българската национална телевизия и хората, които говорят по една богата палитра от теми със скромност, знания и загриженост, не считам, че на България й е предопределено мрачно бъдеще или угасване. Но е нужна една предпоставка: нашата страна да стъпи на пътя на прогреса. С други думи бих казала, че българският народ трябва да прояви и покаже десеторна от настоящата нетърпимост към тези, които могат и са на път да го лишат от бъдеще. Сега е много обичайно да се правят сравнения с Румъния. Колко пъти румънците излязоха и останаха на „улицата", докато не постигнат поне една-две стъпки към целта? Начинът, по който се разпределя националното богатство, продуктът, създаден от милиони българи, е потресаващо несправедлив. Корупцията на ниско и високо ниво лишава работещите от полагаемите им се доходи за достоен живот. Това обезлюдява страната или чрез емиграцията, или още по-страшно: осъждайки много социално слаби хора на болести, дори още по-лошо, лишава ги от животоспасяващи лекарства или интервенции. Пиша го и не искам да е истина. Но е и трябва да се промени и ще бъде променено от новите поколения, които имат нетърпимост и им липсва заложения едва ли не в гените на нашето поколение от минали практики страх от властта.
Накъдето и да погледнеш - в Европа, Америка, Канада и другаде, българите правят чудеса, зашеметяващи кариери. Един само пример. Концертмайсторите от български произход на големи европейски симфонични оркестри според статистиките са няколко десетки?! Солистите по света са също много. Нови и нови награди печелят млади български творци, хора на новите технологии, биолози, лекари и т.н. Те са биологичен и социален продукт на нашата страна. Значи страната има много, много сили и потенциал да се пребори с пипалата на смъртта. Промените в политическите структури на обществото, било то чрез нов вид партии или граждански организации или пък иначе, чрез промени във върхушката съществуващите партии, ще дойдат според мен именно от новото поколение.

- А би ли ни поздравила с няколко от най-новите си стихове?

Нафора

Раздадох думите си
като нафора.
Едни са сладки,
други като отрова горчат.
Опитайте ги.
От тях за тъгата ми нежна
всичко ще научите.

Ако ли не -
положете трохите на масата,
та птиците небесни да ги изкълват.

И все пак остана един неотговорен въпрос – въпросът за българската литература. Литература силна и с тематологията, и със самата си същност като художествено слово и мислене. За тази съвременна литература, богата и многообразна, може много да се направи и в страната, както и за популяризирането й извън България. За да намери своите истински читатели, които имат нужда от това слово. Не че това не става в момента в България благодарение на издателските къщи. Но нуждата от спонсориране на културата е огромна. И като последно. българските творци от чужбина, които настояват да пишат и мислят на български или и на български също заслужават вниманието на институциите...


Какво четем:

🔴 Родопа отново докосна българите в Чикаго

🔴 Емигрантите ли са виновни за безработицата в България!?

🔴 Не съм очаквала, че ще е такава трагедия - кучето ни умря!

Източник: Bulgaria Weekly



Коментари



горе