Върхът е за двама




“В живота няма върхове, постоянно се катериш.” Звучи интригуващо от човек, чиято душа лети все из върховете и всяка година поне по два пъти поглежда света, стъпил на един от неговите покриви. Такъв е той, Боян Петров - алпинистът, подгонил един своеобразен рекорд - да покори всички 14 осемхилядника на планетата и да стане първият българин с подобно постижение. Биологът е понесъл на гърба си и тежка раница, пълна с каузи и проблеми... Застава с името и познанията си зад различни инициативи, свързани с опазването на природата; помага на деца, болни от диабет, подкрепя редица благотворителни прояви. И между всички експедиции, ангажименти и работата му в природо-научния музей някъде там винаги стои неговата жена. Малката и нежна Радослава, която също се катери в снежните планини, влиза в дълбоките пещери и, забележете, никак не изостава от известния си мъж. Само през миналата година тя пробяга пет ултрамаратона (дистанцията, която надвишава класическия маратон от 42,195 км).
Гостуваме на семейството в една ранна съботна сутрин. Всеки се е отдал на различни занимания. Като уважаваща себе си жена Ради се е съсредоточила върху прическата си, а Боян - върху закуската. Домът им в подножието на Витоша е окъпан в слънце, а по време на разговора разбирам, че е слънчево и в семейството им.
Бояне, всяка година отсъстваш от дома си по няколко месеца заради експедициите. Защо го правиш, не е ли егоистично спрямо жена ти и детето ти?
Боян Петров: Правя го заради себе си, за да се чувствам зареден и готов за всичко, когато се прибера. Животът е изключително напрегнат и нездравословен в градовете, чудя се как хората могат да прекарват цялото си време тук. В планината имам време за себе си, мога да преосмисля всичко и да се заредя с онази енергия, с която после ще боря месеци наред различни каузи и проблеми. Между изкачванията на осемхилядниците съм много ангажиран с въпроси, които трябва да се разрешат – опазването на Пирин, на Кресненското дефиле...
И все пак не мислиш ли, че липсваш на семейството си? Нека и съпругата ти да каже.
Боян: Ние сме в този режим от близо 14 години. Целият ни съвместен живот е преминал през експедиции, връщане, контузии, травми, болници... В крайна сметка се свиква с този кръговрат!
Радослава Ненова: Нашето съжителство се превръща от любов в мисия.
Ради, знам, че и ти обичаш алпинизма и понякога пътуваш с Боян. Колко често си го позволяваш и притесняваш ли се, докато той се катери?
Радослава: Пътувам толкова, колкото е възможно. Отивам до базовия лагер и после се връщам в България. Не стоя да го чакам, защото единственото ми занимание би било да си говоря с някой готвач, а те рядко владеят добър английски. Всичко се изчерпва с yes sir, no sir. Що се отнася до притеснението, честно казано, лоши мисли не ми минават през главата. Дори на една от последните експедиция на Боян до връх Гашербрум джипиесът му показваше разни странни работи. Всички започнаха да говорят, че се е загубил, но аз не усетих паника. Докато не стане нещо, значи нищо не е станало!
Боян: Сателитният телефон се беше включил по случайност в раницата ми и започнал да изпраща съобщения на всеки 40 секунди. Може би се бяха получили 80 сигнала или повече. До един момент показвал, че се изкачвам, но после... сякаш съм паднал. И какво заключение остава да си направиш, освен че съм загинал?
Явно сте свикнали с разделите, но не се ли ревнувате?
Радослава: Аз няма от какво да го ревнувам, жените в планините са съмнително яки. Доста са едри.
Боян: Съотношението на мъжете и дамите там е 60 към 1 и според мен Ради би се зарадвала, ако разбере, че налитам на жена...
Добре, Ради не те ревнува, а ти не се ли чудиш тя какво прави, докато те няма?
Боян: Такива неща въобще не ми минават през акъла...
Радослава: Чакам го, как какво правя!
Боян: Имаме си доверие, изградили сме го през годините.
Радослава: Не виждам смисъл да мисля дали няма да умре или да си намери друга. Това може да се случи дори да не сме разделени например, когато отиде до магазина.
Споделяте една любов към алпинизма, а как гледаш на всички каузи за опазване на природата, с които се занимава Боян?
Радослава: Всички трябва да започнат да мислят по този въпрос. Природата е белият дроб на нашия живот, няма как да не я пазим. Но много хора нямат образование в тази насока, крайно време да се осъзнаят!
Колко често сте в планината заедно?
Боян: Ние имаме различни трасета за подготовка. Моето е много стръмно и трудно. Нейното е по-подходящо за бягане. Тя ходи от Княжево до Владая и обратно, а аз се качвам до Копитото веднъж на всеки три дни.
Радослава: Аз се опитвам три-четири пъти в седмицата да правя сериозни тренировки.
А синът ви Явор катери ли се?
Радослава: Една вечер с приятелки решихме да се качим до Копитото по тъмно. Малкият каза, че и той иска да дойде. Освен на нас сложихме челник (начелен фенер) и на него и тръгнахме. Всичко беше прекрасно, стигнахме догоре в шеги; совите крещяха в ушите ни, вероятно ги дразнехме, че минаваме през територията им... На слизане обаче типично по женски загубихме пътеката. Попаднахме на един заслон, а Явор заключи, че това е къща на канибали! В този тон продължихме надолу, разказвайки страшни истории, но всичко завърши благополучно.
Малкият какво тренира, иска ли да е алпинист като баща си?
Радослава: Не, той иска да е като себе си. Тренира таекуондо.
Боян: Никой не е алпинист на 10 години, може и да стане. Аз започнах да се катеря на 17 години, тогава участвах в една експедиция до Тян Шан (планина на границата между Казахстан, Киргизия и Китай – б.а.). Преди това бях само пещерняк, а след тази експедиция станах хибрид между планините и подземния свят.
Но и до днес не си изоставил любовта към пещерите?
Боян: Това е моята професия. Аз изследвам прилепите, пещерната фауна... В България има над 6000 пещери, досега сме изследвали около 800, а за останалите 5200 все още нямаме данни.
Ради, ти споделяш ли тази негова страст?
Радослава: В някои от пещерите съм влизала, но предпочитам планината. Има туристически пещери, които са красиви, повечето обаче са едни кални дупки. Има хора, изкарващи дълго под земята... Мен това ме потиска.
Боян: Професията ме завира под земята, а душата ме изкачва в планините! Това са два сюжета от живота ми, които се редуват. И е хубаво, защото има контраст.
Като ви слушам, започвам да се чудя – вие задържате ли се вкъщи?
Радослава: Аз се задържам.
Боян: Последната година четири месеца съм бил извън дома. Това е, когато съм здрав. Ако се пребия, тогава се задържам по-дълго вкъщи.
Какъв тип мъж е Боян, когато е у дома? Чисти и готви или пие бира на дивана?
Радослава: Боян си е отделен тип… Но пием вино, а не бира. Понякога ми помага.
Боян: Държа да кажа, че владея всички уреди в кухнята. Днес съм станал, измил и подредил.
Радослава: За да може да каже сега, че помага.
Двамата къде се намерихте?
Радослава: В планината, как къде! Като не стоим вкъщи, нали трябва някъде да се срещнем. Запознахме се на един курс по катерене. Аз обичах да ходя по планините и реших да добия повече умения, не исках да съм обикновен пешеходец. Така се забелязахме взаимно.
Боян: С Дойчин Боянов (изявен наш алпинист, покорил три осемхилядника – б.а.) направихме курс по катерене и там по принцип се записват много жени.
Радослава: Само да вметна, че оттогава Боян не води такива курсове!
Боян: Да, там стават раздели, разводи… и се катери, разбира се.
Всъщност какво мислите за жените алпинистки?
Радослава: Някои от тях са наистина готини. А тези, които ходят по осемхилядниците, са много корави, интересни и... рано или късно се развеждат. Доста по-трудно е да изчакаш жена си да се върне след три месечна експедиция.
Боян: Жената и височинният алпинизъм е мъка и за двете страни... Трябва да се бори по същия начин, по който го прави и мъжът. Представяш ли си как едно 45-килограмово създание се сражава с огромни преспи? Не мога да го възприема! Трудностите са прекалено много. Факт е, че всички алпинистки са разведени, някои въобще не са се женили.
Имаше една история за алпинистка, която в последните метри преди върха шерпите я бяха носили на ръце...
Боян: Да, това е корейката Мис О. Тя обикновено се катери с трима-четирима шерпи и наистина те правят всичко за нея – разбиват й пъртина, носят й багажа... Въпреки че има изключения, височинният алпинизъм не е за жени. Иначе дамите имат място в планината, катерят се много добре, издръжливи са, но не и на осемхилядници.
Радослава: Този тип жени се въвличат в една лична драма. Нямат деца, семейства, мъже...
Боян: Едурне Пасабан (първата жена в света, изкачила всички 14 осемхилядника – бел.ред.) разбра, че няма да намери мъж, от който да има бебе, и беше ползвала услугите на семенна банка. В момента четири жени са изкачили осемхилядниците, само една от тях има дете, и то без баща. Много е тъжно.
Радослава: В Пакистан срещнахме едно семейство на път за К2. Разказаха, че от самото начало решили да нямат наследници и се посветили на алпинизма. Вероятно не планират и да остареят много...
Какво мислите за анкетите и класациите от типа “Спортист на годината”? Бояне, ти попадаш в първата десетка често, но никога не се изкатерваш до почетната тройка.
Боян: Ние, алпинистите, никога няма да станем водещи в тази класация. Не ни възприемат като спортисти. Начинът, по който тренирам, много прилича на подготовката в елитния спорт. И то на най-високо ниво – олимпийско. Никой от останалите спортисти не е направил постижение в толкова сурова среда, където лекарят не е до теб, а всяка крачка може да е смъртоносна. Факт е, че на 44 години съм най-възрастният в тази класация. Влизам в нея за четвърти път, продължавам да катеря връх след връх, справям се с физическото и психическото натоварване, два пъти вече правя 3 по 8000 метра за под 100 дни. При останалите спортисти забелязвам, че върховите им постижения са само няколко сезона и после стават треньори. Испанецът Карлос Сория е на 78 години, но продължава да катери осемхилядници. Явно зрелостта в тази разновидност на алпинизма настъпва след 40 години.
Обижда ли ви това неразбиране към вашите постижения?
Боян: В никакъв случай – напротив, учудвам се, че съм забелязан.
Радослава: Така е, хубаво е, че се обръща внимание на нещо по-различно от футбол, тенис...
Минали сте през сериозен брой препятствия – болести, катастрофи... Как успявате всеки път да се вдигнете и да продължите?
Радослава: Няма какво друго да направиш, освен да продължиш! Точно в тези моменти човек разбира, че притежава огромна сила. Много хора не са подлагани на такъв тест и затова не знаят какво могат... А ние не се питаме защо пак ни се случва на нас, това не помага.
Боян: Животът е пълен с обрати. Не гледам на премеждията като на съдбоносни знаци. Аз съм биолог, вярвам в еволюцията и в Дарвин. С десетките експедиции обаче се убедих, че има и други сили, които влияят. Съдба, провидение, но не и Господ. Понякога всичко се нарежда и нещата потръгват. Чисто физически доброто ми възстановяване вероятно се дължи на гените, които нося. Не взимам никакви стимуланти, дори аминокиселини не пия. Залагам само на витамин С, аспирин и магнезий. Често ни подаряват икони, но аз не съм вярващ... Редим ги тук на стената вкъщи.
Помагаш на деца, болни от диабет, самият ти имаш такова заболяване...
Боян: Често обяснявам, че диабетът не трябва да се възприема като болест. Това е малко по-труден начин на живот… Шокът е най-голям за родителите, но с годините свикват и разбират, че детето им не е инвалид. Виждайки мен, си казват: „Щом той е постигнал толкова, не е страшно.” Наскоро ми се обади мениджърът на Григор Димитров и ме свърза с една от най-добрите подрастващи тенисистки на Германия. 16-годишно момиче с диабет. Чухме се по скайпа и си поговорихме. Тя много се вдъхнови след нашия разговор...
Как намираш време за толкова много каузи и къде е мястото на жена ти сред тях?
Боян: Добре организиран съм. Ако денонощието имаше 36 часа, пак щях да ги запълня. Намирам време и за Ради.
Радослава: Аз съм си подредила живота така, че да не се чувствам като домашен любимец, който чака да му обърнат внимание. Движа си моите неща.
Боян: През 2017 г. бях 100 дни на експедиции. Като се върнах, казах: “Ради, избери страна, в която да отидем заедно.” Тя си хареса Мароко. А аз й отговорих: “Там обаче има връх, ще трябва да го изкачим.” Така стъпихме на поредния връх заедно, става въпрос за един четирихилядник. След това 8 дни се отдадохме на шарении, култура, пустини и камили... Съотношението на моите експедиции към почивките ни е едно към десет.
Ради, избирай дестинации, където няма върхове!
Радослава: Те не ми пречат.
Боян: Така е по-интересно. Представи си да се качиш насред гореща Африка на снежен връх.
Радослава: Малко хора тръгват като нас към Африка с пухени якета в багажа.
Кое е най-интересното място, където сте ходили?
Радослава: Африка, Пакистан...
Боян: В Африка се изкачихме на трите най-високи върха на континента – Килиманджаро, Кения и Рувензори... Това беше планирана и много интересна експедиция. Заминахме на моя рожден ден и се върнахме на нейния.
Колко романтично... Такива ли сте?
Боян: Не! Аз не съм, не ми е вродено.
Радослава: Просто сме готини!
Боян: Ходих вчера до моята родна къща, там в двора бяха цъфнали кокичета. Набрах й, но ги забравих в една чашка...
Кой е вашият връх в живота?
Боян: Не мисля, че има такова нещо. Ако си достигнал връх, оттам може само да падаш. Мисля, че е по-добре животът да е едно непрекъснато изкачване.
Радослава: Трябва постоянно да имаш цел. Като постигнеш една, сменяш я с друга.


Любовта е една истинска експедиция, казват Боян Петров и Радослава Ненова в интервю пред списание DIVA! няколко месеца преди трагедията
Текст Цвета Маркова
Фотография Петър Ганев


Какво четем:

🔴 За доблестта на един български генерал

🔴 Известна спортна журналистка от БНТ разтърси мрежата: Бояне, чакам те, ти си извън класациите, ела си заради...

🔴 20 българи печелят 105 медала в Тунис

Източник: facebook



Коментари



горе