Летни истории с история: Старо Стефаново
Понеже е лято и отпускарски сезон, в рубриката ни „Летни истории с история“ разказваме за някой манастир, църква или просто някое българско място с убеждението, че дали човек ще пожелае да ги види, или няма да пожелае, е въпрос само на личен избор, защото най – добре е всеки да прави това, което му харесва...
Този път ще ви разкажем за село Старо Стефаново, на което заедно с Боженци, Лещен и Ковачевица в 1982 дават статут на архитектурен резерват, но и до днес това Старо Стефаново кой знае защо остава сравнително непознато. А тук 96 къщи от XIX и началото на ХХ век са обявени за паметници на културата и всичко е така автентично, че повече няма накъде...
Но още тук да кажем, че това село не е за хора, на които им харесват измислени старини или комерсиални туристически места с кръчми, капанчета, сергии и много хора на едно място. Старо Стефаново е (почти) пусто село с възрожденски и следосвобожденски къщи с каменни дувари или без дувари; едни от къщите са реставрирани (много интелигентно), други – не са, а тук – там има и нови, но в същия архитектурен стил; също така тук има и една много красива самотна църква с голямо дърво и голям двор... И ако това ви допада, Старо Стефаново е вашето място...
Селото се намира в Предбалкана, на около 25 км от Ловеч и толкова от Троян, а от София на 158 км и ще ви упътим как се стига дотам от София, защото ние оттук сме ходили. Поемате по магистрала „Хемус“ в посока Велико Търново, отминавате Български извор (с капанчетата за хапване), Микре и Българене и след 6-7 км ще забележите пътят да се разклонява във формата на буквата V и табелка, че Старо Стефаново е на 3 км вдясно...
И макар селото невинаги да се е казвало така, то фигурира в турски документи още в 1515 година като селище със специален статут и данъчни привилегии, защото в него живеели войнуци – българи на служба в турската войска и фактически част от турската военна класа, макар и на най – ниското стъпало.
Някъде след 1700 година и „нататък“ хора от селото пък ги наемат за охрана на преминаващи през планината пътници с товари и тогава всички жители на Старо Стефаново получават нови облаги, като например да плащат данъци наполовина, което им помага да живеят сравнително спокойно и нелошо за времето си.
През Възраждането, което ще рече стотина години преди Освобождението, по нашите земи започва икономически подем, продължил с духовен и завършил с националноосвободителната борба. Всичко това не отминава и Старо Стефаново - хората се замогват с абаджийство и кожухарство, вдигат хубави къщи с каменни дувари, в 1854 има вече и училище - едно от първите в Ловешко, малко по - късно и читалище, започва да се строи и църква, а Левски създава таен революционен комитет.
Така стоят нещата с историята на Старо Стефаново, а сега да кажем как изглежда то днес. Понеже е разположено в пресечен терен, едни улички са стръмни, други равни, трети водят надолу и свършват пак на равно, но мащабите не са големи. Не можем и да ви препоръчаме накъде да „хванете“, защото тук туристически маршрути няма. Идеята е човек да разгледа къщите и каквото му е интересно, да се поразходи напред – назад и в крайна сметка това да му достави удоволствие. Така поне стана с нас – поехме в една посока, после в друга, след това криввахме там, където покривът зад дувара на къща недалеч ни привличаше погледа, а оттам продължавахме накъдето ни видят очите...
На места се случваше някоя уличка да прилича на каменен коридор, защото се оказваше, че от двете си страни е оградена с прословутите старостефановски дувари, а са прословути, защото не знаем каква е тази работа, но са вдигнати от големи, средни и малки камъни, идеално напаснати и без никаква спойка, а как се крепят толкова години, не можем да кажем, макар че все пак някои са килнати... От основите им пък е избуяла трева и тук – там се подават саморасли цветя; уличките са настлани с калдъръм, но рехав, а там където няма, отдолу като да има естествени скали или поне нещо такова, но има и асфалтирани...
Някъде дуварите пречат да се видят къщите, но другаде може и тогава се разбира, че на къщите в зашумени от дървета дворове долната им част е от камък, а горната – от дърво, че към чардака на горния етаж водят дървени стълби, че покривите им не са покрити с керемиди, а с големи каменни плочи, а на някои от къщите в ниското, където тече и малка рекичка, от влагата тези каменни плочи целите са в плътен мъх...
А на една от „централните“ улици отвсякъде си личи, че къщите са са от по – ново време, но ново – ново, пак от стотина години... Лицето на тези къщи е на самата улица, имат две –три стъпала и старовремска входна врата, а отстрани някои къщи са прозорци с дървени капаци, а други са с ниски малки прозорчета с кокетни дантелени бели перденца...
В 1864 местните издействат ферман, т.е. султански указ – разрешение за строеж на църква. Тукашен човек си дава част от имота и или имотът му е бил много голям, или човекът е бил много щедър, защото, както се казва, около църквата има много „въздух“, т.е. разположена е в просторен двор, в единия край със запустяла скромна сграда - някогашното училище на селото....
Парите за църквата ги дават местните и явно не са ги имали накуп, защото градежът ѝ се проточва 20 години. Дело е на Уста (майстор) Генчо Кънчев от Трявна – един от най-големите майстори на българското възрожденско строителство и ученик на Уста Кольо Фичето.
Църквата пък я изографисва дебърският художник Руселим Дичев, преселил се и живял в Старо Стефаново. И макар че сме писали за дебърските майстори, пак да кажем – лично ние така и не можем да си обясним как е възможно толкова много изкусни иконописци, защото те нямат брой и чет, да са били все българи от град Дебър и околността, днес в Република Македония, защото едва ли не всяка втора българска църква по това време те са я изографисвали...
Дебърският майстор изписва в църквата алафранги (нарисуван в овал или кръг букет от цветя или само цветя), иконите ги даряват хората от селото и така се оформя един наистина великолепен иконостас. Цялата църква отвътре е съвършено бяла, с равномерно разположени бели колони, които крепят сводовете и лично ние никъде в България не сме виждали църква да изглежда така отвътре. Отвън погледната, също е великолепна – цялата от камък и голяма, но някак си прибрана, с два изящни купола и също със сводове, като пространството под сводовете също е бяло.
И само да кажем, че църквата не е отворена, защото в Старо Стефаново живеят постоянно към трийсетина човека и се оживява само през почивните дни, защото доста хора са изкупили къщите и идват тогава, а ние влязохме по абсолютна случайност, ето защо няма смисъл да казваме как точно, защото си беше нещо като шанс едно на хиляда...
В двора на църквата има и скромен старовремски паметник, вдигнат от жителите на селото в памет на загиналите 25 техни съселяни във войните за национално освобождение... Ние когато бяхме там, тревата беше израснала почти до колене и едва пристъпвахме, дървото щедро зеленееше, а без лицевата си част по цялата църква беше плъпнал буен бръшлян...
Всъщност когато бяхме тук, крайната цел на пътуването ни не беше Старо Стефаново и затова отминахме в центъра едни идеално възстановени и реставрирани стари сгради с много цветя навсякъде и изобщо прекрасно място, на което отпред шуртеше вода от зидана чешма, а като решихме да се разхладим, видяхме вградена плоча, на която пишеше 1830 и кой я е съградил - явно старата чешма е била грохнала и като са направили нова, са съхранили автентичния надпис. Имаше и механа, а може би и кафене, а по – късно разбрахме, че всъщност има и хотелска част, но ако се бяхме отбили и тук, времето щеше да напредне много, а ни чакаше път...
Затова влязохме в единствения магазин с надпис „Дюкян за сувенири и търговия“, да си вземем по една минерална вода, и добре че влязохме. От човека вътре, много разговорлив, разбрахме, че в Старо Стефаново са снимани 5-6 български филма, че тогава другото място за хапване не го е имало и кинаджиите всяка вечер засядали тук на сладки приказки, после видяхме и разни надписи от тях – оставени за спомен, както каза човекът, а после си купихме по едно сладко в малки сладки бурканчета – местно производство и казахме „довиждане“ на Старо Стефаново...
Всъщност мъжът в магазина беше вторият човек, когото видяхме в Старо Стефаново може защото бяхме там в делничен ден, защото преди това имахме още една среща. Както се разхождахме, видяхме открехната тежка дървена порта, от любопитство надникнахме и попитахме на висок глас има ли някого вътре. А после се чу глас: „Има! Има!“, вратата се отвори широко и се подаде дребна усмихната бабка. Та се поразговорихме едно – друго и ѝ казахме, че селото ѝ е прекрасно, че всичко е много хубаво и че неслучайно е резерват. „А! – плесна тя ръце – че ний сме веке останали една шепа хора тук! И ний сме веке резерват!“ – и прихна в шепите си.
Какво четем:
🔴 "Ще прегърна съпругата и момиченцето си така, сякаш никога не съм го правил." Разказът на един пожарникар от Гърция🔴 Пълното лунно затъмнение на 27 юли е време за кардинални промени в живота
🔴 Нахапаният до смърт от кучетата си имал незаконен кучкарник за питбули
Източник: newme
Коментари
Последвайте ни във facebook!
