Най-трудният преход в Рила, до сърцето на планината


Практическо ръководство как на малки етапи да покорим българския участък от трансевропейския пешеходен маршрут Е4 предлагат журналистката Ива Петрови и фотографа Димитър Алексов в книгата „През пет планини. Пътеводител за Е4 в България“ (изд. „Сиела“). Събрана е подробна и полезна информация както за начинаещи, така и за по-закоравели любители на планинския туризъм – и по-точно за заети почитатели на разходките по гори и чукари, тъй като всеки от етапите може да бъде изминат в рамките на ден или уикенд.

„Великите неща се случват, когато се срещнат хората и планините. Това не става, докато се бутаме по улиците”, цитират авторите Уилям Блейк и ни повеждат из красивите пейзажи на Витоша, Верила, Рила, Пирин и Славянка.

Маршрутът минава покрай популярни туристически дестинации като Черни връх, Седемте рилски езера, Мальовица, Вихрен, Кончето… и през слабо посещавани и труднодостъпни като връх Капатник, на които туристът може да почувства какво е да си „напушен от мегаломания“.

Пътеводителят съдържа информация за продължителността на преходите в часове, за степените на трудност, нощувките, транспортните схеми, културно-историческите забележителности и природните резервати, а също и легенди за всяка от местностите, както и личните преживявания на Ива Петрони по планинските пътища. По думите ѝ, всеки етап може да се измине поотделно в рамките на ден-два, затова не са необходими дълги отпуски или специална физическа подготовка.

Публикуваните в изданието текстове са писани от пролетта до зимата на 2017 г.

Предлагаме ви откъс от „През пет планини. Пътеводител за Е4 в България“.

Етап VI:
Павлев връх и сърцето на Рила

Физика за начинаещи и върхове за напреднали

„Логиката ще ви отведе от точка А до точка Б. Въображението може да ви отведе навсякъде.“
Алберт Айнщайн

Има места, на които се старая да не се окажа. Не го признавам даже пред себе си. Но някак така правя нещата, че да се разминем. С Котешкия чал, Джамджиевия ръб… и Павлев връх. Като кажеше някой Павлев връх, рязко придобивах амнезия. Не исках да съм дори сравнително близо до него.

Да бъдем честни – страх ме е. Ако можех, пак щях да го избегна. Когато започна проектът „Е-4 в България“ знаех, че ще трябва да мина оттам. И отлагах. Сега няма как. Време е да се погледнем очи в очи.

„Преходът от х. „Рибни езера“ до х. „Македония“ е най-трудният за рилската част на Е-4. Преминават се множество каменни пасажи, сипеи и острият североизточен ръб на Павлев връх. Това е едни от най-сложните върхове на Рила“ – това пише за Павлев връх в пътеводителя.

Сега разбирате защо не ме влече към него. Но е ключов за Етап VI: хижа „Рибни езера“ – хижа „Македония“. Трудност: пет от пет, 6 часа по пътеводител, 11 км, денивелация 2100 м: + 1200 м/- 900 м2. Ще тръгна с Момчил. С него съм спокойна. Доколкото там човек може да е спокоен.

Логистиката ни оставя с джипа до кантона на Тиха Рила. До хижа „Рибни езера“ е час. Там ще засечем маркировката на Е-4. Пътеката вие в клек и ливади, стоплени от бледото слънце. Мъглите се раздигат. Вече мирише на есен. Носи се онзи пронизващ полъх на прииждащ студ. Вероятно това е последната възможност да минем тази отсечка от Е-4 преди дъждовете и снеговете. Твърде дълго ме беше страх. Дано днес планината ни пусне. Не мисля, че имам характер да дойда тук през зимата.

Хижа „Рибни езера“. Странна хижа е тази. Неугледна. Чуват се гласове. Но не ми идва отвътре да спрем, да купим чай, да поговорим. Подминаваме. Това е последното място, където има вода, до хижа „Македония“. След малко маркировката се разделя. Синята тръгва към хижа „Грънчар“. Ние – по червено-бяло-червената и Е-4. Първо ще трябва да качим един як баир. 300 метра възходяща денивелация. Ако не знаете какво е 300 метра възходяща, няма да си губя времето да обяснявам точно сега. Чака ме качване.

Снимка: Димитър Алексов

Накрая мъката свършва. Горе, на Мраморецкия преслап. Сядаме на тревата да пием кафе.

„Това е Канарата. Орографският център на Рила“, казва Момчил и сочи надясно.

„Какво, какво, я пак, орографски какво каза!?“

„Орографският център е там, където се събират билата. Това е Венеца, отпред Йосифица, а до тях Рилец и Чернатица. Най-високата точка е връх Канарата“, обяснява той.

Ехааа… Значи това е. Сърцето на планината. Не е Мусала. Мусала просто е най-високият. Обаче сърцето е Канарата. Почти неизвестен. Но това е ключовият връх. Центърът, от който тръгва всичко. Където се срещат костите на планината. Преразпределят се тежестите. Ако той рухне, ще се разпадне цялата система. И планината ще изчезне. Досега е устоял. Пази баланса.

Снимка: Димитър Алексов

Пътят минава през Зъбците. Ясно защо се казват така. В пътеводителя пише, че се подсича стръмен склон с каменни сипеи и пасажи. И че пътеките свършват внезапно. Така си е. Долу има езеро. Ококорено синьо. Казва се Синьото езеро. Това е ясно защо. А на един камък има надпис: E=мс2. В средата на нищото. Абсолютно изненадващ. Тогава реших, че е шега. Като че група ученици от математическата са се забавлявали да пишат формули със спрей. Да покажат колко знаят. От скука или просто с намигване към тези, които ще минат след тях. Знам ли. Все пак е странно.

Снимка: Димитър Алексов

И тогава, един ден, месец по-късно, докато вървях по една софийска улица, изведнъж разбрах. Не е от скука. Не е шега. Знак е. Че някъде там, дълбоко в недрата, се напрягат напреженията по бедрата на планината. Сблъскват се енергии. Втурват се една срещу друга. Влюбват се. Разделят се. Мерят сили, преди Сърцето да ги укроти. И да настъпи равновесие.

За това е този знак. Да се знае. Който може да гледа – да го види. Някой като мен по-бавничко, нали (по-кротко с подигравките, от физиката отпаднах някъде в седми клас). Ама и да помнех нещо, в този миг е било последната ми грижа.

Пред нас е Павлев връх.

Тотално див. Настръхнал. Красив. Покрит с блестящи плочи като люспи на риба. Пазен от пропасти и отвеси. Тесните му остри ръбове се събрат в конус. Отстрани се сурват сипеи, които алчно прорязват долините. Имало е защо да ме е страх. Сега сме само аз и той. Трябва да тръгна нагоре. По острието.

Снимка: Димитър Алексов

И беше трудно. Несигурно. Възбуждащо.

На последното стръмно има метално въже. Хлабаво. Ама пак е нещо. Сигурно е за зимно и хлъзгаво време. Хич не ме интересува, ще си го ползвам.

„Ако се изправиш, ще ти е по лесно“, казва Момчил, докато изчаква на една по-широка площадка.

Той, ако обича, да не ми дава акъл. Нямам ли поне три точки на контакт (иначе казано, ако не съм се вкопчила на живот и смърт с едната ръка във въжето и здраво стъпила с двата крака на земята) няма да мръдна. Ще си остана, пък той да му мисли какво ще ме прави. След 40 минути – двойно повече от нормалното (ама Ивето е предпазливо и мнооого бавно) стигаме до върховата точка. Павлев връх.

Не мога да повярвам, че го направих. Чувствам се своя. Няма път зад мен, няма път пред мен. Аз също съм център. И единение.

Момчил не ми дава повече от минута да стоя горе напушена от мегаломания. Дава знак да слизаме. Искал да смъкнем сипея от другата страна и тогава щял да даде почивка. Не искам да слизам. Не е честен. Прави го само защото е лош.

Между Павлев връх и връх Черна поляна (Карааланица, 2716 м н.в.) спираме за по сандвич. Момчил обяснява за орооблаците. Нали е метеоролог. Освен ороцентър имало и орооблаци. Значи, те се образували, когато долу въздухът е по-студен от този горе, или обратното. Не помня точно. Но са нежни. Тесни и пулсиращи. Дано си останат такива. Нямам желание да ме вали. Че път ни чака – Кадиин връх (Аладжа салап, 2683 м), Ангелов връх (2641 м н.в.) и Голям Мечи връх (2617 м н.в.). После е слизането до хижа „Македония“ и краят на този дълъг ден. Там е логистиката със синия джип, която ще ни върне обратно при хората.

Ама, не точно. Момчил е избързал да говори с хижарите. И казва това, което не искам да чуя. Бариерата е заключена. То така е и редно. Сложена е да пази границите на националния парк. Точно сега това ми се струва нечестно. Нали Момчил беше проверил, че е отворена!?

Дотам има 14 километра черен път – три часа ходене, а след ден като днешния, може и четири. Логистиката няма как да дойде. Няма мобилна връзка да се свържа с нея. Ще ни чака на бариерата до полунощ. Ако изобщо ни чака.

Снимка: Димитър Алексов

И да ви кажа, свалих раницата, седнах на тревата и се разплаках. От умора. От яд и безсилие. Не искам повече. Не знам защо го правя. Само да сляза. И край. Спирам. Всички да си гледат работата. Е-4 – също. Няма да им стъпя повече. Мразя ги.

Как го уреди после Момчил, не знам. Хижарката ще ни закара до бариерата. Тя се казва Таня. Но няма бензин да се върне. Лампата свети на червено. Затова отнякъде ще тръгне друг човек, който да ѝ подаде гориво през бариерата да се прибере. Той се казва Павел. И не е въпрос на пари. Въпрос на хора е.

По пътя надолу дремя. Не мисля.

Съществувам.

Свърши се.

Минах.

Ива Петрони. Снимка: Димитър Алексов

Рибни езера

Горно рибно езеро – 176 дка, дълбочина 4,4 м и Долно рибно езеро 131 дка, дълбочина 2,8 м. Разположени в Рибноезерния циркус между вр. Йосифица, вр. Канарата, скалния гребен Зъбците и рида Кьоравица. Зарибени с балканска пъстърва.

Голям мечи връх

2681 м н.в. е вторият по височина връх в Югозападна Рила, дал името си на нейния най-висок и обширен дял: Мечивръшкия дял – между седловините Кадиин гроб и Добро поле (югоизточно от Царев връх). Върхът от юг полегато се спуска към седловината Мечи проход, а от север е скалист, стръмен и прорязан с урви. Старото име на върха и седловината е Айгидик (Мечи проход, тур.)

Легенда за Ангел войвода

Ангелов връх е наречен на хайдутина Ангел Кариотов, действал от 30-те до 60-те година на ХIХ век в районите на Хасковско, Пловдивско и Родопите. Подвизите му са възпяти, а за юначеството му се разказват легенди. Според една от тях Ангел войвода намерил смъртта си в Рила в битка на десетима хайдути срещу сто турци. Местността на последната битка се нарича Ангелови митризи, защото прилича на окоп (тур. митриз).

Хижа „Бодрост“

Удобен междинен пункт. Намира се летовище „Бодрост“.

Местоположение: Югозападна Рила, 1282 м н.в. GPS: 42.044167, 23.331389 (42°02‘39.0“N 23°19‘53.0“E)

Описание: 40 места, санитарни възли и бани, локално отопление, столова, ресторант, бюфет, паркинг.

Съседни обекти: х. „Македония“ – 3.30 ч. (по шосе и пътека), х. „Добърско“ (през х. „Македония“) – 5.30 ч., х. „Чакалица“ – 4.30 ч, х. „Македония“ – с кабинкова въжена линия – 0.15 ч. и още 3.30 ч. пеша, х. „Семково“ (през х. „Македония“ по Динков дол) – 5.45 ч. Стопанин: ТД „Айгидик“ – Благоевград.

За контакти: 0886/799 948, 073/884-157, e-mail: ajgidik@abv.bg, http://www. ajgidik.com.

Изходен пункт: Благоевград – 28 км по асфалтово шосе.

Легенда за Кадиин гроб

Има легенда, че тук е погребан турски съдия (кадия), дошъл да урежда спорове за околните пасища. Кадиин гроб е след Аладжа сапал в посока х. „Маке.

Фотограф Димитър Алексов


Четете още:

🔴 Защо младо семейство напусна София и заживя в Странджа

🔴 Роми произведоха и дариха 10 тона картофи

🔴 Лечителят Георги Петков: Няма неизлечими болести! (Излекуваните са безчет, за дарбата си цена не слага)





Източник: Площад Славейков





Коментари

горе