За Тодор Живков, 20 години след смъртта му (Част 1)

За Тодор Живков се говори в продължение на вече две десетилетия от неговата смърт. Вероятно сравненията на нашето Днес с миналото ни, ни карат да се връщаме към личността на Първия - на Тато, както го наричаше народът. Едва ли има друга личност в българската история, която да е толкова хулена, но и обичана, едновременно с това. Носталгията по бай Тошовото време все повече набира скорост сред народните маси, макар да разбираме, че живеем в един коренно различен свят, в който социализАмът да изглежда толкова утопичен, колкото винаги е бил. В продължение на 35 години Тодор Живков бе начело на българската държава - от 1954 г. до 1989-а, когато падна комунизмът и дойде т. нар. демокрация. Той живя 10 години след нейното "избухване" - достатъчно време, за да прецени накъде вървим. Отиде си тихо и скромно, като обикновените граждани на България. Скромен ли бе като човек Тодор Живков? Той не парадираше, имаше чувство за хумор, простоват изказ и се опитваше да бъде самокритичен. Качества, които на фона на днешните ни политици, определено го издигат над тях. Може би неслучайно майсторът на характеристиките проф. Юлиан Вучков ги нарича "лилипути", в сравнение с Живков.
Какво ли не е писано за Тодор Живков - и от ляво, и от дясно на политическото пространство. Какви ли не вицове се разказваха за него - и преди, и сега. Какви ли не крилати фрази помним от времето на соца, изречени от него самия, които ни разсмиват и днес: "Драги студенти, Честит Осми март", "Тази година полупроводници, догодина - цели!", и прочее. Но сега те сякаш ни звучат по-скоро снизходително носталгично - като спомен за времето, в което по партийна повеля трябваше да бъдем "равни", а в държавата имаше някакъв относителен ред и спокойствие. "Тодор Живков беше хитър управленец, но бе предаден от по-големи хитреци. Защото когато гледаш навън, не забелязваш, че опасността идва от най-близките", казваше покойният личен съветник на Тато - Костадин Чакъров. Вероятно, колкото повече минава времето, толкова повече ще осъзнаваме бил ли е Живков добър управленец на държавата, на фона на тогавашните зависимости на България в политически план. Едно е сигурно - Тодор Живков остава в историята ни като политик от висш ранг.
Често е обвиняван, че искал да направи от България "16-а република на СССР". Наричаха го "гологлав дупедавец от село Правец". Повечето ни дипломати от времето на соца, обаче, се обединяват около едно по-различно мнение: "Живков само формално се съгласяваше с руснаците, а си правеше каквото иска!" - Факт, че срещу лоялност, руснаците изкупуваха голяма част от нашата продукция - дори некачествената; изграждаха у нас заводи, подкрепяха малка България със средства. Днес, в старанието си да не бъдат обвинени в пристрастие към Русия, нашите политици предпочетоха да се дистанцират от нея и клонят към Америка. Това противоречи на чувствата на голяма част от българския народ, в крайна сметка - и на историческите ни и духовни връзки с руския народ. Проф. Искра Баева разкрива един любопитен лингвистичен ракурс в мита за 16-ата република. А именно, че на пленума през 1963 г. използваният от Живков термин бил "сближаване". Днес някои предпочитат да го цитират като "сливане". Именно тази "грешка", според Баева, дала основание критиците на Живков да твърдят, че той е искал да превърне България в част от СССР. Сега България е част от Европейския съюз, но и това "сближаване" не ни носи нищо добро - обикновеният българин си остава все така разединен със западните си събратя - и по доходи, и по начин на живот, както по времето на Студената война. Всичко се оказва въпрос на идеологеми, които времето доказва като непреодолима пречка за равенство. И колкото и да се стараем да прикриваме горчивата истина с красиви фрази, тя ежедневно ни припомня за себе си.
Да, международната обстановка е различна от някога. Определено новата световна история ни доказва, че има народи, които не могат да живеят в демокрация, не са способни да се самоуправляват, и пример за това е, уви, не само... Либия. Очевидно тоталитаризмът е влязъл дълбоко във вените и народопсихологията на много народи, и промяната е труден процес. А старанието на новите ни политици напълно да се дистанцират от миналото, често ги превръща в нищо повече от слугинаж на чужди цели.
Беше ли Живков "човек от народа"? - Днес някои политици му подражават, като популистки се опитват да "дружат" с "електората". Докато бъдат избрани от него. За разлика от тях, Живков не се страхуваше, че няма да бъде "избран", но въпреки това държеше на срещите си с хората - това е факт. Той не общуваше формално - това по-скоро правеха приближените му. Това е още един добър житейски и исторически урок: Онези, които са сервилничели пред него, първи го предадоха, когато падна от власт. В хода на времето много историци вече по-спокойно и обективно разсъждават върху най-големия грях на Живков - Възродителния процес. Излизат факти, че зад гърба на Живков е имало "сценаристи" на "голямата екскурзия", които са преследвали не толкова изселването на турците, колкото компрометирането и свалянето на Живков от власт.
Едва ли има човек, чиято биография да е била така "разбридвана", като тази на Живков. Някои дори го направиха "орханийски циганин". Излизаха вицове, че бил ятак в нелегалност, макар никой да не го търсел. Преиначаваха и ролята му като свръзка с легендарния партизански отряд "Чавдар". Посегнаха дори на паметта на дъщеря му Людмила, като намекваха за нещо като "заговор" за отстраняването й, което не било тайна за баща й...С това дори му вмениха вина за смъртта на собственото му дете...
Всички помним лицето на Живков, когато приеха оставката му...Драматичен момент, от който някои наивници смятаха, че с махането на режима му, като с магическа пръчка България ще се превърне в розова градина. По време на т.нар. Дело №1 Живков можа да "преброи" враговете и приятелите си. И както обикновено се случва, враговете се оказаха някогашни "приятели", а приятели- хора, за които бе направил най-малко. Няколко артистки си признаха, че им е уредил апартаменти. По времето на соца това си беше проблем. Но колко смешно звучи от днешна гледна точка тази привилегия, на фона на онова, на което сме свидетели днес!...
Тодор Живков има нелека съдба - и в личен, и в държавнически план. Вярно е, че между официалната му биография и някои "тълкувателни" версии има съществени разминавания, но едно е сигурно - че той е бил хитроумен, поврътлив и в същото време много стабилен в преследването на целите си. Все качества, съществени за понятието "роден политик".
Живков работи от много млад - бил е работник във фабрика за керемиди, келнер, букволеяр и... актьор. Още в гимназията участва в стачка, заради която има неприятности с полицията и прекъсва учението си - заминава за София. Като ученик в Графическото училище в столицата, става член на Българския комунистически младежки съюз. През лятото на 1931-ва е арестуван. Арестуван е и през 1932-ра. Същата година е приет за член на Българската работническа партия /тесни социалисти/.
Според официалната му биография през следващата година му е възложено да координира демонстрациите в София, в подкрепа на Георги Димитров на Лайпцигския процес. През 1934 г. няколкостотин работници в Държавната печатница са уволнени - Живков също.
Нито трудовата, нито партийната му кариера е гладка. Критиците му често задават въпроса защо въпреки многократните си арести, винаги е бил освобождаван? Още навремето има слухове, че вероятно е сътрудничел на властите? Това е и причината за отстраняването му от окръжния комитет на партията, макар според официалната му биография, причината да е била несъгласието му с крайнолевия уклон на партията. Налагат му партийно наказание - предупреден е с изключване и забрана да заема ръководни длъжности. Малцина знаят, че това наказание е било преразгледано и отменено чак през 1949 г. Днес много от враговете му се взират точно в тази част от неговата биография, и на воля съчиняват всякакви конспиративни истории. Питат, какво е правил Живков в периода, в който не работи за партията? - Бил е трудовак по пътни строежи, след което се връща на работа в Държавната печатница. Участвал в самодеен театрален състав в с. Дъскот, където приятелката му Мара Малеева работи като лекар. През 1939 г. двамата сключват граждански брак.
Живков иска да следва в Софийския университет, но има невзети изпити за средно-техническо образование. Бюрократи му отказват да вземе приравнителни зрелостни изпити. Принуждава се отново да последва съпругата си, когато пращат Мара Малеева в с. Лесичово. Живков и там се занимава с театрална самодейност.
Младото семейство се мести на няколко пъти - известно време е в Правец, после в Оризово, Чирпанско, и накрая - в Говедарци, където се ражда дъщеря им Людмила. Живков най-накрая успява да премине гимназиалните зрелостни изпити в Трета мъжка гимназия и се записва да следва право в Софийския университет.
През ноември 1942 г. става секретар на районния комитет на Комунистическата партия в софийския район Ючбунар. От 1943-та нататък е основна връзка между окръжното партийно ръководство в София и действащия в Ботевградско партизански отряд "Чавдар". Оттам и близките му отношения с бъдещите му съратници Добри Джуров, Йордан Йотов, Димитър Станишев и Христо Русков.
Върху отряда "Чавдар" нанасят тежък удар, при който част от ръководителите му са убити, а командирът Добри Джуров е тежко ранен. По същото време Живков се придвижвал с 40 партизани от Теренския батальон към Якоруда. Разполагал с фалшива лична карта с името Янко Марков, откъдето идва и нелегалното му име - Янко. По време на Деветосептемврийския преврат, оглавява оперативно бюро за охрана на демонстрациите. Според официалната версия, това бюро имало за задача да превземе Министерството на войната, ако военните части не се справят. В същото бюро участват по-късните близки сътрудници на Живков - Владимир Бонев и Станко Тодоров. То се превръща в щаб на Народната милиция в София и се помещава в хотел "Славянска беседа".
В щаба на милицията подчинен на Живков е Мирчо Спасов. Последният му става доверено лице, и по тази причина - заради лагерите и други обвинения в терор, сваленият от власт Живков, трябваше да понесе и греховете на "сивия кардинал" Мирчо Спасов. В своите мемоари, публикувани през 1997 г., Живков отрича личното си участие в терора с думите: "През целия си живот съм се противопоставял на своеволието и извършването на насилие". Петното за лагерите, обаче, остава в политическото му досие и се превърна в съдебно дело срещу него.
Следва продължение