Всяко лято Надя Коен се връща от Хаваите в Долна Липница. От две десетилетия българката, някогашен пилот, е гражданин на света
20 ГОДИНИ ЗАД КРЕХКИТЕ СИ ПЛЕЩИ КАТО ПРОФЕСИОНАЛЕН ПИЛОТ ИМА РОДЕНАТА В СЕЛО ДОЛНА ЛИПНИЦА НАДКА КОЕН.
Въпреки че отдавна се е откъснала от страстта и професията си на летец, българката, която впрочем е истински гражданин на света, твърди, че сърцето й принадлежи на въздуха и полетите, за които разказва с истинска страст и са свързани както с най-хубавите й житейски мигове, така за съжаление и с най-трагичните.
Последните седем години Надя, както я наричат най-близките й хора, живее в Хаваи, където дъщеря й е омъжена за проектант на атомни централи. В американския щат растат и двете й внучки – 8-годишната Натали и 6-годишната Елоди. Всяко лято баба и внучки прекарват в бащината къща в Долна Липница, в която и до днес живее 78-годишната майка на Надя – баба Здравка. Тук, на село, в родния дом и в прекрасната градина се срещат три поколения, а трите месеца минават като три часа, разказва Надя…
Надя Коен започва професионалния си път през 1973 г. в Аероклуб Горна Оряховица като парашутист. Има 35 скока в парашутното звено, а след това, вече като летец, прави по два скока годишно до навършването на 35-годишна възраст. Живот и здраве сега, на 17 август, Надя ще отпразнува 57-ия си рожден ден на село.
„Не знам кога и как се е зародило в мен желанието ми да летя и от кого съм го наследила, но съм си мъжко момиче. Майка и татко са се запознали яздейки коне, а когато бях на четири години, татко ми ме качи на трактора, каза ми карай и… слезе от машината”, разказва Надя. И допълва, че още в детската градина разваляла игрите на момчетата със самолетите, а в първи клас в съчинение на тема „Какъв ще стана, когато порасна” написала, че желае да е летец. Което и станало. Кандидатствала за летец в Централния съвет в София към някогашната Организация за съдействие на отбраната, където изкарала курсове по моторно летене. В групата тя била единственото момиче. Учила се е да лети, а после е обучавала курсисти на чешки, полски и руски самолети. С това се е занимавала до 1993 година, а междувременно – през 1976 и 1979 година, ражда дъщеря си и сина си.
„Пилотирах малки аероклубни самолети основно като спортна дейност и висш пилотаж, а заедно с първия ми съпруг бяхме в националния отбор и подготвяхме курсанти за военното училище”, разказва Надя. Здрави нерви, хладнокръвие, бързи реакции са само част от качествата, които един пилот, още повече жена, трябва да притежава, казва тя и не крие, че е имала няколко рискови ситуации. Най-критичната е по време на обучение на курсистка, която така и не става пилот, а двигателят на самолета отказва едва на 50-ия метър височина.
„Успях да приземя самолета по корем в една нива, до гора около Михайловград. Справих се най-вече благодарение на късмета. Ако трябваше обаче да спазвам инструкциите, сега нямаше да водим този разговор”, твърди Надя.
„При тази ситуация аз натиснах много надолу носа на самолета. В учебните машини уредите са дублирани – по един за инструктор и курсист, единствено колесникът може да се прибира и пуска от мястото на ученика. Три пъти дадох команда за прибирането му и на третия път ученичката ми се справи. Самата тя беше блокирала напълно и едва успях да я извадя от самолета”, спомня си Надя Коен. Парадоксално е, но в „цивилния живот” тя се бои от височини, не може да се изкачва нависоко, даже и по стълба…
„Една грешка – и всичко в нашата професия може да е фатално”, казва още Надя. И разказва за най-голямата си лична трагедия, която струва живота на първия й съпруг – Тодор Чернев, също летец в селскостопанската авиация и спортист…
Драмата се разиграва през 1986 г., а в деня, в който Тодор загива, самата Надя, както и още петима пилоти карат злополучния самолет. Тя е трябвало да направи три полета, но прави само два, а съпругът й се качва в самолета вместо нея, за да продължи тренировката по висш пилотаж. Питам я какво се случи, а тя лаконично казва „крилото се огъна”. После дълго мълчи и продължава историята.
„След трагедията ми казаха, че записът от полета изчезнал, че лентата на магнетофона се е скъсала, а самолетите от този тип Злин 526 е трябвало да бъдат спрени от движение преди повече от 20 години. По това време Надя е само на 28 години с две деца. Може би заради младостта си жената започва да води чрез Военна прокуратура дело срещу държавата, за да се установи чия е отговорността. Безсмислената, по думите й, сега съдебна битка продължава две години и половина. След което жената получава малка жълта бележчица, на която пишело: „Няма виновни военнослужещи”…
ВЪПРЕКИ ТРАГЕДИЯТА НАДЯ ПРОДЪЛЖАВА ПРОФЕСИЯТА СИ НА ЛЕТЕЦ ДО 1993 г.
„Най-тежко беше за децата ми. През половин час звъняха по телефоните да питат мама във въздуха ли е, мама кацна ли”, разказва още силната жена. Междувременно закриват аероклуба в Горна Оряховица и Надя става щурман и заместник-началник на клуба в Добрич, където е и последният й полет. После работата й в частна фирма я запознава с втория й съпруг – Шапта Коен от Израел, и българката прекарва почти 10 години в тази държава – първо в градче близо до Тел Авив, а после и в Модеин.
„Държавата Израел не прие децата ми, имаше проблем и с религията ми, защото, въпреки че не бях еврейка, аз приех фамилията на съпруга си – Коен, а тя е свещена за евреите”, разказва Надя. И допълва, че израелските власти пускали на гости първо едното й дете, а после другото, но никога двете наведнъж. Заради това семейството прекарвало по шест месеца в годината в Израел и по шест – в България. В чуждата държава пък Надя била съвсем далеч от професията си, понеже работела като… детегледачка. Грижела се за четирите деца на тогавашния финансов министър Ори Югов.
Когато Надя разбрала, че ще става баба, вземат решение със съпруга си и тя заминава за Щатите, където се установяват младите. Първо живее известно време в Калифорния, а после и на Хаваите.
Всъщност младите се запознали по интернет и дълго време криели от Надя, че американският зет е всъщност от Калифорния, което си е на другия край на Америка.
„В Калифорния на българите гледат като на хора втора ръка, само да разберат откъде сме, и ни обръщат гръб. На Хаваите обаче местните са много любезни, слънчеви и учтиви хора. Просто има комуникация, те са си като нас, въпреки че животът е съвършено различен”, споделя впечатленията си българката. Твърди, че много бързо се е адаптирала към живота там, обаче след около 5 – 6-месечен престой на нея и на малките й внучки, които говорят български език с акцент, започва да им липсва най-много българската храна…
На раздяла питам нашата домакиня как намира днешна България, след като последните седем години прекарва в родината само летата.
„Знаеш ли, оптимист съм. В първите години, когато си идвах, намирах държавата ни за едно мрачно и тъмно място. Сега обаче промените се случват много бързо, хората са облечени по-добре, децата са много умни и бързо се развиват. Не съм много в течение на политиката, но се информирам и честно да ти кажа, не разбирам тези протести, като че ли хората не знаят какво точно искат. Виждам обаче, че с всяка изминала година страната се променя, обаче хората от моето поколение не могат да свикнат с тези промени. Като че ли българите искат да продължат да живеят постарому, но да имат много пари. Парите не идват без труд. Ние сме трудолюбив народ, но трябва да се научим да сме отговорни към собствения си труд”, разсъждава Надя. И завършва, че нейният личен пример е майка й – баба Здравка. Възрастната жена почти сама се грижи за дома и градината. Още не е ходила до Хаваите, понеже не обича да пътува даже и до близкото Павликени. Затова пък баба Здравка е горда жена – не иска да й помагам и все казва, че взема голяма пенсия”, усмихва се на изпроводяк Надя Коен…
Елена ЧАМУРКОВА
Снимка Светослав СТЕФАНОВ
Какво четем:
🔴 Взема ли директорът на Св. Екатерина Генчо Начев 30 000 лв. месечно?🔴 Двойствен финансов живот
🔴 Най-важните съвети, които Баба Ванга ни остави!
Източник: Борба.БГ
Коментари
