Какво е да си дете на разведени родители, или историята на едно медицинско?


Да си дете на разведени родители е като да имаш родители, ама без семейство, или пък точно обратното.

Всъщност това е от многото въпроси, чийто отговор варира. Зависи от причините за развода, от това къде са родителите, при кого живее детето, кой го отглежда, какви са взаимоотношенията с двете семейства, от които идват майката и бащата, дали е само едно дете и т.н.

  1. Темата все още е табу.

Темата е обширна, но и табуизирана. Поне така го усещам през последните 20 години.

Докато едната ми баба всеки път ме оплаква, че съм без баща, че не съм имала нормално детство и т.н. то в другите социални кръгове почти не се говори за това.

Когато бях малка се носеше като мълва за някое друго дете или съученик, приятел на приятел, че „и техните са разведени“. И като ми кажеха нещо такова, започвах да намествам пъзела и да си давам лични обяснения за поведението за въпросния човек.

Моят личен опит показва, че да си дете на разведени родители не е голяма драма.

Последният път, в който се убедих, че съм имала късмета със смела майка, която да се разведе, е моментът, в който ровейки в онази черна чанта в гардероба с документи всякакви от последните 20+ години, незнайно как (защото там съм ровила поне 50 пъти), открих един документ, малък и невзрачен, но показателен. В онази черна, пълна с листи чанта, открих медицинското на мама. Онова медицинско, което вероятно е извадила след поредния побой върху нея и за щастие последен такъв. Защото след това е дошъл разводът.

Открих документа и пъзелът ми се нареди.
Няма смисъл да живееш с човек, който ти причинява физически и психически тормоз.

Няма смисъл да обричаш и детето или децата си на същия такъв, само защото възрастните не гледат с добро око на разводите. Особено ако, както в моя случай, живееш в малък град или село.

  1. Струва ли си жертвата?

Тъй като и в двете ми семейства (от страна на майка ми и от страна на баща ми) има „традиция“ с неразбирателство в семейството, вкл. и развод, то се наблюдава известна промяна в поведението и „жертвите“, които са склонни да направят родителите.

Баба ми понася цял живот всякакъв тип тормоз от страна на дядо (вече покойник), мислейки, че е по-добре децата й да имат лош баща, отколкото да са без баща. Е, разбирам я донякъде. Едва ли през 70-те е имало толкова разводи и е било възможно самотна майка да отгледа 2 деца в малко село. А и обществената стигма не е лека задача, с която да се справи човек. Така почти цял живот тя и децата ѝ понасят семеен терор. От там не съм намирала никакви документи и медицински, но разказите и наследеният модел за поведение ми казват достатъчно.

  1. Кой да отгледа детето?

В моя случай съдът ме поверява на майка ми. За щастие. Баба (майката на мама) помага през цялото време, като ме отглежда, докато мама работи и пътува. През повечето време майка ми е заета с това да изкарва пари, но успява и да ме възпитава, да ми даде възможност да съм самостоятелна и да не съм разглезено дете.

Забелязала съм, че в случаи на разведени родители, и двете страни правят опити да заместят уж липсата на родител с материални неща, което едва ли работи – не и ако искате детето ви да има що-годе добри ценности. А и един отдаден и обичащ родител, според мен, е много повече, но и напълно достатъчен в подобни случаи, за да бъде възпитано и задоволено детето.

  1. Връзка с родителите.

От малка съм свикнала да ставам сама за училище, да си редя раницата с учебниците, да си чета книгите в задължителния списък (понякога не с голямо желание). Израснах доста срамежливо хлапе, дори съм имала моменти, в които ме беше срам да се кача при вуйчо и вуйна на втория етаж.

Докато бях малка, спазвайки условията на съда, можех да посещавам другите баба и дядо (вкл. баща си) по-рядко. Тогава другият дядо идваше с колата да ме взима за уикенда. И единствената обич, която съм усетила от страна на другото семейство е именно от баба 2 и дядо 2 (все пак съм първо внуче) и от единия ми чичо.

Баща ми никога не ми се обаждаше, а и до ден днешен не го прави, нито за рождения ми ден, нито за празниците, нито просто за да ме чуе или да пита как съм. Виждах го рядко, нямах особено желание, защото той за мен бе просто познат, чиито гени нося. Не усещам някаква връзка, нито нужда от такава.

От общуването с него помня как като малка (докато все още живеехме всички като семейство в апартамента – била съм на 2-3 годинки), ми дърпаше пръстчетата на краката и ме болеше адски много. Мразех, когато го прави. И помня как една вечер, когато седяхме в хола, аз, сгушена при мама на дивана, а баща ми гледащ телевизия. Аз шептях нещо вероятно много вълнуващо на мама, когато баща ми се скара, че му преча да гледа телевизия. Явно съм продължила с разказа на ухо, защото малко по-късно баща ми стана и ми удари плесница. Тогава заплаках.

Като се преместих да уча в София, ме увещаваше да замина за чужбина, защото там съм могла да изкарвам пари. Тука нямало смисъл. И постоянно правеше забележки за външния ми вид – най-вече имаше много против обецата на веждата. А аргументите му бяха, че „хората гледат странно и говорят”. И допълваше, че и той искал да се татуира, но хората…

Като цяло спомените и впечатленията, които имам от него са на доста стиснат, защото никога не си плащаше издръжката (макар и смешна като сума), нито пък ми даваше доброволно някакви пари. Грижите му се простираха до там да ми даде нещо, което можеше да вземе от магазина, в който по едно време работеше или от другия, който по-късно имаше. Нещата като цяло бяха дрехи и храна, първите можеше и да ми ставаха, но вторите най-често бяха с изминал срок на годност. Това е запазената му марка, защото носеше храна с подобно качество на баба и дядо с уверението, че скоро е минал срокът на годност и още стават за ядене нещата.

Освен дядо, който не само ме возеше с колата, но и ме глезеше със сладолед и кола, чичо също беше загрижен за мен. Той е човекът, който повече пъти ми е звънял, писал, взимал от село и връщал обратно и давал някакви пари. И който и до ден днешен (а съм вече на почти 25) ме поздравява и ми дава джобни за празниците, ако се видим.

  1. Детето като вещ.

Докато бях малка, се случваха и интересни събития, пряко засягащи мен. Бях най-често между чука и наковалнята, защото двете семейства сякаш се надпреварваха (по-скоро това, на което не бях поверена от съда). Едните бяха по-заможни и се опитваха да ме впечатляват с лакомства, колело и всякакви подобни неща, които очевидно майка ми трудно можеше да ми осигури в изобилие.

Съревноваваха се пари срещу думи.

Майка ми често не ме пускаше да виждам баба 2 и дядо 2, защото винаги се връщах плачеща и разстроена, защото гостуването ми при тях е свършило. Всъщност аз си ревях винаги, когато се отделях от някого. В петък – преди да ида при баба и дядо – плачех за мама, а в неделя, като се връщах, за баба и дядо. Това винаги ядосваше майка ми, но обещанието за забрана да ги виждам, ако продължавам да плача, както човек би се досетил, водеше до още сълзи и сополи.

Куриозни бяха случаите като този, при който завърших детската градина и предстоеше да ме запишат в предучилищна. Тогава беше краят на лятната ваканция, когато бях отишла отново при баба 2 и дядо 2. Те ме питаха дали искам да ме запишат да уча там. Аз, естествено, се съгласих. На следващия ден ме заведоха в училището и ме записаха. През следващата седмица не исках да ходя на училище и на спирах да плача, затова дядо 2 ме е върнал на мама с обяснението, че не знаят какво да правят, защото само плача. (Този спомен беше допълнен от разказа на майка ми, защото не си спомням онази част с едноседмичния рев.)

През същите тези години, докато още бях малка и нямах мнение и въобще не разбирах какво се случва, и двете страни се опитваха сякаш да ме настройват срещу другата. Особено проблематично беше какво чувах и после говорех на баба и дядо 2, по време на бракоразводното дело, защото всяко едно твърдение, което би намалило шанса съдът да ме повери на баща ми, беше заплаха за моето бъдеще. Често ми казваха какво да говоря и какво не пред другите.

Сега си мисля, че това не е най-правилният вариант, защото все пак това поведение и реч влияе на детето и му дава една погрешна представа за ситуацията и за „семейството“. Сякаш бях вещ, която се опитват да продадат на пазара, едните обещавайки ми играчки и материални неща, а другите просто отстоявайки правото си, дадено от съда.

В крайна сметка, майка ми единствено можеше да се грижи за мен, а и го предпочитах и останах при нея. Едва ли съм имала и друг шанс, но кой знае.

  1. Порастването.

Като по-малка си мислех, че когато са разведени родителите ти, имаш 2 семейства, които ще ти дават повече и няма да ти липсва нищо. Това обаче е възможно сигурно в случаите, в които и двете страни те обичат и подкрепят. Ако обаче това е налице, тогава едва ли щяха да са разведени.

Баща ми, както вече казах, не се интересуваше от мен, така че опцията с това да съм двойно обичана и затрупана с играчки, липсваше. Но пък ми стига това, че бях обичана от мама. И най-вече – възпитана. Спасих се от това да стана разглезено и неразумно същество.

Моменти, в които да ми липсва баща, почти не е имало. Имала съм по-скоро странни ситуации като тази, в която много добра приятелка в гимназията разказваше за нейния „тати“. Аз никога не съм и мислила да наричам моя биологичен родител от мъжки пол така. Тя разказваше как с нейния „тати” правили нещо или ходили някъде заедно и точно това нарицателно ми остана в паметта.

„Тати”, когото аз нямам. Дори не предполагам каква трябва да е връзката между баща и дъщеря. Въпреки че имам доведен баща, който в продължение на над 10 години се грижеше за мен от все сърце: финансово, морално, че даже и ме глезеше, което нерядко беше повод за недоволство от страна на майка ми. Но него така и не го допуснах толкова близо емоционално, че да го наричам татко и да го чувствам така близък, макар той да ми е казвал десетки пъти, че може да го наричам татко, защото за него съм дъщеря.

  1. Обичаите.

Неприятната страна на това да си с разведени родители са всички обичаи, през които е възможно да се наложи да преминеш. Един такъв беше абитуриентския ми бал.

Първо, че нямах желание и не виждах смисъл да събирам роднините и да правя банкет.

Второто беше завеждането ми до самия бал. Това е единственият път, в който баща ми е имал смисъл в живота ми (освен при зачеването ми), защото ме вози до училището, след това и до ресторанта, направихме си и снимка и това беше. А, да, за малко да забравя – без да го моля ми даде 50 лв.

В училищния двор беше само майка ми, която тогава беше и адски щастлива, задето е успяла да се справи с мисията да ме издържа и отглежда, за да завърша втора по успех във випуска, с желание да продължа да уча.

Другите ритуали, които ще ми създадат голяма доза некомфорт и които най-вероятно ще пожелая да си спестя са: сватби, кръщенета и т.н.

  1. Натискът.

Днес вече съм почти на 25. Малко повече от 20 години с етикет „дете на разведени родители“. Нямам представа какво е да имаш обичащите те мама и татко, защото само мама е тази, която и до днес ме моли да ям, приема поръчките ми за вечеря и се тревожи, сякаш съм на 5, дали съм се облякла и къде съм. Но това явно е и защото от над 5 години не живеем заедно.

През годините взаимоотношенията ни бяха какви ли не. Тя ми беше и майка, и баща. Беше и първият ми работодател. По някое време, като премина пубертетът, в който мразех всички и исках да се изнеса, станахме приятелки. И до днес сме приятелки. Тя споделя повече, но това е защото аз по принцип съм си темерут и не говоря много. По-скоро не се оплаквам толкова, колкото на нея би ѝ се искало.

Разменяме си дрехи, правим си неочаквани подаръци, говорим по един час по телефона през 2-3 дни. Задължително ѝ пиша дълги смси на празници, за да я разплача. И винаги успявам.

Тя все още се изненадва, че баща ми продължава да не се интересува от мен.

С годините осъзнах, че товарът за нея е бил двоен. Преживяла е и е жертвала толкова много и е била най-смелият човек. Защото, ако днес аз трябваше да отглеждам сама дете, щях да се замисля.

Днес всичко е толкова различно. Роднините, самата аз.

Няма го онова съревнование, защото баба и дядо знаят, че ги обичам независимо къде живея. Вече съм на 3 часа път и от двете семейства и си липсваме всички.

Понякога чувам едната баба да казва, че тя ме изгледала (това е в пристъпите на главозамайваща обич към мен). А аз знам, че не е вярно, защото помня при кого съм живяла, както и какво са ми разказвали за бебешките ми години. Но не споря. Оставям ги да живеят със спомените и убежденията, с които се чувстват спокойни и щастливи. Въпреки разбитите семейства, съдби, болестите в резултат на прекомерния стрес и т.н.

Натискът днес обаче е различен.

Откакто имам сериозен приятел и баба 2 го харесва много за зет, доста осезаемо се опитва да ме „сдобри“ с баща ми. Настоява да му се обадя, да го поздравявам, да запозная приятеля ми с него и т.н. Няколко пъти имахме спорове по отношение на това, дали ми е баща или не и как да се държа с него.

И е тежко, че тя е майка и баба, и иска първата и най-важна внучка да има поне малко нормални взаимоотношения със семейството, когато се появи още един важен човек в живота ѝ.

Но няма как човек, когото не чувствам като близък и който години наред не ме е търсил, забелязвал и т.н. за един ден да ми стане важен. Още повече, че той има ново семейство и цели 4 други деца. А и след опитите за разговори с него, изводът ми е, че не си приличаме по отношение на музика, книги и въобще интелект. А с такива хора по принцип не желая да общувам. Още повече ако са причинили толкова много болки и травми на най-ценния ми човек – мама.

И макар всички да ми казват „како“, защото съм най-голямата от всички внуци, разликата се усеща. Разбирам баба, разбирам дядо, разбирам всички роднини. Но не разбирам единствения непознат за мен човек – баща ми.

Да създадеш дете и да не проявиш ни най-малко желание или интерес дали е добре. Не ми липсва, но ме озадачава. Сякаш не е възпитан от баба и сякаш няма сърце. Сърцето, с което в момента отглежда и се грижи за другите си деца.

Доста съм мислила по отношение на възможните причини за развод. Дали е неразбиране или просто неподходящо време. Недостатъчно опит и себепознание, за да си готов за семейство и дете. Урокът, който съм си записала след всичкото това мислене е:

Когато решиш да обречеш друг човек на себе си, помисли дали си достоен за него!  

Аз пораснах, успях дотук, но като мен, вярвам, не са много деца. Сигурно са безброй тези, които не са могли да преживеят липсата, които не са имали добри модели за поведение и които се чувстват ощетени или различни по много неприятен и неприемлив начин. Отритнати или нежелани най-малко.

Знам, че ще направя всичко възможно, ако някога имам дете, да има поне толкова добра майка, каквато имам и аз, и да има баща. Истински, а не просто на хартия. Добър баща и добър човек.

И ще държа медицинското далеч от мен.


Какво четем:

🔴 Евтина България! Цените ни са 44% от средните за Евросъюза

🔴 Владо Николов: Пука ми за България. За това, че нацията се топи, измира и изчезва!

🔴 Колкото по-глупав, толкова по-самоуверен

Източник: mirilieva



Коментари



горе