Здравка Михайлова: В Гърция имаш чувството, че се диша някак по-лесно, но може това да е измамно


Здравка Михайлова тази година взе наградата за превод на гръцка литература с поетичната антология на Янис Рицос "Писмената на зрящия". В интервю за GRReporter казва, че би било добре ако поетите и интелектуалците можеха да променят света, и споделя своите виждания за гръцката поезия и психиката на народа.

Как се почувствахте, когато разбрахте, че стенаградена с най-престижното отличие за превод в Гърция? Очаквахте ли го?

Два или три пъти през последните пет години бях сред номинираните в т.нар. кратка листа за номинирани книги. Беше много голяма изненадата ми, когато ми се обадиха, не можех да повярвам, че то най-после се е случило. Много фактори трябва да съвпаднат, за да получи човек тази награда. Този път знаех, че Рицос е тежката артилерия за гръцката литература и има тези качества, а и книгата „Писмената на зрящия” е поетична антология и това изисква много труд.  Самият превод, който направих е бил даден за оценка на професионалист с матерен език български.

Новината беше официално оповестена на първи март от гръцката новинарска агенция AНА-МПА, но официалната церемония по награждаването ще е в края на април. От една страна е моето лично удовлетворение, но от друга е и пробив за награждаването на преводи на т.нар. малки езици. В по-широк смисъл наградата е не само отличие за мен, а признание и за системното присъствие и популяризиране на съвр. гръцка словесност в България въобще. Не случайно бележката на литературния критик Манолис Пимблис във вестник "Та Неа" по повод новината за награждаването бе озаглавена "Гърция в България".

В България Рицос е много обичан и превеждан като е по-позната неговата пролетарска поезия. Той пише в доста по-различен стил след падането на хунтата през 1974 и тези негови неща не бяха познати в България. Аз исках точно тях да представя.

Първият път, когато ме номинираха за наградата за превод пак беше с книга на Рицос „- Четвъртото измерение” с неговите философско-митологични поеми. Тогава имах някакво основателно очакване за наградата и съответно имаше и силно разочарование, когато не се стигна до финалната класация. Така че този път бях с вътрешното убеждение, че книгата на Рицос има всички качества да бъде наградена, но нямах големи очаквания, защото знам, че всеки път нещо се случва от кратката листа до финалното награждаване.

В България има традиция за превод на гръцка литература, а има и няколко факултета по новогръцка филология. Съществува ли интерес сред завършилите да продължат тази традиция?

Основните километрични камъни са преведи. Но едно е гръцка филология и друго е някои от тези млади хора да проявят интерес и да се занимават занапред с литературен превод. Не ми е известно сред младите завършили гръцка филология някой да се занимава системно с литературен превод и това да им е от приоритетите. Гръцката литература е от по-непознатите в България и не се намира лесно издател, който да рискува с непознат автор независимо, че той може да е награден и да е на вълната в Гърция, както е например Реа Галанаки. Аз преведох през 98 -ма година нейния роман „Житие на Исмаил Ферик Паша”, в който тя работи по темата за двойника или двойната самоличност. Става дума за грък, който при еничарски набег е рекрутиран в османската система и се издига високо в османската администрацията в Египет. Но всичко се върти около двойнствената идентичност християнин-мюсюлманин, грък-османец, запад-изток, противопоставянето между Османската империя и модернизацията и западните велики сили. Искам да кажа, че още много труд и кампанийност е необходима, след като приключи труда на преводача, за да стане популярна една книга от съвременен гръцки автор в България. В интерес на истината биха се изчерпали единствено нови издания или преиздаване на стари преводи на Кавафис, Сеферис, Казандзакис и Рицос. Това са четворката имена, които имат безусловен живот сред българския читател. Те са познати и са много големи автори, всички останали имат нужда от реклама, от представяне на книгите, така че да станат познати на българската читателска публика.

Вие сте направила преводи на най-скъпите за гърците поеми. Кои стихове са най-близо до вашата емоционалност и с какви моменти ги свързвате?

Сигурно не е случаен фактът, че Гърция е дала на света двама носители на Нобелова награда и двамата са поети – Сеферис и Елитис. И че на гръцки са написани едни от най-въздействащите стихове: от Палатинската антология до универсалния Константинос Кавафис, рядко напускал „Града” – неговата родна Александрия, и поети като Ангелос Сикелианос, Янис Рицос, Тасос Ливадитис, Такис Синопулос, Никос Енгонопулос, Милтос Сахтурис, Манолис Анагностакис, Тасос Ливадитис, съвременни като Титос Патрикиос, Михалис Ганас, Янис Кондос, Джени Мастораки, Катерина-Ангелаки-Рук и толкова много други.

Твърде рано, още в началото на двайсети век, александрийският поет започва да осъзнава какво би означавал за литературата неговия авангарден принос. Размислите му за съдбата на човека на изкуството, за жертвите, на които се подлага един голям творец свидетелстват колко ярко и горчиво е разбирането му за очакващия и самия него дълъг и трънлив път към признанието и към постигане на индивидуален литературен глас. “Изпълнен с премеждия” е бил и пътят изминат от Кавафис към Александрия, където е роден, преживял целия си живот и умира, докато тя се превърне за него в щастливо творчество откритие, в умален модел на света. Това откритие идва късно, след четирийсетата му година, след дългогодишна и упорита борба със себе си и с този град. Едва след тази възраст поетът открива символичните възможности, които градът му предоставя и “се помирява” с неговата действителност, достигайки до съприкосновение с диахроничната традиция на гръцката култура- античността, Александрийската епоха, въодушевлението от Византия, схващана като междинно стъпало от древния към съвременния гръцки свят.

Любимо мое стихотворение от Кавафис е „Колкото можеш”:

 И ако не можеш да направиш

собствения си живот такъв, какъвто го желаеш,

друго според силите си следвай:

в много допир със света не го пилей,

в много разговори, жестове, движения.

Ти не го пилей, като го вземаш

за да развеждаш често и показваш

в ежедневното безсмислие на думи, срещи и усмивки,

докато стане като чужд товар за теб.

(Превод на К. Станишев)

Освен че носи на читателя радостта от надмогването на всекидневието и го повежда на пътешествие към древни митове и богата символика, поезията на Сеферис също така ще го научи да следва интуитивно магическите пътища, които ще го отведат към свят на далечни и свободни асоциации. Както Кавафис, и за него донякъде може да се каже, че е „исторически поет”, тъй като присъства духовно и творчески - а понякога и физически, на най-значимите събития, които неговата родина преживява и ги претворява в поетично слово.

Притежава дарбата да разширява духовното значение на дадено събитие от гръцката история (Малоазиатската катастрофа, хитлеристката окупация), като използва различни символи, така че да го издигне до събитие със световно звучене, което е станало, става или може да стане. С лекота поетът вплита във важните исторически събития и собствените си съкровени лични преживявания. Поезията на първия гръцки нобелист ни отвежда далеч от баналното и трудно ежедневие, за да ни припомни, че освен материя, ние сме и дух, който иска да се “извиси малко по-високо”.

Трябва ли един поет да е бунтар, за да бъде добър?

Добре би било ако поетите и интелектуалците можеха да променят света и те във всички случаи играят някаква роля на обществен коректив. Смятам, че имат място в авангарда и когато си влизат в тази роля е добре.

Дали трябва да бъде бунтар един поет смятам, че ако не е бунтар в социалния смисъл, защото не всички поети са революционери или пък в авангарда на някаква обществена промяна, или са с леви убеждения, има и поети с консервативни убеждения, но във всички случаи има този елемент на бунтарско и неортодоксално отношение към езика, в боравенето с думите, което полага началото на нови и модернистични форми на изказ. И това е един вид бунтарство.

Въпросът ми припомня един цитат от Кърт Вонегът, в един от романите си той пише: „Не е задължително да сте луд, за да работите при нас, но помага”. Не всички оставили диря поети непременно са били в авангарда на някакви бунтарски тежнения.

За добро или лошо Рицос е ляв поет, защото такъв е могъл и такъв е искал да бъде, (както Селин и Паунд, например, са симпатизирали на фашизма).

Може ли да говорим за общи черти у гърците? Кои са те по ваше наблюдение?

Да, като всички народи и гърците имат народо-психологически портрет. Ако бунтарството е отличителна черта на поетите, то тогава те са нация от поети. От моите приятели гърци в университета чух за пръв път да казват - полу нашега, полу насериозно, че половината от гръцката нация пътувала по корабите, а другата половина били поети. Една от чертите на гърците, които особено харесвам е тяхното непокорство, неподчиняването им пред недоказани авторитети, това че няма авторитет, който не може да бъде подхвърлен на съмнение и в крайна сметка съборен, – да си припомним бунта на Прометей срещу боговете и престъпването на тяхната воля, за което е жестоко наказан. Това прословуто "вратът на гърка хомот не търпи" (του έλληνα ο τράχηλος ζυγό δεν υποφέρει) или το αδούλωτο των ελλήνων понякога стига до крайност, но и крайностите могат да изразяват и национален характер, като носят своите плюсове и минуси.

Какво ви впечатлява приятно при първите ви контакти с гърците?

Спонтанността, живостта, остроумието, отворенноста, милозливостта (είναι πονόψυχοι), и честолюбивостта (φιλότιμο), усещането за освободеност, за наслажда от живота и добруване... В Гърция имаш чувството, че се диша някак по-лесно, но може това да е измамно, по аналогия се сещам за максимата "в топлите страни бедността се понася по-лесно"...

Бях започнала да уча езика без да познавам жив грък, познавах потомци на политически емигранти, от черноморската общност, които бяха българизирани. Основната черта у гърците - тяхната спонтанност и непокорност, в началото ме е привлякло и ми харесаха и самите хора, след като реших да уча езика. Първият ми контакт с гърци от Гърция беше в студенстките години. Аз съм завършила журналистика и в началото на ’80 те години в Гърция все още нямаше факултети по журналистика, така че доста хора се учеха в България и имах късмета да имам колеги гърци. Това беше и в периода след падането на хунтата, когато тези хора бяха носители на всички идеи за социална промяна и на ентусиазма за изграждане на по-различна Гърция след хунтата. На практика студентството си го прекарах в България и с ежедневните новини от Гърция, които моите колеги носеха.

Има ли неща, които ви смущават у гърците?

Някои от качествата, които споменах, съжителстват с етноцентризма, консервативността, странната комбинация, от една страна, от любопитство към света и отвореност, породили една световна култура, и вторачеността в себе си, от друга. Но гърците нямат нужда от психоанализа сред светлината и пейзажа, които ги заобикаля. Може би дори не си дават всекидневно сметка колко благословено е кътчето от земята, където им е отредено да живеят. Приласкаващата топлина и средиземноморската прозрачност на въздуха не позволяват душата да бъде обхваната от плесента на меланхолията, затова и не си спомням на кого принадлежеше фразата – може би на самия Фройд – гърците нямат нужда от психоанализа, сред гръцкия пейзаж няма място за нордически angst и неговите терзания и вини.

Въпреки че говорим за гръцка литература, неизбежно стигам до въпроса за това какво е присъствието на българската литература в Гърция?

За съжаление не чак толкова обхватно, колкото е присъствието на гръцката литература в България, за която казахме, че има традиции още от 60-те години и най-известните гръцки автори са преведени. През 70-те години са преведени някои от най-добрите български автори като Емилиан Станев, Антон Дончев, „Тютюн” на Димитър Димов. Мисля, че едно солунско издателство тогава ги е издало, но те са или отдавна изчерпани или не се намират тези издания повече. Сега след 89-та година и началото на 90-те има по-засилен интерес към балканските литератури и сред тях и българската и различни издателства имат поредици за балканска литература като начело води „Кедрос”. От България бяха преведи Антон Дончев, „Акустичното гърне” на Йордан Радичков, трилогията на Севда Севан „Родосто, Родосто”, „Някъде на Балканите” и „Дер Зор”. Алек Попов излезе с „Мисия Лондон”. Повечето от преводите са на Панос Статоянис, който е завършил журналистика в България, бяхме колеги и самият той е писател и владее прекрасно български език. От „Ливанис” излязоха в негов превод три романа на Вера Мутафчиева – „Аз, Анна Таласина”, „Случаят Джем” и „Αλκιβιάδης ο Μικρός, Αλκιβιάδης ο Μέγας”... Всичките й романи са много инересни. Тя самата е турколог и тези романи са добра литературна екранизация на нейната ерудиция като историк и са написани по увлекателен начин.

Какво да очакваме след Рицос във ваш превод?

Аз вече свърших с превода на романа на Такис Теодоропулос „Лявата ръка на Афродита”, който най-общо може да го наречем археологически трилър, защото става въпрос за откриването и изнасянето от Гърция на статуята на Венера Милоска. Книгата е много интересно написана. Стилът е кръстоска между документалистика и литературна фикция. Той използва дневниците на френските изследователи, които попадат на Милос в рамките на една по-голяма морска експедиция за усвояване на нови територии. Теодоропулос е проучил и архивите на френското консулство в Милос, което е съществувало тогава и на всички, които са имали отношение към това как е отнесена статуята и изтъргувана. Празнотите в тези документални записки са допълнени от него с литературен фикционален пълнеж и с разсъждения на самия автор в първо лице. Неговата намеса е доста пряка в коментирането на събитията. Книгата е повече от археологически трилър, защото засяга по-широк кръг от въпроси като този за съперничеството между Великите сили в края на 18 век и присъствието им в Гърция, за културния империализъм и борбата основно между Франция и Англия къдед ще се появят тези шедьоври на класическото гръцко изкуство – дали ще бъдат изложени първо в Лувъра или в Британския музей. В случая взимат превес французите. Така че мисля, че книгата ще е интересна за широката читателска публика. Сега този роман трябва да излезе от издателство „Сиела”. В момента довършвам друг роман от Елена Хузури, който се казва „Мрачен Вардар” и разказва за бежанците от Мелник.

Здравка Михайлова за „Четвъртото измерение” на Рицос

В “Четвърто измерение” нивото на свързване на философските проблеми на човешкия живот се допълва от конкретно-историческото, в което отгласът от събитията на съвременната гръцка историческа действителност е съвсем осезателен: налице са отпратки към събитията последвали диктатурата на полковниците (1967-1974), прехвърлен е асоциативен мост към суровите изпитания на гръцкия народ през периода на Гражданската война (1946-1949), на свой ред Гражданската война е съотнесена с най-тежката национална катастрофа в историята на Гърция след падането на Константинопол - Малоазиатската от 1922 година, която пък е проектирана върху национално-освободителното въстание от 1821  пречупено през историята на Пелопонеската война и намерило своеобразно отражение в Троянската война. Така митологическата призма, през която е пречупен погледът към историята, се превръща в средоточие на многовековна историческа памет.    

Монолозите от "Четвърто измерение", включени в награденото издание имат митологическо-историческа основа, зададена чрез архетипния образ на родовете и действията на древните герои. Вторият пласт в тях е личната памет на едно митологизирано по различен начин време. Това е времето на детството на поета, неговото семейство, белязано по особено трагична участ. “Мъртвият дом” е заможният бащин дом на Рицос в родната му Монемвасия в Пелопонес, запуснат и отъждествен с дворците на Микена, видени в техния възход и упадък. Тук, в детските години на поета могат да бъдат открити и основните психологически пластове на поемите, разковничето на личните взаимоотношения в семейството, дори фройдистките комплекси, които по такъв интересен начин оживяват в тези текстове, раждат идеализирания образ на майката Клитемнестра и на един свръхтираничен баща и пр. Откроява се тежкият емоционален заряд на един детски живот, на който е писано по-късно да затъне в болести, разруха и траур. Най-често пространството, в което се произнасят монолозите е затворен дом, разяден от белезите на разруха и гниене, тъждествен с бащиния дом на поета, заобиколен от природата на Лакония, полята край Eвротас, нарязаните “сини хребети” на Тайгет от неговото детство.

Не е случайно също, че изпълнените с притчов заряд стихотворения на Рицос от времето на диктатурата, вдъхновени от древността, носят заглавието “Повторения”.

Рицос заема по достойнство място сред съзвездието на най-откроените гръцки поети от миналия век, но и на големите творци от световен калибър с универсално звучене, било то с леви убеждения или не, осветлили с истините или със заблудите си историята на двайсети век.

Източник: GR Reporter



Коментари



горе