Когато да осиновиш и да бъдеш осиновен е най-естественото нещо на света


Тема табу или нещо напълно естествено е осиновяването? Какви са перипетии, през който се минава в този дълъг и сложен процес? Какво е да бъдеш осиновен или да осиновиш дете? Отговорите на тези и много други въпроси търси авторката на книгата „Осиновени истории” – Бела Чолакова.

Предлагаме ви откъс от нея, една история, в която ще се запознаете с един тийнейджър и неговата майка, които приемат осиновяването като нещо напълно естествено.

1. Едно бебе и две сиамски котки

Историята на Сиси и 17-годишния й син Миро, който не смее да споделя, че е осиновен. Сиси никога не е крила от Миро, че е взет от дом. Той израства с тази истина и я приема съвсем естествено. Днес вече е на 17 години и открито говори за това с роднини или близки на родителите си. Не споделя обаче със своите приятели. Не защото го е срам, че е осиновен, а защото определя факта като маловажен.

Сиси: Бях бременна, но загубих бебето в четвъртия месец, и то заради лекарска грешка. Аз от дете съм с диабет, но по време на бременността ми объркаха лечението и буквално ми убиха детето. На всичкото отгоре отношението на лекарите към мен беше ужасно. Сякаш не бях майка, жена, личност… а някакво парче месо… До ден-днешен това е адски болезнен спомен. Толкова бях травмирана, че реших дори и да имам шансове да стана майка по биологичен път, категорично да не правя опити за ново забременяване. Казах на мъжа ми, че искам да осиновя дете, а той е свободен да направи своя избор – да ме напусне или да ме подкрепи.

Единственото, което първоначално ме спираше, бе, че в тогавашното общество всеки осиновител криеше от децата си истината, лъжеше, измисляше истории. А аз най-много мразя лъжите и ако трябва да живея в такава, ще се поболея. Понеже съм бунтар по природа, в един момент си казах: „А защо трябва да съм като другите? Защо да крия истината?”. Проучих темата и разбрах, че не във всички общества осиновяването е равносилно на лъжа. Тогава реших, че просто ще трябва да съм различна от масата и да споделя всичко с детето си.

Подадохме документи и даже бързо се случиха нещата. Бях чувала за хора, които чакат години наред, и се учудих, че при нас нямаше и 12 месеца да са минали. Не бяхме писали никакви критерии обаче. Тогава директно се кандидатстваше в конкретен дом. Помня, че директорката ни пита дали нямаме претенции поне за пол. Ние се спогледахме с мъжа ми и си казахме, че ако забременея, пак няма да знаем пола, затова какви претенции да имаме…

Директорката няколко пъти ни вика в дома, разпитваше ни, говореше ни. И един ден ни се обажда за поредната среща и ние си мислехме, че пак само ще ни инструктира. Отиваме, сядаме в кабинета, тя започва със стандартните въпроси дали още искаме да осиновим, дали сме готови и т.н. По едно време влиза старшата сестра и носи един дундьо с огромни бузи, който не само ни се хили с беззъба усмивка, но и дори ни маха с ръка. Не беше навършил още шест месеца. Като го видях, щях да припадна. Такъв сладур! А аз дори още не знаех, че това е моето бебенце. Едва намерих сили да се обърна към директорката и да попитам: „Това да не би да е нашето дете?”. И тя строго каза: „То е! Но сестрата много рано го донесе. Искахме да ви го предложим официално. Още не е ваше!”. Аз само промълвих: „Олеле! И сега какво?”. Директорката пак строго: „Сега трябва да си помислите?”. И ние пак стъписани: „За какво да си мислим!?” Тя: „Дали го искате”. Двамата с мъжа ми в един глас: „Какво да си мислим?! Искаме го!”.

Завъртя се въртележката. Беше началото на лятото, съдът излизаше в дълга почивка, а и му правеха ремонт. Чудеса сътворихме да извадим документите за изключително кратки срокове, защото иначе рискувахме Миро да остане в дома чак до есента. Директорката не само че ни разрешаваше, а даже ни насърчаваше всеки ден да ходим да го виждаме. В крайна сметка успяхме да подготвим всичко. Мъжът ми и до днес казва, че Миро е бил най-хубавият подарък за рождения му ден – той е на 6 август, а 8-и е денят, когато взехме онзи сладък нахилен дундьо от дома.

Миро: Като я слушам как с вълнение разказва тази история, ми става едно топло и мило в сърцето. Много пъти съм я слушал. Даже имахме видеокасета със запис от изписването ми от дома, която сто пъти съм гледал. Как ме вземат, как отиваме вкъщи… Най-смешно беше, като ме прибират у дома, и двете котки направо се вцепениха от ужас. Явно никога преди това не бяха виждали бебе.

Сиси: Те и двете бяха сиамки и аз имах едно наум, че ако нещата не потръгнат…

Миро: … ще трябва да връщаш бебето, нали? (смее се) Най-жалкото е, че касетата се изгуби някъде.

Сиси: Не се изгуби, ти я съсипа като малък, понеже имаше мания да си играеш с видеото.

Миро: Ти си виновна, че не си я прибрала. Но аз я помня, стотици пъти съм я гледал.

Сиси: Ох, беше най-нахиленото бебе! Най-красивото! Аз много пъти съм го казвала – и за миг не съжалявам, че така се случи, че не родих, защото нямаше да бъде Миро. Миро е моят син! Началото беше много хубаво и същевременно пълен ужас. Аз бях напълно шашната – без никакъв опит като майка, а той малко бебе на режим. В същото време всичките ни роднини и приятели искаха да го видят. И у нас няколко дни беше хан. Сега, ако можех да върна времето назад, щях да кажа „Баста!” и да си останем само ние вкъщи. Но тогава всички бяха чакали с нас и всички така се вълнуваха, че то стана манифестация у дома. Добре че той беше много общителен и даже се радваше. Беше много спокойно дете. Единствената трудност бе, че понякога сънуваше тежки кошмари, от които не можех да го изтръгна. Рядко се случваше, но беше страшно. Започва да плаче насън, аз го гушкам и се опитвам нежно да го събудя, а той стиска очи и сякаш не иска да излезе от съня. Кошмарите продължиха дълго – докато стана на 5–6 години, но се разредиха и постепенно отшумяха. Като изключим това, Миро беше много усмихнат, много спокоен и много лъчезарен. И всичките ни роднини и приятели го приемаха с ужасно много любов. Едва на по-късен етап се сблъска с неприятно отношение.

Миро: Имаше едно момиче от съседния блок, с което уж бяхме приятели. Но един ден се сдърпахме за някаква глупост и тогава тя ме обиди, че съм осиновен. Не помня точните думи, но за първи път осъзнах, че да си осиновен може да бъде възприето от някого като негативно. Дотогава всички – роднини и приятели на нашите – го бяха споделяли само в положителен аспект.

Сиси: Като се прибра вкъщи, аз му видях очичките – пълни с объркване и тъга. Разпитах го и той ми обясни, че се скарали и тя му заявила гневно: „Ти ли ще ми кажеш? Ти ли бе, осиновеният?”. Сякаш казва „прокажен”, ‘чумав”… Беше много травмиращо за всички!

Всъщност още преди това се сблъскахме с трудност, но не си го спомня, поне не съзнателно. Току-що беше постъпил в детска градина. В един момент забелязах, че всеки път, като го вземам, е унил, тих, потиснат. Започнах много небрежно да го разпитвам какво се случва. Оказа се, че една от учителките го набила, защото влязъл в тоалетната за момичета вместо в тази за момчета.

Отидохме с мъжа ми веднага да говорим с тази жена. Не сме се карали, но аз съвсем спокойно й заявих, че ако само още веднъж си позволи да посегне на детето ми, ще тръгна срещу нея с всички средства. Първата седмица нещата се успокоиха, но след това един ден Миро се прибра, седна на земята и не мърда, не казва нищо, не поглежда никого. Питам го един, два пъти какво му има. Мълчание. Накрая ме погледна в очите и ми каза: „Ти не си ми майка! И баща ми не ми е баща!”. Сърцето ми сякаш спря.

Той знаеше, че е осиновен, защото всяка година празнувахме деня, в който го взехме вкъщи. Разбира се, колкото е възможно да го знае тригодишно дете, но все пак бяхме говорили. Разпитах го и от дума на дума се разкри истината – въпросната учителка си отмъстила за моите думи, като казала на това невинно и добро тригодишно дете, че ние не сме му никакви майка и баща и че той е бил хвърлен в кофа за боклук от истинските си родители. Щях да умра! Продъних света да направя така, че тази жена да бъде махната от работа – писах жалби, какво ли не, но в крайна сметка едва ли не изкараха, че си измислям и просто искам да натопя учителката. Тя продължи да работи с деца. После се оказа, че била роднина на директорката.

Спрях Миро от градина и година и половина бях неотлъчно с него. Той уж се успокои, но от време на време се сещаше, поглеждаше ме с тъжни очички и ме питаше: „И ти ли ще ме хвърлиш в кофата за боклук?”. Късаше ми се сърцето.

Миро: Нямам спомени от този период. Поне не съзнателни. Но никога фактът, че съм осиновен, не е бил на преден план. Може би защото го знам още от съвсем малък, дори не помня откога, и някак съм го приел като напълно естествен. Никога не съм се възприемал различно от другите деца. Даже буквално забравям, че съм осиновен. Много пъти ми е идвало да кажа по някакъв повод: „Майка ми ме е родила на еди-коя си дата”. Никога не ми е било комплекс, не ми е пречило, не ме е спирало. Не го споделям обаче. Просто не изпитвам нужда. За какво да ходя с табелка на челото „осиновен”?! Може би е вид защита, но тази подробност я пазя за себе си. Не съм казвал нито на приятели, нито на гадже. Разбирам, че това е вид страх от отхвърляне.

Факт е, че като бях в по-малките класове, имаше период, когато бях по-встрани от общността на класа. И то не за нещо лошо – просто защото, смея да кажа, съм много добре възпитан, а на едни определени години това не се котира особено. А аз обичам да съм център на внимание. Така че с годините се научих как да съм част от колектива. Това неизменно е свързано с факта да не споделяш всичко за себе си.

Не съм се замислял какви реално са притесненията ми, но ми се струва, че ако споделя със съучениците си, че съм осиновен, те ще се отдръпнат от мен, ще ме изолират. Затова за момента темата я пазя за себе си. Освен това никога не ми е било интересно какви са били биологичните ми родители, изобщо живи ли са. Може би защото имам много подкрепа и обич от семейството ми, нямам нужда да търся каквото и да било друго.

Сиси: Когато беше около 4–5-годишен, често ми е задавал въпроси за биологичните си родители. Тъй като аз нищо не знам за тях, нямам и какво да му кажа. Но винаги съм повтаряла, че с баща му ще го подкрепим, ако някой ден – вече пълнолетен, разбира се, реши да ги търси и ще му помогнем по всички възможни начини.

Замислям се обаче за факта, че той не обича да споделя, че е осиновен. Категорично смятам, че това е знак за травма. Тя се проявява и по други начини. Например много трудно приема критика. Всяка забележка за Миро е като тотално отхвърляне на личността. Това е феномен, описан от психотерапевтката Дора Прангаджийска в книгата й „Благодаря ти, мамо”. Аз се старая никога да не слагам етикети като: „Ти си лош!”, а винаги да окачествявам конкретната му постъпка: „Ти сега постъпи лошо!”. Въпреки това той го приема болезнено.

Миро: Не знам дали е точно така. Вярно е, че трудно приемам критика, особено от родителите си. Не обичам някой да ми казва, че не правя нещата правилно. Желая всичко да става както аз го виждам и това да е правилният вариант. Не ми е в стила да падам по гръб. Може би на подсъзнателно ниво нося някаква травма, но дали наистина е така… ще разберем в бъдеще (смее се).

Из „Осиновени истории”


Какво четем:

🔴 Мила моя, когато остарееш, пази мъжа си

🔴 Намериха Мартин, който се изгуби до Южния парк в София

🔴 България не помни такава сеч на жени и деца. Само за 10 месеца екзекутираха 28 жени и 3 деца

Източник: 24 часа



Коментари



горе