Охранител на библиотека в Лондон пише за Батак


Електротехник. Театрал. Мияч на чинии. Кафеджия. Управител на кафене. Таксиджия. Куриер. Охранител при пренасяне на пари. Полицай. Общинска охрана. Писател. Толкова много роли, а само един живот…

“Аз не съм от онези хора, които казват: “Дойдох. Видях. Победих. Изкачих се на върха.” Аз съм от онези хора, които казват: “Дойдох. Видях. Уча се. И ще продължавам да се уча.” Никого не съм победил, не съм изкачил върха. Не съм забравил откъде съм дошъл.”

Това казва за себе си Красимир Тодоров. Само ако знаеше колко много роли ще играе на сцената на живота, когато завършва ВИТИЗ. Но това е по-късна история. Пиесата на живота му е с увод, непредвещаващ това развитие…

Красимир Тодоров е роден на 11 януари 1959 г. в село Сенокос, област Добрич (тогава Толбухин). По политически причини родителите му се преместват в Нова Загора, където живеят до 1974 г., преди да се върнат отново в Толбухин.

“Майка ми работеше в строителната организация и ме уреди като електротехник в бригадата на Дането, който се приемаше с голям авторитет от тогавашната местна управа. Човекът работеше много яко, бригадата му беше за бързо реагиране. Всяка сутрин ставах в 5 часа, за да отида до центъра в 6, откъдето ни извозваха до Шабла.

Занимавах се с

високоволтови

инсталации

Сутрин след сутрин, ден след ден. Вечер се връщаш, отиваш в местната кръчма - ракия, салата и едни и същи теми. Тези дрехи ми бяха не по мярка”, разказва Красимир Тодоров пред “24 часа”.

Има други “дрехи”, които му харесват от ранна възраст. “Влечеше ме театърът. В Нова Загора, където учех основното си образование, реших да се запиша в театрален кръжок. Когато се върнахме в Толбухин, вече като ученик в гимназията, първото нещо за мен беше да се свържа с театъра. Имах щастието да вляза при заслужилия артист Калчо Георгиев и участвах в спектакъла “Хъшове”. Любовта ми към театъра живееше с мен. Но аз живеех като електротехник в бригадата за бързо реагиране. В момент на тежко работническо ежедневие казах “май съм дотук”. Взех си отпуск, затворих се в библиотеката в Толбухин и започнах да търся материали да се подготвям за ВИТИЗ. Не бях кой знае колко добър с китарата, но прецених, че ще е добре да я ползвам като помощно средство. И през 1980 г. реших да кандидатствам, противно на желанието на майка ми, която искаше да ме прави инженер. Вече била говорила с Дането

по линия на

Комсомола

да замина

за Москва да уча

електротехника

Не беше за мен - отпуска и към ВИТИЗ. След всеки кръг ходех до пощата и съобщавах на родителите си: “Минах първи кръг”, “Минах втори кръг”, “Минах трети кръг”. След третия път майка ми вика: “Ти докога ще стоиш там?” “Майко, пет кръга са, още два.“ А тя: “Изобщо не ме интересува. Утре да си се прибрал. На работа си, нямаш повече отпуск.”

По случайност се бях запознал с Любомир Киселички, който играе във филма “Пътят към София”. Много добър актьор, който тогава беше в Силистренския театър. Той ми каза: “Ако не те приемат във ВИТИЗ, ще дойдеш при мен в Силистра.” Вече имах и някаква сигурност в преследването на мечтата си.

За щастие, ме приеха от първия път. Учудващо майка ми изпадна в неистова радост и забрави как ми заповядваше да си стягам куфара.

Благодарен съм, че попаднах точно в класа на проф. Сашо Стоянов - че имах такива колеги и такива преподаватели.

Никога няма да забравя една история. Пътувахме с влак за Сливен. Целият клас отивахме да гледаме представление. По-елитната част се бяхме събрали в едно купе и бяхме вдигнали високо летвата - викане, песни. По едно време дойде един от колегите и ми каза, че професорът ме вика. Мен? Странно! Отивам в тяхното купе. Виждам тате Сашо и мама Цеца, както им викахме на Сашо Стоянов и Цеца Стоянова, заедно с Герда Глоке, която преподаваше по пластика - жена на великия художник Борис Ангелушев. Татко Сашо беше прав, мама Цеца и Герда Глоке – седнали. Всички вперили очи в мен. А до татко Сашо - два огромни куфара.

Професорът ми каза: “Не мога да се справя с тези куфари, би ли ми помогнал да ги качиш горе?” Имах се за здраво момче: “Няма проблеми.” Тръгнах да вдигам първия - зор, едва го отлепих: “Какво има тук, акумулатори ли?” Но не можеше да се излагам пред професора. От коляно с ръка върху рамо, върху глава, целият облян в пот - с пъшкане и охкане, докато качих и двата куфара горе. Професорът стоеше отстрани и се усмихваше под тънкото си мустаче. Аз бях задъхан, не можех да си кажа името. А той:

“Знаеш ли

какво има в

тези куфари?

Толкова книги,

колкото не си

прочел през

живота си!”

Усмихна се и седна. Можеше изобщо да не мести тези два куфара - нямаше да им пречат. Но искаше да ми даде урок. Тъй както си пеехме и се мислехме за големи в съседното купе, професорът набързо ме приземи и ми показа тежестта на книгите”, продължава разказа за своята житейска пиеса Красимир Тодоров.

Дипломира се с “Драконът” на Евгений Шварц където играе Ланселот, и с “Кралят Елен”. Именно втората пиеса събира пръснатите по различни краища на страната състуденти, за да продължат да я играят в НДК, преди пак да се върнат кой към който театър го е отвела съдбата.

“В четвърти курс се снимах във филма “Стената” на режисьора Емил Цанев, който, за жалост, загина млад в автомобилна катастрофа. По време на снимките станах близък с двама велики български артисти - Велко Кънев, който, за съжаление, вече не е между нас, и Иван Иванов.

Когато вече ставаше въпрос за разпределение по театри, потърсих съвет от бат' Велко. Искаха ме в Стара Загора, Толбухин, Габрово и Силистра. Велко Кънев ми каза: “Питай къде е директор Емил Кьостебеков.”

Още на другата сутрин преди снимките му казвам: “Бат' Велко, проверих. В Силистра е.” А той: “Отивай там!” Оказа се, че Велко Кънев е започнал при Емил Кьостебеков в Сливенския театър. И ме насочи към изключителен театрал, който не само знае как се прави театър, а и как се управлява. Работата с него изгражда. В Силистренския театър играех по десет роли на сезон. И така 10 години. След като Кьостебека вече не беше директор, ситуацията се промени. През 1994 г. се преместих в Драматичен театър “Стоян Бъчваров” във Варна. За съжаление, попаднах на синдрома за българския театър - колективът да се разделя на групи, които да враждуват помежду си, да създават клюки и нечистоплътни неща.

Тогава тръгнах с едно момиче от друга група - дъщеря на драматуржката на театъра. И се започна - той е с нея затова, той е шпионин на едната група. Излязох директно пред директора на театъра и казах, че не са познали в сценария “Ако някой не е окалян, да го бутнат и него в калта”.

Учудващо не бях изгонен, а започнаха да ми дават роли. Спечелих морална победа”, спомня си Красимир Тодоров.

Михаил Мутафов (Рали) и Красимр Тодоров (Андрея) в сцена от “Боряна” на Йордан Йовков.

Българската сцена скоро е сменена с английска, варненската - с лондонска. С театралната мечта напред. Към каквото и да се крие зад сцената.

“Написах пиеса, която се казваше “Ноемврийски дъжд”. Жената, с която бях тогава, беше завършила английска филология. Тогава аз не знаех английски въобще, с изключение на здравей, довиждане и благодаря. Тя преведе пиесата. Свързахме се с режисьор в Лондон от Capricorn Theatre в Ковънт Гардън. Това момиче на име Ина - бъдеща законна моя жена, успя да предизвика интерес у режисьора към пиесата.

И през 1996 г. заминахме за Англия. Оказа се обаче, че неговата идея била изцяло комерсиална, а аз просто исках да си направя пиесата. В крайна сметка тя видя бял свят през 1998 г. в Tristan Bates Theatre пак в Ковънт Гардън. Тогава бях най-щастливият човек. Преследвайки мечтата си, от 1996 до 1998 г. работих и мияч на чинии, правех кафета…

Малко преди това се роди дъщеря ми Ина, последното ми дете. Имам три деца от три различни жени. Най-голям от децата ми е Теодор, след това голямата ми дъщеря Християна и Ина. Обичам ги всички, но нали знаете какво се казва за “изтърсака” – него си го обожавам.

С жена ми започнахме да работим в едно кафене. Мен ме изпратиха в Сейнт Олбанс - фантастичен малък град, истинско бижу. Трябваше да управлявам кафенето там. Успяхме да съберем информация и опит, за да създадем свой собствен бизнес. Така през 2002 г. се роди кафе “Арлекино”. Дори да съм миел чинии или да съм правел кафе, творческата натура винаги е живяла в мен. Продължаваше да е така - мечтаех за мое кафене със сцена, да даваме поле за изява и творчество… Е, режисьор обаче е животът.
След като се разделихме със съпругата ми, вече нямаше как да управлявам заведението. Трябваше да търся спасение за себе си. Намерих малка куриерска компания.

Междувременно бях и таксиметров шофьор в Лондон. Познанията ми за Лондон са завидни дори и за лондончанин. Лесно печелех конкурсите. Взеха ме и в куриерската фирма. Започнах да си джиткам из Лондон.

Работата беше много хубава. Но след време компанията не издържа на конкуренцията. Имах две опции - или да се преместя в главния офис до “Гетуик”, или да бъда уволнен и да получа обезщетение. Избрах втората. Получих около 4000 паунда, които веднага реших да инвестирам в себе си и развитието си.

Така се озовах в охранителната индустрия. В Англия има няколко подразделения. Едното е “Баунсър” - охранител, който стои пред нощните заведения. Второто е охранител на пренасяни ценности и пари от банки. Третото е лична охрана. Курсове за първа помощ. Нямаше лиценз или курс, който аз да не изкарах.

В началото започнах работа като охрана при пренасянето на пари. Но не ми хареса. Започнах да карам поршета и мерцедеси, работех към гаражите на тези две компании в Западен Лондон.

После се роди

друга моя мечта

- да работя в

полицията

Красимир в периода му като офицер в английската полиция, занимаващ се с имигранти.

С лицензите, които имах, не беше проблем да ме вземат. Започнах да работя в полицията, занимавах се с имигранти - някои трябва да бъдат ескортирани, някои може да останат, други трябва да влязат в затвора... Но това не продължи дълго. Всяка мечта невинаги е покрита с реални възможности. Сблъсках се с криминалисти, англичани. А аз не съм – писменият ми английски също не беше на тяхното ниво. Има разлика. Достатъчно, за да разбера, че това не е моето място. Така се прехвърлих на работа в община Хаунслоу”, не спира с житейските си трансформации Красимир.

Докато охранява голямата лондонска община, в която е и летището “Хийтроу”, той открива поредното си призвание или предизвикателство. Решава да пише книга. Вече е охранител писател.

“Книгата е провокация, която получих от моя син Теодор, който е кинорежисьор и в момента прави първия си филм в Лос Анджелис. Докато той все още беше студент в Лондон, си имахме традиция, която наричахме “Добър вечер, стара моя масичке” - обсъждаха се идеи, мечти.

В един разговор започнахме да говорим за история. Стигнахме до темата за Батак. Синът ми каза: “Ако ти напишеш книга, аз ще направя филм.” Е, искрата вече я имах, а тази провокация доразпали огъня.

Когато охранявах общината, имаше период, в който ме пращаха да работя и в общинската библиотека. Да бъдеш секюрити в библиотека, си е свързано с много четене. Намерих една книга, която много ми хареса в началото, но после ме вбеси - беше за 500-те кланета в света, бяха описани 500 трагични събития. Не намерих нищо за Батак. Почитам живота на всеки, но побеснях, че описват отнемането на живота на 50 души в африканска село, а няма и дума за Батак, за отнемането на хиляди животи в България.

Отидох в националната библиотека и започнах да се ровя в старите им вестници - още когато Макгахан е писал в “Дейли Нюз” статиите си, свързани с България. Впечатлих се. И започнах да пиша. Цялата работа отне 4 години. Но все пак трябваше да се съобразявам и с професионалния си ангажимент. Е, понякога открадвах по някой час за писане и по време на работата си в общината.

Има и интересни случки. Когато общината затвори вратите си, аз оставам да съблюдавам реда, да следя за аларми, за евентуални проблеми. А сградата на общината е огромна. На последния етаж имахме полицейски офис. Там са и хората, които отговарят за така наречените нарушители на тишината нощно време - получават сигнали за крясъци, сбивания, битови скандали, прекомерен шум и изпращат екипи. Веднъж група от 7-8 полицаи си тъгваше доста по-късно. Минаха покрай мен и бюрото ми, върху което

бях сложил

Захари Стоянов,

Макгахан,

вестници
и тетрадката, на която пишех. Единият полицай се загледа: “Ти какво пишеш?” Съвсем откровено, макар и с ясното съзнание, че на него ще му прозвучи като шега, отговорих: “Роман. Фикшън.” Засмя се, но му стана интересно. Погледна пряката реч в ръкописа и съвсем избухна в смях. Обърна се към другите: “Този верно пише фикшън.” Настана бурен смях. Взехме да се шегуваме. То си и изглеждаше шеговито – охраната на общината пишеше роман. И на полицаите им стана интересно. Разказах на въпросния полицай, че пиша за историята на моя народ, за определен трагичен период.

Първоначалният смях премина в чист интерес. Дори развихме приятелски отношения и той постоянно ме разпитваше докъде съм стигнал”, разказва Красимир Тодоров от Англия, където продължава да живее.

След като завършва книгата, решава да посети Батак. “Никога не бях ходил там. Пристигайки, се вълнувах много. Представях си откъде са минавали ордите, къде е вървял башибозукът. Търсех мостчето и училището, които вече не съществуват. Но църквата съществува.

Когато влязох

в църквата

за първи път,

настръхнах и

се разплаках

Взех да треперя като лист и сълзите потекоха. До нея има и нова църква, много красива, но като влязох в нея, не изпитах никакво вълнение.

Първите ми срещи с батачани бяха много интересни. Когато вечерях и се разговорих с местните, когато казах, че пиша книга за Батак, срещнах огромна студенина. Бързо разбрах хората и причината. Това е рана, която не е зараснала и никога няма да зарасне. Рана, в която напоследък се бърка много.

Аз в нея никога не съм имал намерение да бъркам. Както казах - просто се вбесих, че сред уж 500-те най-големи кланета и трагични събития не са включили тази огромна трагедия в родината ми. А и наистина съпреживявах всичко. Мисля, че и батачани го усетиха. Поотвориха се. Говорихме доста. От всичко чуто за настоящето най-болни ми стана от едно. Според Виктор Юго жителите на Батак преди клането са били 9000 души, според Макгахан са били малко над 6000, като след клането остават 1300. Не знам какви са официалните статистики, но местните ми казаха, че сега реално в града има малко над 1000 души. Наистина ми стана болно”, описва преживяванията си Красимир Тодоров.

В романа му “Скардат” само една четвърт е за Баташкото клане. “Има и много измислица. Както казват англичаните – това е фикшън. Измислил съм един герой – Въльо, който живее в планината на връх Скардат. Това е старото име на връх Баташки снежник. Този човек живее отделен от селото, но хората го уважават, знаят, че е единак. Волю или неволю той става част от тяхната трагедия. На другия план паралелно върви темата за Макгахан, чийто живот сам по себе си е изпълнен с приключения – като се започне от Парижката революция, заминаването за Русия и женитбата за рускинята Варвара, приближена на царския двор, проследяването на войната на руснаците в Средна Азия и завземането на Хива… Руснаците отказват да го вземат със себе си в качеството му на военен журналист, но той се наема да прекоси огромна пустиня, в която не е бил никога през живота си, сам. Това не убягва от очите на командването на руснаците, които показват своя респект към него. След това той отива в Испания - война, в която участва и сам. Участва в експедиция до Северния ледовит океан. Към приключенията му за книгата съм си измислил и едно с мечка, вдъхновен от филма “Завръщането” с Леонардо ди Каприо. Докато Макгахан не достига до нашите земи, където се сблъсква с наистина жестока картина, което го кара да пише тези писма до тогава опозиционния вестник “Дейли Нюз”, създаден от Чалз Дикенс”, разказва още Красимир Тодоров.

Българин, заживял в Лондон - театрал с много роли и два пъти повече мечти. Следващата е ясна: “Синът ми да довърши документалния си филм в Лос Анджелис до края на годината. А после да се захванем с нашия сценарий. И ако е рекъл Господ - онази провокация от “добър вечер, стара моя масичке” да се превърне и във филм.

На фона на емблематичния надпис “Холивуд” в Лос Анджелис - Красимир със сина си Теодор Тодоров, който в момента снима първия си филм.


Какво четем:

🔴 Десислава Радева с роклята на дизайнерката Невена Николова и на приема за 3 март (Снимки)

🔴 Неуловимата Царица на Осогово - Румена войвода

🔴 Какво се случва?! Невиждано поскъпване на наемите в София, поне хилядарка за двустаен в центъра

Източник: 24 часа



Коментари



горе