Държавата на авари и българи в Панония през VІ и VІІ век.


През 568 г. е създадена в Панония новата държава на авари и хуни, наричани „вархони”, в която ръководител става аварския вожд Боян, който заема титлата „каган”, а негов заместник е владетеля на хуните-кутригури, който заема титлата ябгу (заместник на кагана, ювиги).
Каквато и да е етногенезата на аварите, неоспоримо е, че те към 555 година са под подчинението на азиатските войски на тюркският ябгу (джабгу) Истеми, чийто старши брат е създател на Първият тюркски каганат в края на V в. и началото на VІ век.
„Името авари в китайските източници не се среща; среща ли се в Орхонските надписи, си остава спорно; беше изказано мнение, че така трябва да бъде обяснено загадъчното народно название пар-пурум и апар-апурум, присъстващо в надписите само на едно място, където се говори за миналото. При своя последен превод Томпсън разглежда думите апар и апурум като названия на два отделни народа, и при всеки от тях поставя въпросителен знак. Думата авари в разни форми се среща във византийските, западноевропейските и руските източници (в руските летописи като обри); византийците различават истинските авари, загинали, по техните думи, на изток, от народа, приел името авари и под това име появил се в Европа; но, както изглежда, тук имаме или един и същ народ, или, във всеки случай, народи, близкородствени помежду си. (В.В.Бартольд. Тюрки. Алматы., 1998, с.17, 18).

Тюркският военачалник Истеми стъпва на Кавказ в периода 562 – 565 г., когато покорява там, според арабоезичният историк ат-Табари (Х в.), народите „бунджар, баланджер и абхаз ”.

За народ „бунджар” ат-Табари употребява и етнонима „бурджан”, като използва и двете форми, за да обозначи един и същ етнос. В константинополския препис на Бел`ами „бунджар” са изписани и като „булджар”.

Арабоезичната средновековна историческа школа, след посолството на Халифата до гр. Болгар на реките Кама и Волга през 921/2 г., в което Ибн Фадлан е секретар, започва масово да нарича „българи”, приелите мюсюлманството волжки българи, а българската държава на Балканите, създадена от Аспарух след 680 г., именува устойчиво - „Бурджан”.

Банджар/бунджар не са случаен народ в Кавказ и Истеми много скоро разбира, че те даже получават ежегоден данък от Персия.

Към 565 г. Истеми тръгва към Согдиана, като стратегическата му цел е да превземе държавата на хуно-ефталитската династия в Согдиана и да стигне до северо-източната граница на Персия.
Малко преди този поход обаче Истеми, по съвета на бунджарите, се насочва към северо-западната граница на Персия, която е на Дербендския проход в Кавказ.
В тази част планината Кавказ е най-близко до Каспийско море и тук персийския цар Хосрой Ануширван (531-579) вече е ремонтирал мощна и трудно превземаема стена, която е преградена между скалистите склонове на Кавказ и Каспийско море.
Дербендския проход е разкрит на Истеми от бунджар и точно те го завеждат там, като го съветват да иска данъка, който Кавад им е плащал някога, разказва ат-Табари.

Истеми не само, че не получава този данък, но и не успява да мине през силно укрепената Дербендска стена. Тогава той решава да стигне до персийската граница откъм североизток и си поставя за цел първо да превземе Согдиана, която от 50 г. вече се управлява от хуно-ефталитска династия.

Когато стига на изток към Согдиана обаче разбира, че част от войската му в Предкавказието, която е от авари, се е отцепила от него и е сключила „вархонски” съюз с бунджарите.

Точно бунджар (известни на ат-Табари по персийските източници), са тези, които завеждат аварите в Панония и се споменават във византийските летописи (Прокопий, Агатий и Менандър) като кутригури.

Истеми е бесен от измяната на голяма част от аварската му армия и в летописа на Менандър (VІ в.), е запазен текст как той се заканва, че като превземе държавата на хуните-ефталит в Согдиана, ще се върне и ще накаже отцепниците, които не са птици и не могат да избягат като отлетят...
Те обаче избягват,... чак в централна Европа.

Според летописецът от VІ в. Менандър, не всички авари в тюркската армия, са станали отцепници. Той изрично пише, че техният брой е само „20 000”, а Теофилакт Симоката даже нарича тези изменници авари „псевдо-авари”.

Тюркската отцепническа армия (позната в летописите оттук насетне като „аварите”), е заведена от кутригурите (бунджар, бурджан), чак в Панония.



Изследователите на дунавско-българските титули след 681 г. „кафхан” и „чоргу-боил” са категорични, че техният произход е тюркски и това действително е така, понеже тези титули навлизат в българската военна организация след 568 г., когато кутригури-българи и авари създават обща държава в Панония.
Никога преди това хуните не са използвали титула „каган”, щяхме да знаем поне от един от летописците, че Атила или Заберган, са носили този титул. Но такова нещо няма.
Затова пък знаем от много извори, че до 865 г., когато дунавско-българския кан Борис (852-889) приема официално християнството, владетелската титла на аспаруховите българи е „ювиги кан”, където „ювиги” е всъщност форма на „ябгу, джабгу”.
Това ни дава основание да заключим, че „ябгу” след 568 г. става титла с традиционен характер за българите канове, под формата „ювиги кан”.

Произходът на тюрските военни титули сред българите, е в общият им военен съюз, заченат към 565-568 г. между аварите (тюрки) и кутригурите (хуни) и няма никакви основания да се твърди, че аварите са хунски народ. А хуните-кутригури, по това време са наричани и „българи”.

Допустимо е да приемем, че славянската дума „княз” също води произхода си от аварската „каган”. По времето на Борис славянският език става писмен и официален език на християнските обреди в дунавска България, което ще рече, че Борис е наречен „княз”, едва чрез славянската реч, с други думи в славянският – понеже славяните са дълго време поданици на аварския каган – думата „княз” не само произхожда от тюркската дума „каган”, но и е значела „владетел”.

Българският династичен род, съюзил се към 568 г. с аварите, се отделя към 619 г. от аварската каганска военна администрация, но не употребява до 865 г. друг титул за владетеля, освен „ювиги кан”, което ще рече, че тюркско-езичните наименования за дунавско-българската военна администрация след 681 г., не водят своя произход от по-далечна дата, от общата военна политика, която са имали от 568 г. до 619 г. кутригури и авари.



Забележително е, че в първите години след 568 г. в Панония аварския каган води военна политика, изцяло зависима от географските познания на хуните-кутригури в администрацията му.
Аварският водач напада Тюрингия и се насочва към региона на гр. Мец, където франкски крал е Зигиберт. Водят се битки на р. Рейн с променлив успех, според Павел Дякон. Първо победили франките, но при следващата атака победили аварите.

Внимателното вглеждане върху маршрута на аварите, които почти веднага след 568 г. атакуват франките, изумително напомня, дори в детайли, маршрута на Атила към гр. Мец от 451 г.

Всичко това ни дава право да заключим, че до 611 г., когато аварите нападат лангобардите, тяхната военна политика е изцяло зависима от кутригурите-българи, т.е. от пост-атиловите хуни.

Аварският вожд е в непозната територия в Панония, докато кутригурите познават тази земя, която те към 469 г. са напуснали, след смъртта на Елак и Денгиз, двамата сина на Атила.

Още през 568 г. (или 569 г.) аварско посолство отива до Константинопол и изтъква пред племенникът на Юстиниан (Юстин ІІ) странен довод, с който иска данъци от византийците.
Юстиниан І умира през 565 г. и оттогава до 569 г., според аварското посолство, не били давани данъци на утигурите и кутригурите. Посолството на аварският вожд до Юстин ІІ (565-578) иска тези пари накуп, за всичките години оттогава, понеже „в настоящето време тези народи са под властта на Боян” (Менандър, фр.28).

Това показва доколко кутригурите имат влияние в първоначалната политика на каган Боян в европейска Панония.

През времето, когато авари, кутригури и лангобарди към 565 г. побеждават гепидите, византийците успяват и си връщат гр. Сирмиум (Сремска Митровица).
Бояновото посолство иска, освен горепосочените данъци и този град, понеже той преди бил гепидски, а сега те са превзети от кагана.

Този вид дипломация произхожда от кутригурите, едва ли тюрки могат да искат нещо, което не са завоювали. Обаче кутригурите използват похвати, които отдавна знаят в отношенията си с Византия. Те внушават на Боян да иска Сирмиум, не защото е превзет, а защото е бил под властта на гепидите, а те са победени от авари и кутригури-българи.
По същата логика още навремето Атила иска от западния Рим изнесеното от Ниш злато при превземането му през 447 г., понеже то е било в града, който той е завоювал. Следователно му принадлежи като плячка, ако не му го дадат заплашва с атака.
Същата заплаха донася и аварското посолство, което казва, че ако не бъде даден Сирмиум, кагана ще атакува Тракия.

Юстин ІІ въобще не е бил изкусен дипломат като чичо си Юстиниан І, той смята думите на посолството за нагли и безцеременно отказва, с което допуска много важна грешка, понеже вархоните (тюрките на Истеми последователно наричат съюза между отцепниците авари и хуните-кутригури, с термина „вар-хони”) по това време имат фронт с франките, който биха могли да задълбочат, ако им бяха дадени исканите данъци и гр. Сирмиум. Тогава би се стигнало до сключването на мирен договор на империята с аварите и те нямаше да отворят фронт в Тракия, където заедно с кутригури, анти и славяни започват масово да атакуват след отказа от 569 г.

Историкът Менандър от краят на VІ в., е бил юрист, но дълго време прекарва живота си по непорядъчен начин, както той сам пише за себе си. Възхищавал се е от личността на Прокопий Кесарийски, когото смята за светило и явно това го подтиква в края на VІ в. да продължи историята на Агатий. Последният пише своята история от VІ в., като ползва основно като първоизточник Прокопий, но добавя и свои проучвания. Историята на Агатий повествовува до края на император Юстиниан І, който умира през 565 г. Ето защо Менандър разказва за Юстиниан вече в минало време.

Наследници на трона на Юстиниан І са последователно Юстин ІІ (565-578) и Тиберий (578-582).

В историческият труд на Менандър се говори за времето от 565 г. до 581 г., поне доколкото става дума за съхранените фрагменти от труда му и за преразказите от историческият му трактат, които са били във византийската енциклопедия „Свидас” от Х в.
Историята на Менандър има редица издания.
При интерпретацията на историческият му трактат трябва да се прави разлика между авторския текст в съхранените фрагменти и преразказите на Свидас от Х в., които също са включени в запазеният свод. Така например дело на Свидас е твърдението, че кутригурите и утигурите били унищожени от аварите. Самият Менандър, когато препредава думите на аварския посланник до Юстин ІІ, пише, че те са поданници на аварския каган.

Менандър, понеже е бил юрист и явно се е изкушавал от дипломатическото изкуство, пише изключително подробно за мисиите и договорите, които са били сключвани между Византия от една страна и перси, тюрки и авари, от друга. Това показва, че той може да бъде наречен документален историк, тъй като пише своя труд на основата на архивни документи от стари договори, които явно ползва в канцеларията на константинополската администрация. Като юрист Менандър се впуска в точен преразказ на тези договори и дори ползва архивните писма на посолствата до василевса, писани по време, когато са течали преговорите. Така той реконструира не само историческото събитие, довело до даден договор, но и работата по същество на преговарящите. В известен смисъл неговият труд е нещо като наръчник как са се водили междудържавните преговори за съюз или за мир. Менандър дава сведение какво е съдържал като клаузи още договора на Юстиниан І с Персия от 562 г., сключен от Петър Ибер. От тук насетне внимателният читател може да научи имената на всички посланници, независимо дали са византийски или са били от ответната страна: персийски, тюркски, аварски...А така също какво искат от името на своите владетели, с какви похвати водят мисията си, как договорките водят до сключване на мир или началото на война...
Ако другите историци просто констатират сключването на договори, Менандър ни въвежда в лабораторията как се изработват тези споразумения и ползва сведенията, които черпи, за да създаде около голите исторически факти атмосферата на причините и следствията, които в крайна сметка стигат до личността на различните владетели и техните съветници-посланници.

Да вземем за пример аварският каган Боян.
Първоначалният образ за него, който може да бъде почерпан от страниците на Менандър, е доста странен. Това е един владетел, който пристига в непознатата за него земя Панония и се държи не като каган, а все още като военачалник на своята 20 000 армия; негова основна грижа е как да изхрани войниците. Той се съгласява да стане съюзник на лангобардите срещу гепидите, ако те му изпратят храна, коне и добитък. После воюва с франките, а когато сключва примирие с тях, моли да му пратят храна и продукти, понеже франкския крал бил туземец, а той бил пришелец. Дори иска от римския генерал Вон, който защитава обградения от аварите гр. Сирмиум, да му прати малко римски наметала, за да не си помислели от обкръжението му, че е неспособен каган...
Тези „лични качества” на избягалият от тюркския ябгу Истеми войник, самопровъзгласил се за каган в Панония, обаче ярко контрастират с наличието на държавен апарат и дипломати около него, където основна функция играят кутригурите.
Последните са преки съветници на каган Боян още от времето на похода му към Панония, когато те не само го прекарват от Кавказ до Европа, но и му казват какво да прави с антския владетел, който ако бъде убит няма да създава проблеми. В непозната за аварите земя на Панония, кутригурите са у дома си и те са причината да се воюва с гепидите и франките.
Вархоните първо покоряват гепидите.
Нека не забравяме, че през 455 г. първородния син на Атила Елак е убит именно от гепидския вожд Ардарих при р. Недао в Панония.

След като се справят с гепидите, от които започва краха на Атиловата империя през 455 - 469 г.г., кутригурите повеждат аварите по пътя на Атила от 451 г. на запад и разгръщат земята си до франките.

По това време лангобардите доброволно напускат Панония и се заселват в северна Италия.

Кои са кутригурите?
До 565 г. кутригурите са основен враг на Юстиниан І, който не успява да се справи с тях. Той се опитва да насъска утигурите, но се оказва, че политиката му се свежда до това да дава данъци и на едните и на другите, както пише в „Тайната история” Прокопий, и така повече мотивира вътрешно-племенна завист, отколкото реален сблъсък. Утигурския владетел пише писмо до Юстиниан, че като дава данъци на кутригурите греши, понеже вълка си менял козината, но не и нрава.
Угрозата над Юстиниан откъм кутригурите е била толкова голяма, че той обяснява в сената на всеослушание какви мерки бил предприел, за да скара утигури и кутригури. Агатий завършва своята история с панагерик, че тези племена се били избили помежду си, хвалейки патрона си василевс. Изводът му е неверен.

През 569 г. при Юстин ІІ, наследника на Юстиниан І, идва първото аварско посолство.
Независимо, че в повечето византийски и западни летописи новите заселници в Панония са наречени „авари”, правилното наименование на военно-държавната коалиция, е „вархони”. Тюркските военачалници до последно наричат така отцепниците си, защото много добре знаят, че това не са само авари, а отцепници авари, които са заведени от хони (кутригури) в Панония.
Когато умрял Истеми (Дизавул, според Менандър) неговият западен тархан (Турксанф, според Менандър) принесъл в жертва четирима военопленници уни (хуни) (фр.45). Този тюркски военачалник постоянно именува бегълците в Панония с термина „вархони”, т.е. аваро-хони, с което ясно показва, че новосъздаденият съюз в Панония, не е само от авари-бегълци, но и от хуни-бегълци. Утигурите също са победени на Истеми, според Турксанаф.
Турксанф е обиден на византийците, според Менандър, че те не са показали на тюрките северния, сухопътен маршрут до Византия, по който са избягали вархоните. Това показва доколко 20 000-те отцепници авари-тюрки, според числото на Менандър, са били зависими от 10 000 кутригури-хуни, които са с тях, според летописеца.

Именно кутригурите имат държавен опит в преговорите с Византия по времето на Юстиниан І и те оглавяват първото аварско посолство до Юстин ІІ през 569 г.

Менандър е много навътре в дипломацията на Византия от това време, както с вархоните, така и с персите. Той акцентира на два възлови града, около които през онези години се върти византийската политика. Единият е в северо-западния край на Балканите, това е Сирмиум. Той е основният проблем на византийско-аварските преговори. Другият град е в източният, малоазийски край на империята. Това е гр. Дар, той пък е основният проблем на византийско-персийските преговори.

Юстин ІІ в летописа на Менандър е представен като праволинеен император, който не притежава никакъв дипломатически усет и е изключително краен и честолюбив. По негово време Византия не само си създава проблеми с вархоните, понеже Юстин се държи грубо и безцеремонно с аварското посолство, но дори 50 годишния договор от 562 г. на Юстиниан І с Персия, е пред крах.

Юстин е имал, според Менандър, „умствени проблеми” и още докато е жив през 575 г. властта е фактически предадена в ръцете на кесаря, тогава Тиберий.
Какво правят дотогава вархоните?

През 568 г. вархони и лангобарди побеждават гепидите, убиват владетеля им Конимунд, а престолонаследника Усдивад бяга при римляните в Константинопол.
През същата 568 година лангобардите изоставят цяла Панония на вархоните (Павел Дякон) и отиват да се заселят в Италия, на юг от юлианските алпите.
Сирмиум (дн. Сремска Митровица) е бил гепидски град, но римския генерал Вон успява да се настани с гарнизон там и да го върне на Византия.
След като побеждават гепидите, вархоните, следвайки военният маршрут на Атила към гр. Мец от 451 г., водят две битки с франките и сключват примирие, след като Зигиберт им дава каквото поисква Боян като продоволствие. Река Рейн става западна граница на вархоните. На юг, в долна Панония, те са до река Сава и гр. Сирмиум. На изток те са до малка Скития (северна Добруджа в дн. Румъния).

Основна цел на вархоните става Сирмиум и те воюват за града, като го обсаждат от север, но на юг този град е южно от р. Сава, а преминаването й е пречка за вархоните. От юг идват помощи и продоволствия от Византия за Сирмиум.
По време на битката за града, римския генерал Вон получава рана, според Менандър, въпреки това обаче участва в преговори с вархоните, но отказва да даде на Боян дори едно римско наметало. Все пак дипломацията на кагана, която се ръководи от кутригури, успява да склони Вон вархонско посолство да бъде придружено до Константинопол, за да преговаря с Юстин ІІ. По-късно, според Менандър, императора бил гневен на Вон, че му изпратил тези посланници-варвари.

Вархонското посолство се ръководи от Таргит, който предава исканията на каган Боян: данъка даван от Юстиниан І на кутригури и утигури, да бъде възстановен и средствата от 565 г. до 569 г. да бъдат дадени накуп на Боян, понеже тези народи му били подвластни. Да бъде предаден на вархоните гр. Сирмиум, понеже той бил гепидски град, а те победили гепидите. Всички гепиди са вече поданици на вархоните и заради това престолонаследникът им Усдивад, също трябвало да бъде предаден на тях. Това бил казал посланника, изпратен от каган Боян, според Менандър.
Мисията търпи неуспех, Юстин ІІ им се заканва, като заявява на Таргит, че римляните обичат да воюват и ще ги победят. Що се отнася до данъка, Менандър във фр. 24 влага в устата на лангобардите следните думи: ”Юстин е жесток враг на аварския народ и наруши отдавнашните дружествени договори между аварите и Юстиниан”.

Изглежда този преразказ идва не от Менандър, а от Свидас.
Юстиниан не е сключвал никога договор с отцепници-авари. Наистина в краят на 556 г. за първи път в Константинопол пристига тюркско посолство, в което има и авари. Но тогава те все още са неразривна част от тюрките на Истеми и не са отцепници.
Цитата по-горе е многозначителен, защото показва, че в случая кутригурите, с които Юстиниан има договори наистина „от отдавна”, са наречени авари, т.е. не бива да се съмняваме в значимостта на кутригурския фактор в новосъздадената в Панония държава през 568 г.

Менандър пише, че въпреки отказа, Таргит участвал и в други посолства с искане на същото.
Дали е било едно посолство с няколко аудиенций или няколко, можем само да гадаем. Все пак Таргит явно е бил много настоятелен, понеже успял поне да получи византийски дипломат, с който да води преговори. Не може да се каже, че аудиенцията при император, е дипломация, за това е необходим специален, излъчен от императора преговарящ.
Въпреки самонадеяността си Юстин очевидно е съзнавал сложността на един конфликт с аварите, ето защо, както пише Менандър, „императора отпусна Таргит, като му каза, че ще изпрати с него Тиберий, който е упълномощен пълководец за преговори по различни дела и от него зависи как ще бъде решен всеки случай поотделно” (фр.29).

През 570 г. вархоните изпращат посолство, начело с Апсих, който преговаря с Тиберий.
Панония е римска провинция, в която след 456 г. готи и гепиди са заселени като федерати. Тиберий, като умел дипломат, се опитал да внуши на вархонското посолство, че Византия ще им даде онова, което те вече имали. „В преговорите между тях и Тиберий било решено, че римляните ще дадат на аварите земя за поселение” (фр.33). От цитата става ясно, че Тиберий предлага на аварите да се заселят в Панония, т.е. предлага им да станат федерати.
Очевидно Апсих е изтъкнал несъстоятелността да им се дава нещо, което те вече са завоювали и преговорите отново задълбават около Сирмиум.
Явно Тиберий е бил склонен да отстъпи, понеже от отсрещната страна му обещават, че това ще е окончателен договор за мир и вархоните няма да нападат вече Византия. В залог на това Апсих предлага децата на предводителите след кагана (а зам.каган, т.е. ябгу, както вече посочихме, е владетеля на кутригурите от Дуло, който също се казва Боян) да бъдат изпратени в Константинопол.
Тиберий се свързва с Юстин ІІ, който не е съгласен и иска децата на самият каган. Тиберий му пише своето мнение: „когато ще бъдат при римляните в залог децата на скитските (чети: хунските-бел.ред.) владетели, то родителите им няма да позволят да бъдат нарушени мирните условия, дори кагана да има такъв замисъл.”
Думите на Тиберий още веднъж демонстрират какво високо положение е имал кутригурския ябгу в Авария, след като гарантира с децата си, че кагана-тюрк, дори и да има замисъл, няма да прескочи волята на българския си заместник и договора за мир няма да е застрашен.
Юстин ІІ обаче не отстъпва и вместо да се вслуша в думите на Тиберий, праща призиви на армията в Сирмиум римляните да докажат, че обичат войната.
Тиберий се вижда в чудо и е с вързани ръце, преговорите пропадат и единственото, което прави, е да посъветва генерал Вон да охранява р. Сава, защото ако варварите минат през нея, Сирмиум ще се окаже под пълна блокада (фр.33).

Води се битка, но Менандър повече обича посолствата, така че от фр. 34 не става ясно друго, освен че „след аварската победа и нанесените поражения, Тиберий приел условията и при римския император отишло посолство”, за да сключи договор за мир.

Тиберий, ужасен от грешките на Юстин ІІ, не отива в Константинопол, а праща вархонските представители с някакъв римски военен командир Дамян. Императорът, който малко преди тази загуба се държал надменно и плашел с римското оръжие, сега трябвало да приеме „условията на аварите”. „Мирните договори между римляните и аварите бяха най-накрая сключени”, завършва фр. 34 на Менандър.
Във фр.34 Менандър не написва за каква победа става дума, понеже това вече е казано във фр.27. След неуспеха на посолствата за Сирмиум, аварската армия се връща временно на север от р. Дунав в Панония, а „десет хиляди уни, наричани кутригури, преминали р. Сава и започнали за разоряват Далмация”.
След кутригурската атака, през 570 г. е сключен мирния договор, с който е възстановен данъчния режим от времето на Юстиниан І, т.е. аварския кагански двор започва да получава ежегодния данък, даван до 565 г. от Юстиниан на кутригурите.
С това посланническите мисии на Таргит и Апсих, в края на краищата, успяват с условията си. Таргит е изпратен да вземе парите, които били 80 000 златни либри (фр. 65).
Разбира се, Сирмиум не е отдаден, но и кагана не се отказва от него. Много скоро (в годината на възкачването на Тиберий, т.е. през 578 г.) кагана се връща и между Сингидон (дн. Белград) и Сирмиум започва да прави мост, като обеснява на римските пълководци в гр. Сингидон, че трябва да направи мост през Сава и да мине с армията си на юг, за да накаже славяните, които разоряват Византия. Каган Боян размахва договора с Тиберий (договора е фактически с Юстин ІІ – бел. ред.) и твърди, че императора е запознат с инициативата, дори Тиберий го е помолил за това.
Римският генерал в Сингидон съзира измама и схваща, че войските на кагана целят всъщност да отцепят Сирмиум от империята. Римският генерал не разрешава да се строи мост и се съгласява единствено да бъде съпроводено вархонско посолство до Тиберий.

Тиберий, според Менандър, се бил предоверил на мирният договор с вархоните от 570 г. и „не направил никакви приготовления за защитата на Сирмиум” (фр.66). Той нямал войска, с която не само да се противопостави на аварската сила, пише Менандър, но дори и малочислена, понеже всичко било на източният фронт с Персия.
Тиберий приел посолството, изслушал тирадите им как искат да спасят Византия от славяните и „ се направил, че не разбира замисъла на кагана” (фр.66). Тиберий демонстрирал съгласие, че славяните трябва да бъдат наказани, но обърнал внимание, че „тюрките вече са около Херсон и че ако аварите преминат Дунав, това веднага ще бъде забелязано от тюрките.”(фр.66) Той предложил аварите да изчакат, докато лично разбере какво мислят тюрките.
С други думи, Тиберий вкарва в играта външно-политически коз.
Тюрките искат отдавна да накажат аварите-отцепници и ако вархоните минат Дунав, няма как тюрките да не разберат и тогава, предвид старата омраза, сигурно ще се намесят, чертае версии Тиберий. Той обещава първо да проучи нагласите им и тогава аварите да минат в империята и да накажат славяните.
„ Не се подлъга аварския посланник, – пише Менандър – че всичко това беше остроумно измислено от императора нарочно и че плашейки аварите с тюрките, той иска да отвлече аварите от техните намерения. Посланникът се престори, че думите на императора са го убедили и обеща да въздържи кагана. Но, - продължава Менандър – това всъщност беше този човек, който повече от всички подстрекаваше кагана за война с римляните” (фр.66).
Дали този човек е Таргит или Апсих не става ясно. На връщане през Илирия той е убит от славяни, явно по сведения на римското разузнаване. Имайки предвид, че личността на Апсих се появява във фр.68 около превземането на Сирмиум по-късно, явно става дума за Таргит. Човекът, който ръководи външната политика на кагана от 568 г. и който въвежда в оборот приоритета за старите юстинианови данъци, които вархоните наследяват, а така също Таргит е и стратега на плана, че Сирмиум е вархонски град, по логиката, че е бил гепидски, а гепидите са победени.
Но пък, според летописа на Теофилакт Симоката, Таргит не е убит и активно участва във външната политика по-късно на Авария.

Не минали много дни, пише Менандър, и кагана „изпратил в столицата друг посланник, по име Солах” (фр.66)
Този посланник също демонстрира външно-политически познания, той много добре знае размера на византийско-персийския конфликт, което показва, че през цялото време, докато римляните са се съюзявали с тюрките против Персия, персийското разузнаване, чрез своите стари приятели кутригурите, е влияело върху политиката на каган Боян.
Посланникът смело заявява, че не си струва аваро-римските взаимоотношения да бъдат нарушавани, заради едно „градче”, както нарича Сирмиум. Кагана бил съгласен всичко ценно да бъде извзето от римските граждани и те да напуснат Сирмиум. Той искал този град не за друго, а понеже се опасявал, че след като приключи византийско-персийският конфликт, Тиберий ще използва Сирмиум като военна база срещу аварите.
Освен това, според аварския посланик, римляните и без това не могат да удържат Сирмиум, тъй като каган Боян вече бил направил необходимия понтонен мост, за да премине Сава.
И отново в ход е пусната старата кутригурска дипломатическа логика: кагана не може без Сирмиум, понеже той бил гепидски, а гепидите са победени от аварите.
Явно доста праволинейна кутригурска дипломатическа школа има в каганския двор.

Тиберий бил „силно разтревожен, гняв и скръб смутили неговия ум” (фр.66) от чутото. Той пуснал в ход последният си коз, предложил една от двете си дъщери за съпруга на кагана, но не се отказал от Сирмиум.
Посолството се оттеглило. То занесло на Боян, че дори аварите да превземат Сирмиум, византийците щели да търсят мъст за това. А целта на кутригурската дипломация е била неотклонно Византия да отстъпи града мирно и най-важното за дипломатите, чрез договор. Съветниците убеждават кагана, че очевидно това няма да стане, римляните няма самоволно да го отдадат с договор. Оставало единствено да бъде превзет със сила.

Пътят пред военното превземане на Сирмиум, прочутият епископски град, където през 378 г. Теодосий Велики става източен император, бил открит.


По същото време римските посланици на изток водят преговори със своите персийски колеги, за да спасят гр. Дар (Анастасиопол) от Хосрой І Ануширван (531-579). Важният град, който бил в ръцете на персийския владетел, се намирал малко по-наизток от прочутият сирийски византийски град Амида (дн. Диарбекир).

Веднага след като Хосрой идва на власт през 531 г., след баща си Кавад (488-496, 499-531), византийската императрица Теодора (527-540), жената на Юстиниан І (527-565), пише писмо до кутригурския владетел Заберган, с молба да окаже влияние върху Хосрой, за да не напада той Византия. Заберган дал това писмо на Хосрой, а той го показал пред войската и за да мотивира войниците си ги попитал що за империя е тази, която се ръководи от една жена. Това разказва в „Тайната история” Прокопий Кесарийски.
Всичко това показва, че кутригурите разполагат не само с познания как се водят преговори с Византия (от времето на Заберган), но и очевидно имат външно-политически контакти с Персия, което ги е правило изключително ценни за новоизлюпения аварски каган.

Кутригурите от 499 г. (когато дъщерята на хунският цар Балах се омъжва за персийският престолонаследник Кавад) до 619 г. (когато Орган посещава за пръв път Константинопол при Ираклий, от името на кутригурската династия Дуло), са съюзници на Персия.
Връзките между хуни и перси, са дори династично обвързани с два брака, известни от летописите на Йешу Стилит, Прокопий и Агатий.


Вархоните, пише по-нататък Менандър, обсадили отвсякъде гр. Сирмиум и го оставили без продоволствие, което довело до глад. Римският военачалник Теогнид отишъл на среща с каган Боян. „Хунските преводачи обеснили предложението за мир” (фр.67). Те изложили исканията на Боян, градът да бъде отстъпен без съпротива. Боян лично водел преговорите. Той бил седнал на златен трон в украсена с ценни камъни платнена шатра. Теогнид отказал да отстъпи и било решено на следващия ден да започнат военни действия.
Сражението продължило „три дни” (фр. 68). Теогнид нямал достатъчно военна сила, за да пробие блокадата и когато „жителите на града изпаднали в отчаяние, оплаквали своята съдба и упреквали за това римските военачалници” (фр.68), Тиберий, за да спаси поне гражданите, писал на Теогнид да прекрати военните действия и да сключи примирие, но така че жителите да напуснат свободно града, като вземат със себе си само по една дреха.
Боян приел това условие, като в договора имало и клауза вархоните да получат тригодишен данък, понеже три години не са получавали старият (кутригурски) данък, даван им с договора от 570 г., за да не нападат римляните.
Което ще рече, че пълната обсада на Сирмиум е продължила три години от последното посолство на Солах, който отива при Тиберий в годината на възкачването му (578) или в началото на следващата, т.е. Сирмиум пада под властта на аварите през 581 г.

През 578 г. Солах обеснява на Тиберий, че каган Боян е направил необходимият мост между Сингидон и Сирмиум, за да затвори блокадата и от юг върху града.
От 570 г. вархоните получават ежегодно старият кутригурски данък, но при посолството на Солах през 578 г. данъка е спрян от Тиберий, защото Боян нарушава клаузата да не воюва с римляни, тъй като обсажда гр. Сирмиум.

Градът пада след три години, през 581.

Точно преди да бъде сключено примирието между Боян и Теогнид, кагана, явно за ужас на своите съветници кутригури, отново проявил своя характер, като пожелал в договора да бъде включено и връщането от римските земи на някакъв тюрк, когото Боян хванал в прелюбодеяние с жена си. Теогнид, смазан от загубата на Сирмиум, отчаяно му казал, че римската земя е голяма и той не знае къде се е укрил по нея прелюбодееца-беглец. Все пак Боян наивно поискал те да се закълнат, че ако го намерят, ще му го пратят. А ако е мъртав, пак да му съобщат.

Самият каган Боян, пише на едно място Менандър, много обичал да произнася клетви и летописеца ни е оставил съдържанието на една от тях. Тюркският каган във фр.65 се кълне в „небето и Бог” (разбирай: Тенгри), с „изваден меч” и използва изрази като „да падне огън от небесата”, реката „да ни залее”, ако той лъже, като стоварва тези бедствия не само върху себе си, но и „върху целия аварски народ” (фр. 65).
С превземането на гр. Сирмиум от вархоните, завършват по същество фрагментите, съхранени от летописа на Менандър от VІ в.


Докато кутригурите са съюзници на аварите-тюрки в Панония, утигурите попадат под зависимостта на тюрките в Предкавказието.
По времето на Тиберий (578-582) при тюрките в Предкавказието е изпратено византийско посолство, начело с Валентин. Посланикът тръгнал по море от Константинопол до гр. Синоп на южното Черно море, оттам преплувал на север до гр. Херсон, минал пеш през „планината Таврики” (Менандър), а след това „на коне през равнината, в която имало много блата” (около Азовско море) и влязъл в „страната Аккаги” (Абхазия). Оттук отишъл направо при военния лагер на тюркския наместник Турксанф.
По това време, пише Менандър, утигурите имали собствен управник на име Анагей (очевидно е Източник: bg.history



Коментари



горе