Еньовден 2020: Какво се прави. Ритуали, магии, билки, обреди
Едно старо българско, дори прабългарско тайнство пуска нишка до 21 век, пазейки знанието, от което всеки жив човек се нуждае, независимо от това в кое време живее – как да бъде здрав, радостен и щастлив.
За съжаление през вековете това, което са открили древните, обличано в ритуали и магически обреди, започва да се къса от първоначалното си значение.
Какво се прави на Еньовден?
Повтаряйки формата, съдържанието се претворява отново и отново, но все по-механично, накрая губейки същината и на самата форма. За щастие точно в „модерните“ време се намират изследователи, които да „преведат“ на съвременен език тайнствата и да върнат на днешните хора това, което им е останало от дедите като бисери ценно знание.
Всяка година през юни, за Еньовден, излизат традиционните материали, в които се припомня какво са правили едно време предците ни. Но тези ритуали звучат толкова откъснато от съвременния живот, че вече се четат повече като етнографска справка, отколкото като ритуал, който би могъл и сега да се практикува и да носи смисъл. Обаче нека този път да погледнем непредубедено навътре, към дълбокия корен.
Защо празнуваме Еньовден?
Тайнството на Еньовден се основава върху безкрайно старо българско знание. Според някои автори, то идва чак от прабългарите, които са го наричали Аксу. На свой ред и те са продължавали нишката на своите предци, губещи се някъде в обичаите на собствените си индоарийски предци. Обичаят Аксу е бил начин да се измоли висша благословия от Тангра за продължаването на рода. Голи мъже и жени влизали в реката и със заклинания привличали към себе си любов и раждането на деца. Те пресъздавали легендите, че първият българин е бил заченат във вода, и това е станало именно на 23 юни в някоя неизвестна, много далечна година.
Хората били убедени, че в този особен ден Тангра зареждал лъчите на слънцето
с плодотворна сила и любов. А чрез водата силата преминавала и у човека, за да
претворява щастливото съществуване в кратния му земен живот. Някъде пак толкова
отдавна започва и противопоставянето на този ритуал. Още през 10 век мюсюлмански
проповедници били потресени от гледката на голите тела в реките и се опитвали
по всякакъв начин да прекратят подобни „срамни“ практики. Но знанието не се е
загубило. Същият ритуал, макар и изменен, се открива и по днешните български земи,
пренесен естествено от прабългарите.
Търсачката на български тайни и изследовател на древни фолклорни практики Розмари де Мео казва, че ритуалите на Еньовден пазят древното българско знание, че душата е създадена от дъха на Господ и от Корена. Това е онази вечна частица, която идва от Светлината и се прибира в Светлината. Но когато й дойде времето да се прероди, тя прави два избора – в коя земя да се роди и от кои родители.
Та когато душата избере българската земя, тя се свърза с българския корен. Този корен преплита в себе си гените, родовата памет, кръвта, езика и всичко, което съставя идеята за българска принадлежност. Цялата тази предистория се поема от душата и така Светлината се свързва с точно определения , в случая – българския корен. В даденото конкретно прераждане коренът е източникът на силата на този човек. Още старите българи са осъзнавали, че всичко, което ги прави мощни, се черпи от корена. А чрез тайнството на Еньовден всяка година се вика отново и отново, постоянно се възражда и препредава връзката с тази изконна сила.
Как става това, ще разкажем след малко, но преди това е интересно да отбележим, че годините и вековете трупат своите наноси и към ритуалите се добавят още и още смислови нюанси. В тях се намесва и християнската църква, която не отрича, но присвоява празника, отдавайки го в памет на свети Йоан. В тази връзка се утвърждава и самото име Еньовден, което идва от Иван (Йоан).
В различни области на страната празникът е бил известен и като Яневден, Иванден, Иван Бильобер, което са вариации на името Иван – Йоан –Яне – Еньо. В народния календар Еньовден се чества на 24 юни, а според православната църква това е датата на рождението на свети Йоан Кръстител. Самият факт, че още отпреди това ритуалите са се правили на 21-22 юни, в деня на лятното слънцестоене, ни отпращат към по-старо знание, което няма общо с православието.
Най-баналното обяснение е, че народът е отбелязвал на Еньовден първите признаци на задаващата се следваща зима. Казвало се, че Еньо си намята кожухчето, за да се подготви за снега. Вярвало се, че именно тогава Слънцето се къпе в земните реки и така – чисто, се отправя към зимата. Пък водата ставала магическа, лековита от досега си със светилото. От тези по-късни вярвания са произлезли и част от по-новите ритуали.
Легенда за Еньовден
Имало едно време… Мнооого, много отдавна, в наистина много, твърде далечно село
живеел младеж на име Еньо. Много напет, личен ерген, с жилава снага и сини като
небето очи. Кръвта лудеела в жилите му, младостта напирала. Та този Еньо се влюбил
в Стана. И Стана се влюбила в Еньо. Любовта и младата кръв бушували във вените,
двамата млади така се привличали един към друг, че нищо не било сподобно да ги
раздели. Разказват, че Еньо и Стана си мислили един за друг буквално във всеки
миг от деня и нощта, а мислите им умножавали чувството, издигали го нагоре като
птица с разперени крила, готова да полети неудържимо. Обаче, както става в приказките,
бащата на Стана не одобрил Еньо, а друг жених от чуждо село.
Тежка бащина дума на две не става – уговорили сватба за чудо и приказ. Дошли сватовете от далечното село, ще взимат Стана да я водят при жениха. Тръгнала момата, няма как. Бащина дума не се прекършва, сватове от път не се връщат. Тръгнала, ама не било писано да стигне до жениха. Когато процесията преминавала по моста над Тунджа, Стана смъкнала булото от лицето си и се метнала в дълбоките води. Залинял Еньо. Напетата снага се прекършила, живата походка изчезнала – не Еньо, а сянката на Еньо. Легнал момъкът на легло, болен от неизлечима любовна мъка. Болестта – ясна, но лек за нея няма.
Лежал в постелите дълги предълги девет години.Казват, че девет постели се разпаднали под плещите му, девет години дъжд не капнал в селото, изгорели нивите, отишла реколтата, настанал невиждан и нечуван глад. Сестрата на Еньо не издържала. На десетата година взела точилката и кросното, привързала ги на кръст, повила ги в бяло платно, облякла ги с женски дрехи, хвърлила отгоре едно було и повикала брат си: „Стани, Еньо, стани, мили ми братко! Стани, Еньо, да видиш кой е дошъл! Стана е тук! Дошла е булка да ти стане!“. Сякаш неведома сила изпълнила момъка.
Скочил от постелята, сякаш не е лежал девет години, лицето му се озарило от блажена усмивка, протегнал ръце да гушне любимата си и… паднал на място без дъх. Извил се страшен вятър, докарал черни облаци, отпушило се небето, че като рукнал един дъжд… ле-леее, невиждан потоп се излял над пресъхналото и измъчено село. Тучна трева покрила ливадите, нивята се люшнали, натежали от берекет, заблеяли стадата, охранили се агънцата, селото отново се огласило от момински песни. Песни за любовта на Еньо и на Стана. И оттогава на Еньовден момите правят „булка“ и отново и отново измолват от небето да прати дъжд и плодородие. Както и любов, разбира се!
Еньова буля
Можем да видим как през вековете ценностната система на хората се променя и съответно
се променя акцентът в обредността. Прабългарите практикували Аксу за плодородие,
разбирайки под това любов между мъжа и жената, раждането на деца, както и – много
важно!, тяхното оцеляване и продължаването на рода. По-късно разбирането за плодородие
се променя в посока осигуряването на достатъчно храна за изхранване на рода, тоест
отново пак опазване и продължаване, но на едно по-друго ниво.
Физическото оцеляване винаги стои в основата, но акцентът е различен – първо плодородие на жената и опазване на децата, които трудно са оставали живи, после – плодородие сред добитъка, за да изхранва човекът децата си и да се множи.
Булката, която вдигнала залинелия Еньо от постелите, се превръща в ключов ритуал в обредността за Еньовден. Той обаче вече е посветен не толкова на любовта, колкото на добрата реколта. Макар че връзката в легендата е очевидна – няма ли любов, няма и живот.
Допреди 2 века се е практикувал специален ритуал в кратката, но магическа нощ срещу Еньовден. Момичетата, на които им предстои да бъдат омъжени, приготвят свои лични китки. Бележат ги с нишан, за да си ги познаят, и ги пускат в менче с вода. „Мълчана“ вода се нарича, след малко ще разкажем защо. Менчето се покрива с було – естествено!, и се оставя под открито небе. Над китките е надвиснал трендафил, във водата плуват зрънца овес. На сутринта момичетата се събират заедно, за да разберат какво ги очаква.
Гаданието се извършва от „еньовче“ – съвсем малко момиченце, което все още не
разбира от работите на „големите“. То е най-много на 4-5 години, за предпочитане
сираче. Момите влизат в дома на детето и го обличат като булка. Хвърлят му червено
було, запасват го с пелин, окичват го с венци. Вдигат го на рамене и тъй тръгват
да обиколят всички ниви, градини и лозя, къщи и кошари. Където мине еньовчето,
след него ще дойде берекетът. Разбира се, всичко това е съпроводено с песни и
танци. Момичетата берат билки и цветя по пътя си, които свиват на китки и венци.
Групата обикаля селото, като всяко девойче носи на свой ред Еньовата буля, докато
булята се прави, че лети сама. По време на шествието питат детето каква ще бъде
реколтата, ще избуи ли пшеницата, ще се роди ли много грозде, ще има ли хубав
мед, както и всякакви други въпроси, които касаят стопанствата. Еньовата буля
е твърде мъничка, за да дава разумни отговори. Тя отговаря интуитивно и спонтанно
и думите й са предсказание за следващата стопанска година.
Обиколката на момите приключва отново в къщата на Еньовата буля, където ги чака котлето с пренощувалите китки. Девойките пеят и наричат, изваждайки китките една по една. Голямата загадка в този ритуал е кога момичето ще се омъжи (продължаването на рода), както и ще има ли здраве и берекет (оцеляването на рода).
Разновидност на този ритуал позволява да се надникне още по-дълбоко в бъдещето и да се зърне бъдещият жених. Това е вариант на ладуването, при който обаче момичетата се обръщат не към Лада, богинята на любовта, а към Еньовата буля. Все пак това си е чисто ладуване по същество, при което се гадае какъв мъж ще вземе даденото момиче, с какво ще се занимава, какъв ще бъде неговият нрав и характер. Момичетата пеят „Ой, Еньо-о-о, Еньо-о-о! Еньова бульо-о-о!“. През това време малкото момиченце, пременено като Еньова буля, изважда от котлето китките на девойките, белязани с конец или пръстен – някакъв нишан, по който да си ги познаят, след като са били объркани безразборно. Детенцето стои с покрито лице и се предполага, че действа „на сляпо“. Тя не може да разпознае китките, дори и да ги е видяла преди това. Вади произволна китка и нарича на собственичката й как ще премине животът й, ще бъде ли в заможно семейство, ще има ли здраве и имане, ще има ли щастие и радост и други. Това е отдаване на интуицията и канализиране в чист вид, подпомогнато от чистотата на съзнанието на малкото дете. В края на ритуала Еньовата буля се изкъпва с водата от котлето. Пуснатите по-рано ечемичени зърна се разпределят между момичетата. Тази нощ те ще ги скрият в леглата си, под главите, за да им се присънят техните бъдещи съпрузи.
Ритуалът е поредица от магически действия, които „накъсметяват“ бъдещето по най-ефективен начин. Китките са потопени в „мълчана“ вода, те са поели енергия от небето през нощта, а силата на луната е била увеличена стократно от червеното було и от розовия храст, който е включен с надежда за здраве.
Обичаят се възпроизвежда не единствено в християнските среди. Той се намира и в Родопите, у българите-мохамедани. Разликата е, че там момите вият китки от орехова шума и задължително си връзват пръстена. Но съдът, пълен с мълчана вода, и тук присъства, както и заръката китките да пренощуват под трендафилов храст. Тук намираме и измиването на лицата с магическата мълчана вода, за да се „отвори“ виждането и гадаенето да бъде истинско. В тази планинска част е съхранен и още един обичай – в нощта на Еньовден девойката да не се прибира в своята къща, а да спи в дома на някой близък, където е много по-вероятно да получи магическо послание и пророчески сън.
Целта пак е същата – да се научи от по-рано за кого ще се омъжи момата и дали той ще е така хубав, напет и заможен, както тя си мечтае.
Магии и ритуали
Празникът и в този си вид носи белези на ранния култ към Слънцето. В деня му
хората излизали от домовете си още преди изгрева, за да се поклонят пред светилото
и да наблюдават раждането на деня. Вярвали са, че слънцето ще се изкъпе във водите
на река, море, езеро и ще тръгне към зимата. Жените на всякаква възраст берат
билки и цветя, сплитат ги в не просто голям, а направо огромен венец, под който
може да мине цял човек. Целта е да се промушат под него в едно със своите деца,
разбира се за здраве.
Мълчана вода
В ритуалите на Еньовден се използва мълчана вода. Простото обяснение е, че водата е налята от извора или чешмата в пълно мълчание. Но всъщност това е основно магическо средство, използвано на всички големи български празници. Причината е, че мълчаната вода е чиста, „незаредена“. До нея не са се докоснали ни добро, ни зло. Тя е поле, върху чиято структура буквално се „пише“ – тоест енергийната й структура поема желаната енергия, в случая на късмета, плодородието, здравето или каквато е целта на извършвания ритуал.
На Еньовден в мълчана вода се топят китките и момински накити, които се изпозват
като нишани за разпознаване, но при други празници магическата течност се влага
в обредните хлябове, пречиства домовете, приветства новородените. Мълчаната вода
се и пие – по три глътки, като лекарство. Водата от менчето на Еньовата буля също
има лечебна сила. С нея се пръска в дома на болния, за да се обеззарази и изгони
злият дух на болестта. От нея болните деца пият, за да се оправят. С мълчана вода
се поръсват и всички, които минават под еньовските венци. Това са големите венци
от билки и цветя, които жените са изплели по полята. Те се поставят като порти,
под които се промушват за здраве – боси, а на излизане се ръсят с мълчана вода.
Мълчано хоро
Според Розмари де Мео същинското тайнство на Еньовден се извършва през нощта или точно преди да разпукне изгревът и е в две части – наричане, чрез което се призовава силата на Корена, и мълчанието, бдението. В този ритуал човекът изрича и фиксира във Вселената благото, което иска да получи. С прости думи това е нещото, което ще го направи щастлив, радостта в живота му. И иска силата за осъществяването, за сбъдването от своя български корен. Наричането свършва с мълчано хоро, което се играе само от жени.
Хорото е спокойно, прилича на просто по-чевръсто ходене. Самите движения не носят
някакъв дълбок езотеричен смисъл. Цялата работа е в мълчанието – то се изпълнява,
без да се пророни дори и дума, не и случайно! Жените мълчат и пречистват с дъха
си пространството. Дишането е ключът в този ритуал, макар и позабравен вече. Изпълняват
се особени дълбоки вдишвания и издишвания, групирани по три, които издават звук,
подобен на изсвистяване. Така с дъха жените изчистват мястото, където ще бъде
сторено същинското тайнство.
Хорото приключва при мъжкия огън, където жените се събират около мъжете. И точно тук – около огъня, се вика българския корен, призовава се българската земя, активира се родовата памет, силата на кръвните връзки – всичко това, събрано в една точка – земята. Призовава се на висок глас, използвайки магията на думите. Сърцата започват да блъскат в гърдите, да се качват към гърлото, защото емоцията градира, силата се натрупва, енергията се повишава, а въздухът буквално е нажежен до червено от напрежение. И точно, когато вибрацията е стигнала връхна точка, тя се прерязва като с нож, в един миг.
Това е моментът, в който се преминава към пълно дълбоко мълчание. Обикновено това се случва около 1 часа през нощта, след като всичко е минало, разказва Розмари. Всички присядат и замълчават. Мълчат до изгрева, мълчат и се пречистват. Мълчанието е магически ритуал, който премахва всичко старо, ненужно и болно и подготвя полетата за нов запис – дай Боже този път само на хубаво, на здраве, на берекет. Така нареченото говеене се практикува често и в много от българските фолклорни обичаи.
Мълчано бдение
За да се осъществи истинска и дълбока връзка с корена, човекът се отваря към природата и се устремява към пълно сливане с нея – така, сякаш е неотменима част от гласа й, от ритъма й, от най-дълбоката й същност. Розмари вмята, че българската дума „природа“ е уникална, защото само на български означава „при рода“, при корена си, при своя изконен източник. И така, по време на еньовското бдение, в абсолютна почит към рода хората започват да се движат из гората в мълчание, като вид бдение и сливане с корена.
Според старото ни знание, едно от основните правила да си здрав, да си радостен човек, е да почиташ корена си и да черпиш силата си от него. Причината е, че вечната човешка душа в това пререждане е избрала именно тази земя, този корен и това не е било случайно. Човекът ще учи уроците си през българското и ще получава силата си чрез българския корен. Коренът е ключът към силата и обратно – силата изтича, човекът залинява, когато се отдалечи от него.
Магията на изричането
Наричането, което се използва и на Еньовден, и в други фолклорни ритуали, всъщност е едно много старо, предхристиянско тайнство. Смисълът му е простичък: с енергия, почерпена от земята и корена, се внася промяна в живота в желаната насока. Това е изкуството да се променя околната среда и обстоятелства, самото подсъзнание посредством човешката воля. Поговорки, в които ни се завещава тази истина, има много: примерно тази, че казаната дума е неотменима като хвърления камък, както и това, че реченото е равностойно на стореното. Всички те отразяват убеждения, които залягат и в обредното наричане, в което се използва силата на изречената дума.
Въпреки че наричането изглежда просто за осъществяване, то е много, много трудно. Защото на първо място човекът трябва да съумее да осъзнае, а след това и да признае на глас своето най-голямо желание – онова, което би променило живота му изцяло и издъно. За да се реализира това, първо се приема за даденост правото на щастие – безусловно, без заслуги, без труд, просто така, защото си Човек. Това е венецът на един труден път на вътрешно осъзнаване и себепознание. И втората крачка е смелостта да се изрече на глас.
И когато едно нещо се изговори, то започва да съществува. В това е магията на
думите, която следва магията на мълчанието. Ключът към сбъдването е концентрираното
намерение за промяна и влизането в пълна хармония с природата и природните сили.
А самото наричане има голямата, необикновената цел да променя животи. Това е една
наистина оригинална, чисто българска традиция, която не се среща никъде другаде
по земята в тази си форма.
Събиране на билки
Нощта на Еньовден е идеалното време за билкарите и вещиците (идва от „вещ“ – знаещ, можещ). От време оно се знае, че в тази кратичка, но пък чудна нощ растенията придобиват мощна лечебна сила, а веднага след празника губят тази изключителност и вече не се берат. Едно поверие разказва, че самите звезди се доближават към земята и зареждат с лечебни свойства билките, като усилват способностите им. Слънцето постига максимална енергийна активност, което буквално „зарежда“ растенията. В този период те са в растеж.
Късат се в сухо време, след като се вдигне росата, но преди изгрева на слънцето. Ето това съчетание е мъчнотията в цялата работа. Но тези, които успеят, са възнаградени с истински магически лекове за всички познати болежки. Някога всички жени, без изключение, са познавали билките и са ги прилагали ежедневно. На някои места правели и специален ритуал за откупуване на взетите от природата билки. Жените играели около набраните наръчи отново мълчано хоро. Набраните в еньовата нощ растения се сортирали на празника на безсребърниците Козма и Дамян, 1 юли.
Също така са се правили отвари и на самия момент, винаги в нов съд, който не е използван досега. Обикновено на 24 юни се берат липа, жълт кантарион, лайка, бял равнец, мента, еньовче, мащерка, маточина и други. Билкарите никога не обират билките докрай. Те винаги оставят по един от всеки три стръка, за да има и догодина, на същото място да израстнат достатъчно растения и отново да се вземе лек от природата.
Четете още:
🔴 Най-точните бабини тълкувания на сънищата🔴 Как действа светената вода върху тялото и дома ни и откъде се взима
🔴 Салфетката, чрез която Чърчил отстъпва България на СССР
Източник: chudesa
Коментари
Харесайте ни във facebook!
