Кърджали дом за тракийските бежанци


Една значителна част от жителите на град Кърджали са потомци на бежанци – българи от Тракия, Македония и Добруджа, заселили се тук след Междусъюзническата и Първата световна война. Най-голям е броят на дошлите от Беломорска Тракия.

След Балканската война неразумната политика на управниците ни води до нова война – Междусъюзническата, последиците от която се стоварват с унищожителна сила над българите от Тракия и Македония. Кървавата драма в Беломорска Тракия и Източнородопската област през лятото на 1913 г. изправя българското население пред реалната опасност от пълно физическо изтребление. Една част от останалите без никаква защита българи в Беломорието поемат след оттеглящата се войска през Маказа за Кърджали. Тогава в града достигат и първите бежанци, но малък брой от тях остават тук, отправят се към Хасково или Първомай.

След Балканските войни Беломорска Тракия влиза в границите на България и затова бежанците, които са дошли от там, се завръщат по родните си места. В Кърджали остават само няколко семейства.Освен тях през следващите години пристигат 2 семейства от Източна Тракия, от Македония – 5 семейства, и от Добруджа – 5 семейства.

Макар че бежанците не са много, възникват проблеми с тяхното настаняване и с прехраната им. Затова Комисията по настаняване на бежанците им дава възможност временно да обработват общинска или държавна земя. Определят сечища от държавния горски фонд и им разрешават да си насекат дърва за огрев. През май 1914 г. е отпуснат заем и всяко семейство е подпомогнато с по 200 лв. за прехрана, а за семейства с по – малко от 5 члена – по 40 лв. на човек.

Ньойският договор, подписан през 1919 г., прекроява границите на България, създава несигурност сред българското население в Беломорието и го принуждава да напусне домовете си. Още в края на същата година в Кърджали пристигат 19 семейства. Голяма част от новодошлите са настанени в хановете, други в изоставени помещения, по две-три семейства в една стая, а някои остават на открито. Общината е бедна, липсват жилища и финансови средства, а през 1920 г. в Кърджали идват нови групи бежанци, предимно българи, дезертирали от гръцката армия. Те са без никакви средства, но с надеждата, че българските власти ще се погрижат за тях, за подслона и прехраната им. Идват без семействата си, но правят всичко възможно и те да се преселят тук.

Част от пристигналите са настанени в сградата на училището, което трябва да напуснат със започване на учебната година. Цели семейства остават на открито, а нуждата от жилища се изостря с настъпване на зимата.Затова търсят подслон в близките села, но там срещат недоволството на местното население. Хората, независимо дали са българи или турци, смятат, че новодошлите ще отнемат част от техните имоти. Възникват спорове и между самите бежанци при настаняването им в изоставени постройки.

Единственият изход е да си помогнат сами. Създават своя организация, която подпомага околийската и общинската комисии по настаняване на бежанците. Избират свой представител, който да защитава интересите им. Чрез помощи, събрани от дружество “Тракия“, строят дървени бараки, където настаняват крайно нуждаещите се семейства. Това не се разрешава от общинските власти. Стига се до там, че нощем издигат бараките върху общинска земя, настаняват бежанците, а тракийската организация се застъпва пред властите в полза на настанените.

Но и бараките се оказват недостатъчни. Много бежанци се обръщат към общината с искане да им разреши строеж на нови жилища. Отговорът е, че няма градоустройствен план и че ако построят къща, впоследствие може да попадне в плана за събаряне. Това спира всеки опит да се започне ново строителство – никой не иска да рискува.

Жилищната криза подтиква общинското управление към действия. След изработване на градоустройствения план от назначения през 1921 г. градски инженер Дмитрий Николаевич общинското ръководство определя земя за изграждане на нов квартал, т. нар. ”бежански квартал”, разположен между улиците “Булаир“, ”Сан Стефано“ и “Стефан Караджа”. През 1922 г. са построени първите две къщи на семемействата Граматикови и на В. Харитов от село Макри, Гюмюрджинско.

До февруари 1924 г. са подадени заявления от 90 семейства, които искат място за изграждане на жилища в Кърджали. Общинската комисия по настаняване на бежанците при разглеждане на молбите разпределя местата за строеж така, че тракийските бежанци да бъдат в един квартал, дошлите от Македония – в друг, добруджанци – в трети.

Настаняването и оземляването им в Кърджали и околията върви трудно. Непрекъснато прииждат нови семейства и групи. Броят им расте особено след 1923 г., когато гръцките военни и административни власти изпращат цели български села от Беломорска Тракия по гръцките острови.Завръщайки се от заточение, те не виждат бъдеще за себе си и семействата по родните места и се отправят към България. При Маказа и край Кърджали се струпват големи групи хора от различни селища. Околийските и общинските комисии по настаняване на бежанците не са в състояние да посрещнат първоначалните им нужди – прехрана, подслон, грижи за здравето им. Но трудностите по настаняването идват и от някои недостатъци в “Закона за уреждане на недвижимата собственост в новите земи“ – в първите години не се разрешава закупуване на жилища от изселващите се турци, не е уреден и въпросът с недвижимата поземлена собственост на стопаните, които притежават или обработват земята.

През 1925 г. в Кърджали съществува такава остра жилищна криза, че често се стига до саморазправа и до побой при настаняване в някоя сграда, която в миналото е била дори обор. Много чиновници и магистрати – окръжният управител, прокурорът, следователи, живеят в хотел и заявяват, че ще напуснат града, ако не им бъдат предоставени жилища. Взема се решение да се определят допълнителни места при изграждане на квартала, където да бъдат настанени бежанци, безимотни, чиновници, офицери и учители.

Броят на настанените в Кърджали бежанци през периода 1913 — 1944 г. не бих могла да посоча поради непрекъснатото им преместване от едно селище в друго, първоначално от града към селата, а по-късно от селата към града. От 1913 г. до 1926 г. в Кърджали живеят 22 бежански семейства от Добруджа – главно от Силистра и Добрич, от Македония – 23 семейства от Скопие, Драмско, Кукуш, Битоля, Щип и други.

През периода  1920 – 1926 г. тук са настанени 263 семейства от Беломорска Тракия и 12 семейства от Източна Тракия. Те са от селищата Козлукьой, Чадърли, Еникьой, Кушланли, Карачкьой, Дерекьой, Горно Дерекьой, Ходжалар, Каракурджали, Евренкьой, Денизлер, Ерджалъ, Суфлар, Сачанли, Кючюк кьой, Меселим, Чобан кьой, Доган хисар, Макри, Бадома, Калайджидере, Манастир, Ени махле, Терлис, Дедеагач, Гюмюрджина, Ксанти и други.

В селата на Кърджалийска околия в края на 1927 г. българите бежанци от Беломорска Тракия са 723 семейства с 3 114 души, а през 1929 г. – 951 семейства с 4 165 членове. Първите села, в които се заселват, са Гледка, Глухар, Доброволец, Македонци, Резбарци, Опълченци, Стремци, Прилепци, Перперек, Миладиново, Мост, Пропаст, Рудина, Звиница, Айрово, Големанци, Долна крепост, Чифлик, Долно и Горно войводино /тогава в Кърджалийска околия/. През 1936 г. в община Перперек живеят 1 277 българи – бежанци от Тракия, в община Черноочене – 1 132 души, община Мост – 2 448, Бойно – 24, Стремци – 34 и община Комунига – 10 души.В община Гледка, която има 19 селца, са настанени 1 677 души от Беломорска Тракия.

Прииждането на бежанци в Кърджали и околията продължава до края на тридесетте години. Идват от други области на България. Една част от тях пристигат от Тополовград и Тополовградско и са преселници от западнотракийските села Кадълар, Ортаджа, Юсуюк и други.

С трайното настаняване на бежанците в Кърджали започва усилено изграждане на нови жилищни и административни сгради. Строежът на новия “бежански квартал“, кварталът с тютюневите складове, новите сгради на читалището, училището, болницата, църквата, сградата на Окръжната постоянна комисия и други променят облика на града и начина на живот на жителите му. Изграждането на ж.п. линията Раковски – Хасково – Кърджали – Момчилград /за което са използвани финансови средства от „Бежанския заем”/ включва Кърджали към стопанския живот на страната и създава условия за развитие на индустрията.

Промените през 1941 – 1944 г. отново раздвижват тракийските българи. Една част от заселените в Кърджали се завръщат по родните си места в Беломорска Тракия. Някои продават всичко, което имат тук, и се отправят към Беломорието. Следват нови разочарования и след 1944 г. отново се завръщат в Кърджали.

Ако през 1912 г. Кърджали е селище от ориенталски тип с около 2 000 жители, то през 1920 г. наброява 4 378 жители, през 1926 г. – 6 494, през 1934 г. – 7 767 жители, а през 1946 г. – 10 781. През 1930 г. е на трето място в страната по прираст на населението и в същото време са положени основите за развитието му като един съвременен град.

Източник: Нов живот



Коментари



горе