Апостола през погледа на своите съвременници
В първите години на "демокрацията" у нас в т.нар. свитъци по история, които замениха
учебници на децата ни, и в указанията към учителите се обясняваше "да не наблягат
много на Левски, Ботев, Раковски, Каравелов, понеже те в своето време не са се
ползвали с добро име". Подобни намерения има и в наше време. Авторите на това
деформиращо истината действие вероятно никога не са се докосвали до източници,
спомени, мнения, изказвания, мемоарни записки, легенди и предания, оценки за живота
и делото, за нравствените качества и човешки добродетели, за характера, поведението
и действията на Васил Левски, оставени ни от голям брой възрожденски дейци от
ХIХ век - предимно дейци на националното освободително движение, съратници, сподвижници
и съмишленици на Апостола. Спомени за Апостола са оставили и съвременници, които
не са били негови съмишленици и са отстоявали други обществени и политически позиции,
дори членове на съдебния процес, произнесли смъртната присъда на Апостола. Между тях са и хора, които са имали възможност поне веднъж да го видят
и разговарят с него.
Всички съвременници, които са имали предоставения им от съдбата шанс да се докоснат
до силата и величието на Апостола, до неговия дух, непоколебима воля, смелост,
храброст и нравствена чистота, до вярата, оптимизма, завидната упоритост и последователност
в преследването на забележителни високо-патриотични, революционно-освободителни,
демократични и хуманни цели и идеи са имали щастливата възможност да го запазят
по своему, в своите спомени и мемоари, като една изключителна, необикновенна и
велика личност.
Левски още приживе успява да спечели уважението и почитта на българите и да стане
легенда. Приживе той получава признанието на своите съвременници-съратници, сподвижници
и съмишленици. Причините за това биха могли да се търсят в пет вековния мрак на
поробеното ни Отечество, в неугасващата вяра в освобождението и независимостта
на българския народ. Изстрадалият поробен български народ е имал нужда от истински
патриот, храбър и смел водач, способен да ги организира и поведе към желаната
цел и по този начин да изпълни задачите, възникващи от епохата, в която той и
народът са живели. Именно Левски е революционерът, който е притежавал всички необходими
качества за такъв водач: кристално чисто родолюбие, безкористност, преданост на
делото, готовност за саможертва в името на освобождението на своя народ и Отечество,
завидна способност за подчинение на личните интереси на общонародното освободително
дело. Безспорно Левски притежава всички тия привлекателни черти, необходими за
един народен революционен водач.
Още приживе Левски става идол, легенда за поробения си народ, познат и представян
дори на деца и ученици. За неговата огромна революционна дейност, разпростряла
се в четирите краища на българските земи, такт, умения, извоюван авторитет и народна
любов, Р. Тренев съобщава: "Възрожденският кипеж обхваща и Югозападна България.
Тук идва и титанът на революцията Васил Левски през месец август 1872 г. Той се
представя в Дупница като търговец на добитък. В Рилския манастир Левски прекарва
няколко дни". Било е време, когато в село Рила учителствал даскал Щиплията. Този
смел патриот, местният даскал, "довежда в учебната стая на даскал Димитър млад,
рус, синеок и красив мъж" и открито казва: "Деца, запомнете този човек! Това е
Васил Левски!"
На 13 февруари 1871 г. бележитият наш писател, революционер, идеолог и водач
на национално освободителното движение през втората половина на ХIХ век Л. Каравелов
публикува във вестник ”Свобода” свои бележки към дописка на В. Левски, които представят
и първата му лична оценка за Апостола: „Ние познаваме това лице като човек честен,
родолюбив, и деятелен... Той в продължение на 2-3 години обикаля цяла България
и имал е време да узнае народът и неговия дух, следователно ние се радваме и можем
да украсим вестника си с неговата дописка”. Израз на най-голямото признание и
доверие на народа към Левски е пълномощното, което той получава от БРЦК след Общото
събрание в Букурещ през април/май 1872 г. „БРЦК има пълното доверие в това лице
и затова приканва всеки българин, който е вече работник в нашето дело или който
ще стъпи в него и въобще всички българи да му дадат и те пълно доверие, да уважават
заповедите му и да се отнасят до него за всяка потребност, което се отнася до
народното ни дело.” Този документ е убедително доказателство за авторитета и доверието,
които Апостолът на свободата е имал сред своите съвременници, както и за високата
оценка и уважение, с които е спечелил българския народ. Съратникът на Левски,
синът на баба Тонка, Никола Обретенов обобщава: „Апостола бе въплащение на пламенна
любов към народа и на саможертва и безкористна деятелност”. При изграждането на
вътрешната революционна организация в страната, в момент, когато Димитър Общи
и Анастас Попхинов застават срещу Левски в послеслова към писмото на Апостола
до А. Попхинов от 25 август 1872 г. Иван Драсов пише: ”Бай Анастасе, ти ме запозна
с Аслан Дервишоглу Кърджалъ (пореден псевдоним на Левски); до днес съм работил
с него. До днес не съм познал в него никаква грешка. Чист е.” В писмо от 7 февруари,
когато Апостола е вече заловен, М. Поплуканов потвърждава същото с подписа си
от Одеса: ”Наистина братко, голяма злочестия за нас е като изгубваме този голям
патриот, този искрен работник, който предпочиташе да ходи гол и гладен, отколкото
да гледа народа си, че тегли игото на варварите; който оставяше майка, сестри,
братя и всички свои интереси, само за да може да работи по-много за освобождението
на злочестия си народ; който всяка минута се жертваше за народа си... Но можат
ли да се изброят неговите заслуги!”
Съратниците и съмишлениците на Апостола са били привличани от неговите безспорни
качества: смелост, храброст, хладнокръвие, безстрашие, бистър ум и решителност.
Прочутият войвода П. Хитов дава следната характеристика на своя четник и знаменосец:
”Той беше човек неустрашим... Куршумът му всякога на месо удряше. В боя той бе
пъргав и решителен като лъв.” За първите битки на участниците в първата Белградска
легия през 1862 г. с османлиите, верният съратник на Левски Христо Иванов-Големия
съобщава: „В сражението Ст. Караджа и В.Левски се хвърляха на юруш с голи ножове
в Байраклъ джамия... И като влязоха тези двамината в джамията, този час са придадоха
турците и тогава ги нарекоха левове нашите хора... чи от тогава се нарекоха левове
и си остана лев - Левски”. За голямото умение и самообладание на Левски да се
превъплащава и дегизира, когато е сред търсещите го османлии, революционерът свещеник
Михаил Радулов пише: „Дякон В. Левски дойде в Пазарджик, на Петковия хан, в шопски
рабаджийски дреи, саде катран, надянал една катраница на остен и я носи на рамото
си. Николаки Петков ми каза, този е дякон В. Левски. На другия ден облечен в бошначки
турски дреи ходи из целия Пазарджик, свърши си работа с кого имаше... замина за
Филибе, заминал беше и през нашето село, като карал десетина свине за продан...
и питал за мене.” За ловкото му изплъзване от врага има съчинени много легенди.
Използвал е различни прийоми, умения, хитрости и тактики. Не случайно османлиите
го определят като демон на Империята- нуловимия ”джин-гиби”. Иван Вазов пише:
„Седем години той обикаля България, посети стотици села и градове, устрои им комитети,
учи, насърчава, плаши богатите, надумва учените, сърди турците, постоянен до невъзможност,
упорит до безумство; властите се умориха да го преследват - той се не умори да
им се изпречва; противостоя на препятствията, убеди неверующите, разпали заспалите...”
Апостолът е привличал хората със своя благ характер, с умението си да общува
с тях, да вниква в техните болки, грижи, стремежи и надежди, с пълното покритие
между думи и дела. Запазен е спомен на Елисавета Р. Попова: „В.Левски имаше вид
на сериозен и почтен човек. Погледът му повелителен, но благ, изразяваше искреност
и доброта... Той говореше тихо, спокойно; говореше просто, но смислено и разумно.
С цялото си същество Левски вдъхваше доверие и затова завладяваше и печелеше последователи,
готови да отидат за него и в огъня.” Обноските му с хората са били внимателни,
тактични и са определяли неговото човешко отношение към тях и особено към по-младите.
Според източници Т. Василъов разказва: ”В една от стаите в Тетевенското училище
ставаха събранията на съзаклятниците... Често Левски пристигаше пръв и всеки път,
когато му отключвах вратата, засмяно ме помилваше по лице или потупваше по рамо...
Към своите сподвижници Левски се обръщаше фамилиарно: дядо, байо, чичо, братко,
приятелю, другарю, а и те към него се отнасяха по свойски...” В други източници
племенниците на Апостола в своите детски спомени съобщават:”На вечерта вуйчо ни
(Левски) приказва с нас за училищните работи, радва ни се, че учителите говорели
много добре за успех и поведение... Слушал ме, че съм пяла хубаво... и помоли ме да му попея. В разговора
не забрави да ни похвали, че сме работили добре... Работата щяла бързо да донесе
доброто!”. В повестта на Л. Каравелов „Децата не приличат на родителите си” един от героите
чичо Стоян, разкавайки за посещенията на Левски при селяните, казва: „Левски е
за тях някакво чудо. Тоя човек умее не само да научи простия народ на ум и разум,
но и да ги накара да го обичат и да го слушат и явно доказваха към нас своята
любов. Да ви кажа право, Левски е голям човек - такива хора се раждат рядко...
Подобен човек може да направи чудеса.”
Апостолът притежавал и някои други магнетични качества, необходими за един истински
народен водач: много човешки добродетели, скромност, въздържание, деловитост,
личен пример и човещина в отношенията си с хората. Н. Обретенов пише: ”В обноските
си към всекиго беше вежлив, учтив и любезен, не беше разточителен, не се занимаваше
с клюки, не употребяваше никакви спиртни напитки, не пушеше, пиеше само чай. Не
обичаше лукса, но всякога биваше макар и скромно, спретнато и прилично облечен.
Без работа никога не стоеше. Никога не се хвалеше, обичаше да слуша Каравелова,
когато разказваше нещо, било от нашата или чужда история...” Обретенов посочва
и отношението на Левски към разхайтените, гуляйджиите и неспазващите задълженията
си: ”Презираше онези, които водят разгулен живот... дори не обичаше да псува.”
За силата и въздействието на словото му Н. Обретенов разказва: ”Не беше словоохотлив,
но когато се увлечеше да говори по народните работи, беше толкова красноречив,
щото омайваше слушателите. Вазов потвърждава същото: ”Словото му просто и без
изкуствено, вълнуваше, смущаваше, убеждаваше. Отдето помина (а той мина навсякъде)
по дирята си остави... подигнати въпроси, разбудени жажди. Словото му будеше человеците...
убеди неверующите, разпали заспалите...” Н.Обретенов пише: ”Той (Левски) умря,
за да остане безсмъртен в народната ни история. Неговите идеи бяха вече пуснали
корени сред народните маси и другарите му продължиха делото, в резултат на което
се появи Априлското въстание, което пък донесе свободата на България.” По повод
Априлското въстание през 1876 г. Иван Драсов и Тодор Пеев в статията ”Въстанието
в Българско”, публикувана в емигрантския български вестник „Възраждане” още в
първия брой се отбелязва: ”Душата, силата, живота на днешното вътрешно всенародно
въстание е бил покойният дякон Васил Левски... и Ангел Кънчев... и двамата неустрашими
поборници за свободата на народа ни загинаха мъченически ..., но семето, посято
от тях не изгни, а напротив порасна и от неговия плод днес вкусваме...” Една година
по-късно вестник ”Болгарский глас”, издаван в Болград съобщава: ”Храбрият, неустрашимият
и енергичният организтор дяконът В. Левски... се стараеше от сичкото си сърце
да организира българската нареда (проектоустав) и с това да произведе една всеобща
революция в България”. Иван Драсов е още по-убедителен: ”Щастлив бях, защото първи
аз имах честта да говоря със син верен народу си, който е презрял всички световни
наслаждения, а се е посветил тялом и духом за свободата на своя народ...” При
откриване на паметник на Апостола в София през 1895 г. Стоян Заимов казва: ”На
турската бесилка загина най-доблестният син-гражданин на майка България, загина
рицарят – защитник на правдата и свободата, загина человекът, който за свободата
на милата си татковина живота си даде, загина проповедникът на човешките правдини.”
За любовта на В. Левски към народната песен свидетелства неговият другар Васил
Николов от четата на П. Хитов: ”Той (Левски) беше песнопоец, весел, силен и...
не пушеше тютюн, не пиеше ракия, вино и винаги беше пъргав.” П. Хитов заявява:
”Не вкусваше вино, ни ракия, нито пък пушеше. Едничкото нещо, към което имаше
страст, беше свободата на Отечеството и старите народни песни, на които той беше
майстор певец.” Тези качества признават и потвърждават най-известните съвременници
на Левски - Ботев и Вазов. Към края на декември 1868 г. Ботев и Левски се събират
двамата заедно за кратко. Ботев пише до революционера К.Тулешков: „...Живея на
самия край на Букурещ в една вятърничева мелница, заедно с моя съотечественик
В. Левски. За препитанието ни не питай... Приятелят ми Левски, с когото живеем
е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критично положение, то той тогава
си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво
и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и все весел. Вечер додето
ще легнем - той пее; сутринта, щом си отвори очите, пак пее... Приятно е човеку
да живее с подобни личности...” Иван Вазов допълва характеристиката на В. Левски: „Тоя момък, който проповядваше
опасната мисъл за свобода, за борба, за смърт, който се излагаше всеки ден на
опасности, тоя син на нощта, на пустинята, на премеждията имаше весел нрав! Той
беше като Тотя войвода, голям песнопеец и не един път букаците на Стара планина
са еквали от гласа му.” Кратка, точна и правдива оценка за физическия, духовен
и нравствен образ на Апостола дава и Н. Обретенов: ”Левски беше среден на ръст,
пъргав и смел, с бистър и разсъдлив ум, живи очи, интелигентен поглед. Всякога
биваше весел и си тананикаше някоя народна песен. Левски беше един между апостолите
- нему равен други нямаше...” Човешкото отношение и готовността му да се жертва
за доброто на другите най-добре е подчертано от Никола Цветков, който придружава
Левски до Къкринското ханче: „Не съм виждал и надали ще видя в живота си такъв
човек – народен човек като него.” В стихотворенията си Иван Вазов отбелязва: „селяните
прости, светец го зовяха.” Скоро след обесването във вестник ”Независимост„ Л.
Каравелов пише за Апостола: „тоя български светец”. Хр. Ботев в календар за 1875
г. окачествява образа и името му като „Васил Левски - мъченик”. При отбелязване
на 25 годишнината от обесването, един от най-близките приятели на Апостола, Данаил
Хр. Попов, го нарича „истинския наш светец В. Левски”. В доклада си до славянското
общество на 28 октомври 1878 г. известният руски общественик и приятел на България
П.В. Алабин пише: „В България особено се почита паметта на двама патриоти, посветили
целия си живот на делото на Освобождението на Отечеството и скрепили това служене
със своята кръв - Левски и Бенковски”.
Съгласно източници и документи, достойнствата и качествата на Апостола признават
дори и неговите политически врагове и противници, като например хаджи Иванчо Хаджи
Пенчович, член на съда в София, когато го осъждат на смърт чрез обесване. Според
източници (д-р Стамболов) Хаджи Иванчо заявил: „Ходихме в София да обесим най-добрия
и смел българин, най-самоотвержания, най-доблестния наш патриот”. Не случайно
известният наш съвременен познавач на живота и делото на В. Левски, историкът
Н. Генчев заявява: ”Все още никой не се е осмелил да оспори, да обезличи, да постави
под съмнение монолитната като гранит личност на Апостола, никой не се е опитал
да отрече или да омаловажи неговото безсмъртно дело”.
Загрижеността на неговите другари, съратници и съмишленици към живота му е отразена
в много писмени източници. Христо Иванов Големия пише на Апостола: ”Ще ви моля
винаги да имате предвид голямото предпазване на живота си, понеже с вас народът
ще може да работи и да успее напред... От Вази се иска благоденствието на нашия народ
и от Вашия свят подвиг... От Вази по-големи работи се очакват...”. Същата загриженост
към Левски проявява и легендарният Ф. Тотъо. В писмо до Иван Кършовски от 1 април
1871 г. легендарният войвода пише: „Радвам се на Левский, че той неуморно се труди
за общото благоденствие. Моля Бога дано Господ подари дълги дни и го запозва от
неприятелите.”
Вестта за смъртта на Апостола се посреща от хилядите негови съратници, съзаклятници
и съмишленици с голяма покруса, ярко отразена в техните мемоари, разкази и спомени;
„Плакахме със сълзи и дълго време ходихме по улиците като завеяни от дълбока скръб.”
Той бе неоценимият дякон Васил Левски”.
Мемоарните спомени, записки, разкази и писма на съвременниците на Апостола по
неоспорим начин показват както оценките и мнението им преди и след неговата смърт,
така и признателността и преклонението пред безсмъртното му дело. В паметта на
своите съвременници Левски е запечатан като една ярка, изключителна и необикновена
личност, представляваща съвършена сплав от физическа и духовна красота, изваяна
с висши добродетели, величие, родолюбие, непоколебима вяра и преданост към народното дело, към Отечеството. По думите на Ивaн Вазов,
Апостолът „беше пратен от съдбата начело на цял рой проповедници и мъченици на
свободата да разклати масите, да предизвика събитията, да създаде бъдещето!” И
той успя да стори това по най-категоричен и убедителен начин.
Сто и седемдесет години след рождението на Апостола, пред сто тридесет и пет годишнината от неговата гибел, признателното потомство напълно
заслужено го обяви за най-великия българин на всички времена.
(Извадки от книгата за Желява (Нонка А.Стоянова, Владислав Господинов. „От короната за София”. Изд.”Демакс” 2011.)
В писмо от 25-26 януари 1873г до БРЦК и до Любен Каравелов, Данаил Попов (сподвижник
на Левски и сътрудник на БРЦК), осъзнал най-накрая случилото се, съкрушено възкликва:
„Всичко е свършено! Никакви веч надежди! Д.Общи е обесен в София миналия вторник;
нашите всички до 60 души в същийт ден са ги проводили в Цариград, а че оттамо ще им се реши - кои защо и загде е. В Левский, славний
ни българин, е истина уловен, защото са го виделио вече с опчите си, когато го
прекарали през Плевен, в каруца с други двама... Закарали го в София.
От всичко най-много съжелявам беднийт В.Левский. Изгубвами едного редко находящаго
ся помежду нас българина.“
Оковани в белезници, натоварени на конски коли, придружени от силна военна кавалерийска
охрана на 18 януари 1873 г.осъдените революционери поемат мъчителния път на заточението.
За съдбата на заточените в Диарбекир научаваме от писмото на Христо Ковачев (26
април 1873 г.) до Христо Стоянов в София:
„А пък как сме, да ви не описвам, по-добре е, защото може Ви ся потръси и истине
сърцето, като ви разкажа теглилата, които теглим тук между дивите кюрди-затворници
и в гнусните с змии и скорпиони пълни тъмници. Как сме поминали из пътът и що
сме птетеглили, вторий път, кога Ви пиша, ща Ви препиша дневникът на пътешествието
си: и ще разберете добре какви ядове съм претеглил. Брайно Стоянов, лошо е, лоше,
лоше...
Наказание, както в Цариград още можех да ся науча е затвор в твърдина (крепост)
за 5 години мене, а за тримата желявчене (от с Желява)-по 3 години. На всякой
начин да сед да седи човек затворен в такава тъмница, каквато е настоящата и на
чужбина, разумевате, чини ми ся, какво тегло трябва да бъде и дали може остана
жив онзи, който горе-долу е чуствителен.”
На 30 ноември 1875 г.съобщение във в. ”Век” (Цариград) от Диарбекир отразява
завръщането на заточените там през 1873 от Софийско и Орхане националреволюционери.
Деветима са осъдените за 3 години с изтекъл срок на заточение: поп Стоян, Тоне
Ив.Крайчев, Марко Йончев, Петър Цаков, Станьо х.Иванов, Иван Петков, Стоянчо Попов,
Мито Петков, Стоян Стаменов. Десетият от освободените Христо остава да живее в
Диарберкир. Желявските заточеници се завръщат в селото на 6-ти декември 1875 г.
(Никулден) радушно посрещнати от Христо Стоянов (в София), семействатта, роднините
и близките...
Така завършва отчаяната авантюра на Димитър Общи в Арабаконак,оказала своите
трагични последици върху по-нататъшното развитие на национално-освободителното
революционно движение (Възвълова-Каратеодорова, Драголова;1988;13-139. Процесът от 1873г. остава неизвестен за света.Драмата в софийския конак. Където
един от големите синове на България, произнася присъда над империите, които убиват (Изразът на
В.Юго е използван сполучливо от проф.Н.Генчев) не предизвиква любопитството и
коментарите нито на турската, нито на световна преса. Единствената мисъл, която
вълнува тогава Апостола на българската свобода е да спаси хората, революционната
организация, бъдещето на своя народ (Генчев 1987, 125-126). Цената на това свободно
бъдеще заплащат и революционните дейци от с. Желява.
Коментари
Последвайте ни във facebook!
