Малоазийските българи


В продължение на няколко века – от 17 до 19 в., големи групи българи от Пловдивско, Чирпанско, Старозагорско, Хасковско, Ямболско, Димотишко, Ивайловградско, Охридско, Костурско, от някои селища в Северна България и Софийско се заселвали в западните малоазийски земи. В околностите на градовете Бурса, Измит, Балъкесер, Бандърма, Боашеир, Лапса, Чанаккале, Измир, Ески шехир, Ени шехир, Афион карахисар компактно и трайно се установявали в изоставени от турците села, в съществуващите гръцки и турски селища или създавали нови чисто български села. Много търговци и занаятчии от Копривщица, Карлово, Калофер, Клисура, Самоков, Габрово, Устово, Райково намирали препитание в малоазийските градове.

Причините да се заселят далеч от етническите граници на България са различни. Една част насилствено напускали родните си места, за да се настанят в тях идващите от Мала Азия турци, други след размирици, опустошения, заплахи от ислямизиране и грабежи на еничари и кърджалии търсели спасение в чужди земи, а трети, за да намерят по-добър поминък.

Съществуват сведения за още по-ранни заселвания на българи в малоазийските земи, дори от времето на формиране на българската народност и държава. По-късно, когато във Византия се разразила борбата между императрица Анна и регента Кантакузин, и двамата се обърнали за помощ към турците. Българският цар Иван Александър се включил в тези раздори, обявил война на Кантакузин. В продължение на няколко години цяла Тракия била опустошена. Много български села били опожарени, разграбени, а жителите им откарани в Мала Азия.

При завладяване на България от турците същото се случило с хиляди българи заедно с търновските боляри. Може би това е причината в едно от българските села – село Гьобел, Балъкесерски санджак, да съществува махала, която носи името Болярска махала. Известно е, чeедин от синовете на цар Иван Шишман – Александър,e пленен и за да спаси живота си, приел исляма и бил назначен за управител на Смирна.

Следите на българите, заточени в Мала Азия през този период, се губят, но потомците на тези, които се заселват през 17 – 19 в. живеят там до началото на 20 век. За дългия период на живот в тази част на Турция те запазват своята българска идентичност, своя език, религия, обичаи и след Руско-турската освободителна война 1877 – 1878 г. са сред първите групи българи, които пристигат в Княжеството и търсят място за заселване. Вторият поток на завръщане е през 1914 година.

Какъв е бил броят на българите в Мала Азия през периода на продължилото няколко века заселване и живот в тези земи, каква част от тях са асимилирани – погърчени или турцизирани, е трудно да се установи. За българската историческа наука е известно, че до 1914 г. в Мала Азия се съхранили 26 чисто български села, значителна част от които в Бурсенски вилает.Във връзка с окончателното им завръщане в България в доклад на министър-председателя д-р Васил Радославов до Министерския съвет от 19 декември 1913 г. е посочено, че около Бандърма има 30 села, населени с близо 60 000 души българи. Вероятно това не са точните цифри, защото е известно, че български селища имало и в Измирски вилает, в Чанаккале, в санджаците Измит, Лапса и други. А в градовете Бурса, Бандърма, Гьонен, Измир до края на ХІХ век имало цели махали с българско население. Освен това една не малка част се преселили в България непосредствено след Руско-турската освободителна война 1877 – 1878 г., други са били подложени на асимилация, а трети, встъпили в смесени бракове с гърци, турци или караманлии, преставали да се числят към българската общност.

Уповавайки се на своето трудолюбие и на природните дадености на малоазийските земи, съхранилите се до началото на ХХ в. български села са в завидно материално състояние. Почти всички са собственици на недвижими имоти, а голяма част от тях заможни българи, чийто поминък е земеделие, животновъдство и по-рядко занаятчийство. Ето какво пише за тях в. „Цариградски вестник” от 18 март 1860 г.: ”През тия дни нечаянно видяхме някои българи от тия места и от истите научихме, че докъде Бандърма, в епархия Кизикийска от време са се населили и тамо са се родили. Овце, коне, волове многочислени имат. Чисто български език съхранили, обичаите си и нравите си никак не изменили. Азиатските наши българи между себе си се женят, кръщават се, венчават се и никоя смеса с околните гърци немат и нито дума греческа не знаят. Те корбани правят, черкуват се, на седенки се събират и празнуват съвсем според старите обичаи нашего народа. Те си направили черква, жалното е, че попът е грък и той прави ли кръст, правиме и ние, казват те, моли ли се той, молим се и ние, без нищо от думите му да разумеем. Тия българи сетили са, че това не може така да върви и сега намислили са книги български да си купят и поп българин да си придобият”.

Тези будни българи с достойнство защитавали правото си на българско училище и българска църква. През 1873 г. открили първото българско училище в Мала Азия – в село Мандър, Бурсенски вилает, Балъкесерски санджак, с учител Неделчо Орешков от Копривщица. Последвали го селата Коджа Бунар, Гьобел и други. Неделчо Орешков, Тодор Доросиев, Димитър Вълчев и Георги Кънчев са първите български учители в Мала Азия. В останалите села имало училища, но учителите били гърци.

След Руско-турската освободителна война 1877 – 1878 г. към Княжество България се отправят бежанци от Тракия, Македония, Мала Азия, Банат. Непосредствено след войната пристигнали и първите групи от малоазийските села Гьобел и Мандър и се заселили в селата Алеково, Александрово, Драгомирово и Хаджидимитрово, Свищовско. Българи от Коджа бунар, Гьобел, Мандър, Хаджипаункьой, Байрамич, Киллик, Чатал тепе и други продължавали да пристигат през следващите години. Установили се във Варна и Варненско, в селата Ягнило, Доброплодно, Суворово, Арковна, Генерал Колево, Тръстиково, Янково, в Шуменско -  в Каспичан и селата Сечище, Бял бряг и село Стан, в Бургаско – в Тополица, Люляково, Черково. Процесът на преселване е особено интензивен около 1890 г., след което притокът на пристигащи прекъсва. Самото преселване и настаняване било много трудно и било изцяло грижа на желаещите да се изселят.

Военният конфликт на Балканите през 1912 – 1913 г. създава напрежение и раздвижване сред българите в Мала Азия. Много от мъжете, подлежащи на мобилизация в турската армия, напускали родните си места и идвали при свои близки във Варненско, Свищовско или Бургаско, за да не воюват срещу България. Двадесет и пет от тях се записали като доброволци в Македоно-одринското опълчение и участват в Балканската война. Те влизат в състава на 3 -та Солунска дружина, 4 -та Битолска, 5 -та Одринска, 9 -та Велешка дружина, 11 -та Серска дружина, 13 -та Кукушка, 14 -та Воденска и 15 -та Щипска дружина.

На мирното съжителство между българи, гърци, караманлии, турци, арменци и казаци в западната част на Мала Азия е сложен край със започване на Балканската война. Черкези и турци бежанци пристигали от Балканите и се настанявали в селата им, други нападали и ограбвали имотите им. Турските власти оставали безучастни към молбите им за помощ и осуетявали всеки опит за замяна или продажба на имот. Стигнало се до там, че в къщите им се настанявали бежанци турци, пристигащи от балканската част на Турция преди българите да са ги напуснали. Притиснати от черкези и мухаджири, оставени на произвола и грабежите им, подложени на издевателства, те са принудени да напуснат селата си. Става ясно, че оставането им там е невъзможно, че трябва окончателно да напуснат домовете си, да оставят имотите си и неприбраната реколта и да търсят място за заселване.

Правителство на Радославов решава тези бежанци да бъдат настанени в Беломорието. Затова осигурява превоза им с параходи до Дедеагач. Първите пристигнали на 20 март 1914 г. с парахода „Борис”. Те са 105 семейства от село Тьойбелен, 64 от село Ташкисе, и от село Аладжа баир – 15 семейства. Нова група от 300 души от село Аладжа баир пристига с параход „България” на 10 април. Параходът „Борис” прави втори рейс и на 19 април се завръща в Дедеагач с 1 000 души от селата Суют, Юрен, Киллик. На 23 април с параход „България” тръгват част от жителите на село Коджа бунар – 850 души. С параход „Цар Фердинанд” на 4 май се преселват хора от селата Чатал тепе, Урумче, Еникьой. На 23 май пристигат останалите от селата Ново село и Коджа бунар. Жителите на Киллик, Мандър и няколко семейства от Коджабунар, всичко около 1120 души, на 28 май слизат в Дедеагач с парахода „Белгиен кинг”. На 5 юни турският параход „Неджиб” превозва 320 души от село Стингелкьой. На 11 юни се изселват 547 семейства от Хаджипаункьой и останалите 62 семейства от Тьойбелен. До ноември 1914 г. продължават да пристигат поединично или малки групи, някои от тях преминавайки през Цариград, други натоварени заедно с гръцки бежанци.

Пристигналите бежанци са настанени в Гюмюрджинска, Ксантийска, Софлийска, Дедеагачка, Одринска, Ивайловградска и Свиленградска околии.

В Гюмюрджинска околия, в селата Кючюк кьой, Ирджан хисар, Мароня, Бекир кьой, Кайби кьой, Куштепе, Имарет чифлик, Къркьой, Голямо Сиркели, Ясъкьой и Небикьой са настанени българи от малоазийските села Коджа бунар, Киллик, Сюит, Тьойбелен, Аладжа баир, Мандър, Хаджипаункьой, Ташкисе, Чатал тепе, Урумче, Юрен, Ески кьой. Бежанци от Тьойбелен, Ташкисе, Диенджан, Хаджипаункьой и Стингел са заселени в Дедеагачко – в селата Макри, Дикилиташ, Хасанлар, Урумджик, Гювенджик. В ксантийските села Енидже, Балустра, в софлийските, Баши бей, Карабунар, Оваджик, Чамкьой и в град Софлу са настанени българи от селата Коджа бунар, Аладжа баир, Кубаш, Ташкисе и от град Бандърма. В Ивайловградско, в селата Пелевун, Свирачи, Ленско, Железари, Костилково, Орешино, Бяло поляне и Лъджа са настанени българи от малоазийските села Коджа бунар, Сюит, Тьойбелен, Мандър, Ташкисе, Урумче, Чатал тепе, Юрен, Кубаш, Аладжа баир. Бежанци от селата Тьойбелен, Коджа бунар, Мандър, Аладжа баир, Иреман и от градовете Кадък и Канък са заселени в село Комарли, Одринско. От селата Юрен, Коджа баир, Сюит, Тьойбелен, Ташкисе са настанени в Свиленградско – в Малки воден, Дъбовец, Еникьой, Бориславци, Черешак, Сеноклас, Брусевци, Малко Попово.

Прекрояването на границите след Първата световна война, след подписване на Ньойския мирен договор през 1919 г., когато България губи Беломорието, води до ново преселване. Принудени да напуснат селищата, в които са били настанени през 1914 г., една част от тях се отправят към Бургаско – в селата Руен, Баня, Тополица, Подем, Люляково, Обзор, Несебър, други – в Каспичан, Могила, Правенци, Стан, Сечище, Новопазарско и Варненско, а трети – в Хасковско, в Малки воден, Ставри Димитрово, Дъбовец, Черешак, Сеноклас и Ефрем.

Преселването на българите от Мала Азия през 1914 г. се извършва без споразумение между двете държави – България и Турция, и без да се уреди въпросът за оставените имоти. Те са прогонени от домовете си и пристигат в новоосвободените земи с твърдата решимост да се заселят трайно в България и да се отдадат на мирен труд. Началникът на отделението на държавните имоти при МЗДИ пише за тях. „Те не ламтят нито за безстопанствени къщи, нито за дюкяни, не претендират за разни държавни служби, те не са самохвалци, не са и плачльовци, земя за работа искат те.”

Източник: Нов живот



Коментари



горе