Естрадният певец Бисер Киров:


Малцина знаят, че Бисер Киров започва кариерата си не като естраден певец, а като рокаджия. Припява рок в дует с Георги Минчев – почват заедно от казармата, продължават и като студенти. През 1966 г. го чува композиторът Морис Аладжем и започва професионалната му кариера с оркестър “Балкантон”.
Той е роден през 1942 г. в София, но произхожда от стар родопски род. Баща му е пастор в църквата на адвентистите от седмия ден. Женен е от 1969 г. за състудентката си Митка, с която са двойка и до днес – една от най-дълготрайните в родната естрада. От 2006 до 2010 г. е културно аташе в българското посолство в Москва. Владее руски, английски, немски и ползва испански, полски, чешки, румънски.

Г-н Киров, какъв е поводът да сте в България? За колко време сте тук? Колко често си идвате?

Идвам си редовно в България, през месец съм тук. Български гражданин и съм свързан с родината си, с моето Чокманово, Калугерово – местата, които са част от моята духовност, от моето минало, от моите предци. В Родопите съм. В петък (2 септември) живот и здраве летя за Москва, ще се върна след десетина дена. Ще остана за още десетина дни и отново заминавам за Русия. Пеенето остава основната ми дейност. Аз съм и посланик на добра воля на България в Руската федерация. Помагам за българската диаспора, проблемите, които има.

Сега не е много модерно човек да е русофил…

Аз не съм русофил, а русолюб. И смятам, че всеки човек обича това, което душата му разрешава да обича. Тази страна е свързана с мен с хиляди неща. Аз съм единственият заслужил артист на Русия чужденец. Там съм академик, почетен професор на една от най-известните им академии за култура и изкуство. И всъщност територията на моята духовна изява през последните 17-18 години основно се премести там. Докато по време на т.нар. застоен период или социализъм съм бил доста често там, както са били и всички мои колеги.

Може ли да се каже, че в Русия сте получил повече признание, отколкото в България?

Не, смятам, че е некрасиво да се говори така. България за мен винаги е началото и края, тя е всичко. Тук съм започнал, тук съм роден, говоря този език, доколкото си спомням доста прилично, тук са нещата, които обичам, при които се връщам и с които заспивам.

Последният ви албум “Свещи и рози” е по стихове на твърде интересен автор – Владимир Исайчев, който е заместник-председател на Висшия арбитражен съд на Русия. Странна комбинация.

Напротив, никак не е странно. Не забравяйте, че културният елит на Русия много често се смесва с управленческия елит. И това не е отсега, историческа истина е. Защото интелигентният човек, одухотвореният и надарен човек е многофункционален, той може да върши хиляди неща. Владимир Исайчев е гениален поет, изумително явление. Бих го нарекъл и щастливо явление за България, защото той е влюбен в страната ни. Последният ми диск от 20 песни, който излезе преди два месеца, на български ще се казва “Съкровено”. Песните са в широка стилова палитра. Смятам, че това е най-голямото ми духовно постижение до този момент. Щастлив съм, че имах такава съвместна работа, но аз съм работил с много други известни съветски поети – Андрей Дементиев, Анатолий Поперечин, Надежда Кондакова и други. Писал съм песни и по стихове на Есенин. Все пак съм завършил в Русия – режисура в ГИТИЗ, така че цялата ми приятелска среда от студентските години е в тази страна.

Много хора са завършили в Русия и са на ръководни постове в България, но е факт, че отношенията ни се промениха през последните 20 години.

Конюнктурата не е причината да се разруши една любов. Престъпно е човек да се води по конюнктурата. Винаги съм смятал, че онзи, който е постоянно консервативен, стои здраво стъпил на краката си и продължава да обича това, което е обичал някога, е достоен човек. Останалото е мимикрия, търсене на другия Бог. Човек може да има само един Бог.

Но явно българският народ е доста непостоянен в чувствата си…

Не знам, не го питам. Нямам претенции към моя народ. Благодарен съм на Бога, че съм българин.

На колко езика пеете?

Пял съм на много езици. В последно време основно пея на руски. Голяма част от песните ми са на български, но съм пял и на немски, испански, английски – много дълго време. Пял съм и на казахски, татарски, на суахили.

Кой език най не ви пасна? Кой език не става за мелодични песни?

Не, не може да се каже такова нещо. Знаете, песента е връзка с Бога. С Бог може да се разговаря чрез музика и не е важно какви ще бъдат съгласните и гласните в този разговор. Важно е всичко да бъде от сърце. Всеки език, всеки фолклор е неповторим и гениален. През последните години съм председател на два големи фестивала в Русия и ще ви кажа, че фолклорът е архивът на душата на света. И всъщност няма некрасива песен и некрасив език.

Живели сте на много места по света. От коя страна пазите най-красиви спомени?

О, различно е. Пътуването е като филм – не можеш да махнеш нито един кадър, иначе филмът няма да се състои. Аз съм щастлив, че съм пътувал много, че съм видял много страни и съм живял продължително време в тях. И сега в момента живея, разпрострял се между България, Германия и Русия.

Каква е тази история с каубойската шапка и Дийн Рийд? Той ли ви запали по този аксесоар?

Той ми подари една шапка, която за нещастие беше с мен в деня, в който аз разбрах, че той си е отишъл от този свят. След два дни имах концерт в Германия и тогава сложих тази шапка. От сцената обявих, че това е шапката, подарена ми от Дийн Рийд. Народът се разрева, развика се. Аз изпях “Гуантанамера” – песента, която сме изпълнявали дълго време заедно. Сметнах, че е много хубаво човек да носи спомен от някого, когото дълбоко уважава.

Каубойската шапка сега се превърна във ваша запазена марка, появявате се с нея при всичките си изяви…

Радвам се за това. Шапката е достойнство за мъжа. Човек сваля или не сваля шапка при определени условия. Шапката е едно скривалище и същевременно щит срещу хората.

Наскоро станахте дядо за четвърти път, но за първи – на момче-внуче. Кажете ни повече за семейството си.

Да, това е син на дъщеря ми Венциноса, която се омъжи преди три години. Семейството й живее в Кьолн. Тя е юрист, съпругът й е художник. Имат две деца. Голямото е на 2 години, момиченце – Фрида. Малкият се казва Максим.

Няма ли някой Бисер или Бисера сред внуците?

Вътре в Максимилиян – неговото име е Максимилиян Александър Бисер Феликс. Така се казва внукът. Последният да затвори вратата, дето се казва. Вътре е моето име.

Поне синът ви не е ли в България?

Не, и синът ми живее в Германия. Не съм ги принуждавал, заведох ги там, а на тях им хареса и останаха. Решиха, че там е по-добре. За щастие, никой от тях не се занимава с музика. Аз смятам, че изкуството е мисия, а не професия.

С какво смятате, че ви помнят в България?

Първият ми голям хит е “Събота срещу неделя”. След това дойдоха “Гълъби над София” и “Юноша бледен”. Мисля, че те още се помнят от хората.

Тук интервюто прекъсва, защото Бисер Киров посреща майсторите, които да ремонтират фамилната му къща в Чокманово. Оставаме останалите въпроси – за адвентистката му вяра, за приятелството с Георги Минчев и за политическите пристрастия на певеца, за следващия път.

Източник: vsekiden



Коментари



горе