Единствен ученик радва умиращо село


Всяко село има местна знаменитост - я кмет десет мандата, я професор или баба пророчица...

В монтанското село Горни Цибър най-почитан е Георги Николов. Той не е побелял мъдрец или мастит бизнесмен, а 15-годишен хлапак. Гошко е единственият ученик в Горни Цибър и е толкова значим, че заради него в запустялото порутено и забравено от държавата и Бога село всеки ден влиза автобус - нещо невиждано от десетилетия от местните хора.

Сутрин жълт рейс качва момчето и го кара в близкото с. Златия, където учи, а привечер го връща.

“Мило ни е само като го видим по улицата! Всеки се сеща за собственото си детство, за деца и внуци, които сега са по големите градове и в чужбина”, казва кметът Веселин Николов. В Горни Цибър живеят само 170 души. Най-възрастна е 92-годишната баба Найда, а за млади се водят неколцина 40-50-годишни мъже и жени.

Гошко въобще не влиза в сметките, защото за селцето децата са нещо като белите лястовици. Казват, че ги има, ама малцина са ги виждали. Затова осмокласникът е талисманът на селото, осъдено на бавно изчезване.

Макар че го има на картата на България, Горни Цибър по закон не съществува. През 80-те години на миналия век огромно свлачище се раздвижило като заспал под земята праисторически звяр и къщи, улици и градини започнали да се пукат и да падат.

Край Дунав пристигнали геолози и физици - гледали, копали, мерили и накрая отсекли: “Свлачището няма да спре и някой ден всичко тук ще се срине.” Комисия оценила и платила имотите на хората, а Министерският съвет издал постановление за закриване на населеното място.

На стопаните обещали, че ще им построят ново село на сигурно място. Преди да започне строежът обаче, комунизмът рухнал, развихрили се промените и никой не се сетил повече за осъденото на закриване село.

Младите взели парите от обезщетенията и си купили жилища в градовете, а старите останали в изкорубените и скърцащи като подсечени буки къщи. Дядото на Георги - Никола, не пожелал да напусне строената с много труд и мъка триетажна къща - най-голямата в Горни Цибър.

За всеки от синовете си бил отделил по един етаж. Но двама от наследниците му си тръгнали от пропадащото село и останал само Николай - бащата на Георги. През следващите години разкривените домове започнали да падат, а хората в селото все повече оредявали. Към разрушенията от природното бедствие се прибавили и набезите на апаши, които опразват и сриват цели къщи и махали край Дунав.

Накрая в цялото село останали две деца - Георги и по-големият му брат Ради. Преди няколко години баткото завършил училище и заминал да учи в Техникума по атомна физика в Козлодуй. И на Гошко се паднала съдбата да е последното дете в селото.

Сутрин той влиза сам като ВИП персона в жълтия автобус, после още 16 деца се качват в близкото село Игнатово и рейсът изсипва веселата тумба пред средищното училище “Христо Ботев” в Златия. Там Георги учи до обяд, а следобед е на занималня. Дребното и пъргаво момче е любимец и на ученици, и на учители.

С повечето предмети се справя добре, но спортът е стихията му, казва директорът Цветан Борисов. Гошко играе много добре футбол, а на тенис на маса бие всички - включително класния си ръководител и директора. Последната му страст е хандбалът. Класният Румен Русинов е сформирал отбор и Георги е нападател. Не минава мач, без да отбележи по няколко гола.

Но в родното си село няма с кого да сподели успехите си.

“Много тежко се живее тук, няма с кого да си поиграеш, да поговориш”, оплаква се малчуганът. Вечер и през почивните дни осмокласникът стои сам вкъщи и гледа телевизия. Има топка, но няма с кого да рита. До неотдавна имал и колело, подарила му го преди три години тогавашната депутатка Искра Фидосова, като научила, че е единственият ученик в Горни Цибър. Но по напуканите и огънати улици на селото велосипедът се потрошил.

“В селото ни нищо не се строи и не се ремонтира - нали по закон не съществуваме. Нямаме право и да кандидатстваме по европроекти, общината отпуска по някой лев само да не останем без ток и вода”, казва кметът Веселин Николов.

Малко по-весело в Горни Цибър става през лятната ваканция, когато пристигат няколко момчета и момичета, за да видят дядовци и баби. Тогава и Гошко си има компания - ходи да се къпе в Дунав с връстниците, говорят си и слушат музика. После обаче пустотата превзема като мъгла селото.

От немай-къде Георги си има приказка с няколко възрастни мъже - приятели на баща му. Те го закачат за гаджета, той им обяснява тънкостите на футбола. Преди година момчето имало компютър и играело на него. Но машината се счупила и сега съвсем няма какво да прави.

“Добре ще е да имам компютър, ама то пък в село интернет няма. Трябва да се инсталира чиния, да се плаща месечна такса, няма толкова пари”, въздиша Гошко. Баща му Николай от години е безработен, а майка му Бойка е личен асистент на роднина инвалид.

Жената получава 210 лева за работата си и още 85 лева детски. Парите обаче не стигат да издържа семейството с двама ученици. Пък и голямата къща, от която пустеят два етажа, се е напукала от свлачището и трябва да се ремонтира.

Семейството едва свързва двата края и ако не е градината и помощта от роднини, съвсем ще закъсат. Затова, макар че животът им в осъденото село е много тежък и мъчат и детето си, родителите не смеят да тръгнат към града.

Мечтите на момчето обаче летят далече от родното му село. Наесен той смята да се запише в Гимназията по хранителна промишленост в Лом. Не че чак толкова обича да готви, но в градското училище има отбор по хандбал.

А Гошко иска да стане добър, ама много добър хандбалист - толкова, че да го забележат от някой голям отбор и да го вземат. Тогава ще напусне Горни Цибър и се надява да има по-хубав живот. Ще се връща на село, защото е много хубаво, ама само за да види роднините и Дунава, обяснява той.

Източник: Труд



Коментари



горе