България е далеч по-уютна от Америка


Етгар Керет е израелски писател, чиито сборници с разкази успешно се превръщат в бързи бестселъри. Превеждан е на 34 езика, а историите му са екранизирани в над 40 късометражни филма. Изявява се още като сценарист, публицист и преподавател по творческо писане в университета "Бен Гурион".
Живее в Тел Авив със сина си Лев и съпругата си Шира Гефен, с която през 2007 г. спечелва в Кан "Златна камера" за своя дебютен пълнометражен филм "Медуза". Етгар е вече добре познат в България - "Жанет 45" издаде 4 сборници с неговите разкази в последните няколко години. Писателят гостуваше за четвърти път в България, за да представи последния - "Изведнъж на вратата се чука".

- Г-н Керет, в американско издание ви наричат "Гласът на едно поколение". Чувствате ли се по този начин?
- Не бих казал. Живея в Израел - общество, което беше много монолитно в идеологически план преди десетилетия, но в последните години се фрагментира силно. Невъзможно е за който и да било писател да представя поколение, което по принцип няма кой знае колко общи черти. Този израз за мен се е наложил вероятно заради това, че съм алтернативен автор, който пише от различен ъгъл. Не представям генерация - просто гласът на героите ми е нестандартен, а това се харесва на много хора.
- На какво се дължи фрагментацията, за която говорите?
- Всъщност тя е сходна и с разпадането на онази монолитност, която е била и в България. Израел изповядваше ценностите на социалистическото общество, на един общ организъм. Днес обаче страната е подвластна повече на модела на капитализма, американското, хедонистичния свят. Успехът е най-важното. Ако си успял, Бог те обича - това е новата религия. Идеята за човека, който задължително трябва да живее с привилегии. Като добавим технологиите, социалните мрежи... Вече не познаваш хората от квартала, но си говориш добре с някой на хиляди километри. Това също е част от фрагментацията.
- Харесва ли ви тази, да я наречем, световна посока?
- Човек по инстинкт не обича промяната. На мен ми носи някаква горчивина, която е дори биологична. Но не е хубаво да прекаляваме с фрустрацията. Всъщност нищо не е чак толкова ново. Ако говорим за книги, например, хората казват, че днес младите не четат, а са в интернет. Когато аз бях дете, се казваше същото - младите не четат, те гледат телевизията и слушат "Бийтълс". А истината, е че хората никога не са чели особено много. Ние просто трябва да намерим начин да се справим с новото, вместо да го отричаме. Давам пример: когато летях към България, в самолета пътувах до жена, която работи в банка и пише стихотворения. Тя искаше да публикува книга и се притесняваше, че малко хора ще си я купят. Попитах защо не ги публикува в интернет - социалните мрежи са идеално място за четене на поезия. Така наистина ще достигне до много повече хора, отколкото в стихосбирка. Тя каза, че не иска, но не успя да обясни добре защо...
- Как се промени писането и мисленето ви след раждането на сина ви? Питам, защото говорите най-вече за него в предговора на новата ви книга.
- Чувствам нещо различно в този сборник с разкази - и то иде оттам, че станах родител. Когато си баща, ставаш медиатор между сина си и живота, трябва да му интерпретираш постоянно реалността. Това като цяло е много спокойна позиция. Постигнах вътрешен мир. Ставах по-рефлекторен, по-мек. Преди бях по-нахакан, сега вече не. Интересното е, че когато възпитаваш дете, никога не знаеш кое е правилното. Казваш му нещо, което си сигурен, че е добре да знае, а после усещаш, че си сбъркал. А и децата винаги изненадват с мисленето си. Наскоро ме пита колко живее човек и аз му казах, че най-много до 120. На него му се стори малко. Каза ми, че би искал в следващия си живот да е котка. Когато го попитах защо, той ми отвърна: понеже човекът има твърде голям избор, а на котката й е добре, понеже не избира.
- Не мога да се сетя за друг автор, който толкова упорито да се придържа към разказите. Предполагам, че често ви питат: защо не пишете романи?
- Знам, че разказите са подценявани. В Щатите направо можем да говорим за модел: пишеш сборник с разкази, после роман и никога не се връщаш обратно. Но талантът за къси истории и роман понякога е тотално различен. Много малко автори могат да се справят и с двете добре. Познавам добри писатели на разкази, които пишат зле романи, но искат да бягат на дълга дистанция, понеже винаги е било така. Имам чувството, че пренебрежението към разказите е по-скоро на издателите, а не на читателите. Редовно имам проблеми с това - издателят ми да очаква от мен роман и да ме натиска за него. Все едно да си тенис играч и да те държат в отбора, щото след време би могъл да заиграеш баскетбол. Гледайте какво стана в Израел. Сборникът с моите разкази "Изведнъж на вратата се чука" стана най-продаваната книга на годината. Изпревари Дан Браун дори. Моят издател, който ми е и добър приятел, ми каза: "Направи ми услуга. Следващия път напиши роман". Аз му отвърнах: "Чакай малко. Какво повече искаш? Разбирам да бях втори поне... А той ми отвърна: "Така е. Но ако беше роман, щеше да се продаде повече!".
- Какви са впечатленията ви от България? Изтъркан въпрос, но питам, понеже сте тук за четвърти път и предполагам има натрупвания извън "Храната е хубава и българите са мили хора..."
- Българското и израелското общество са много сходни - местят се от социализъм към капитализъм. Радикална промяна. И двете държави са на кръстопът, точка на пресичане между изток и запад. Европейски, но не съвсем. В България е по-топло от Запада, по-малко организирано, отношенията са по-директни. Чувствам се много естествено тук. Уютно ми е - много повече, отколкото на Запад или в Америка.

Източник: Стандарт



Коментари



горе