Христо Фотев - една невзрачна биография


Какви „невзрачни" биографии имат тези родни поети, дали имена на такива литературни награди, с които надуват биографиите си същинските невзрачия. Ботев мечтаел да стане лекар, но го излъгали крадливи разпоредители на наследство, уж родолюбиво предназначено. Яворов сменил ученическия чин с телеграфопощенски стол. Сънно тракали релсите в мрака за Вапцаров и го отдалечавали от университетското образование. А Христо Фотев завършил фабрично-заводско училище /какво име само!/ и кандидатствал в Художествената академия. Не успял и подобно на споменатите и на неспоменатите Вазов, Захари Стоянов, Елин Пелин, Йовков, Дебелянов си останал без висше образование. Каква ирония - поколения многообразовани български писатели - и начинаещи, и успеваещи, се надпреварват да се обявяват за ученици, последователи и наследници на необразованите си предтечи. А Фотев даже имал предимство пред събратята-класици. Една наредба на Министерския съвет от края на 1944 г. приравнява членството в Съюза на българските писатели с висше филологическо образование. И така, много бързо произведен в член на СБП след изключителния успех на дебютната си книга, през 1962 г., само на 28 години придобива право и на кариера на културен администратор и началник. Къде ти! Всъщност въпросът е какво още дава Бог на големите таланти. При писателите сигурното е учудващата лекота, с която те се самообразоват достатъчно задълбочено. И тук няма упрек към образованието, а към обществото ни, което все изтиква настрани от битовите си трапези и места най-талантливите. Дето се вика и вижда - по рождение.
Така за година-две Хр. Фотев става драматург на бургаския театър „Адриана Будевска". През 1994 г. пак за малко пак е драматург там. /Загърбвам такива предбиографични моменти на лутаща се младост: художник в стенописно ателие, редактор на многотиражка, риболовец/. Две години е главен редактор на алманаха „Море", издаван в Бургас. Най-много, кажи-речи цял пенсионен период - от 1964 г. до 1990 г., той е творчески секретар на Дружеството на бургаските писатели. Платен при това. Не щедро, но сравним със средностатистичния социалистически труженик. Отговорностите на длъжността са такива, че и без нея литературната продукция в Бургас при толкова таланти щеше да е същата. Та освен донякъде заслужена нецензурна дума, длъжността се нарича синекурна. Различно ползвана от удостоените с нея в различни времена. В тоталитаризма те бяха легион. Повечето от тях обслужваха статуквото и идеологията, като при това умножиха до критичен максимум средната поезия и проза. И подхранваха усърдно така наречения сив поток в литературата - термин, сътворен уж за борба с него. Без да се отчита, че синекуризмът има важна роля в създаването му.
Вероятно Хр. Фотев се е справял с обслужването на синекура. Сигурно го е вършил добре, защото поет като него е поощрявал талантливото. Деликатно е дистанцирал среднящината. И добре е потушавал конфликти. Въздействал е не с организационни качества и идеи, а с присъствието си. И така е съдействал да се гради културния облик на Бургас, една българска забележителност от 60-те години на ХХ век до края на тоталитаризма.


Но в синекурата имаше и друга група хора. И за тях думата синекура не е подходяща. Може да използваме: съзерцатели, наблюдатели, затворили се в творчеството. А истината е, че са градители. Те са най-талантливите - Емилиян Станев, Генчо Стоев, Йордан Радичков, самият Хр. Фотев, а и други истински талантливи. Те вероятно не могат бляскаво да изграждат и да се вграждат в организационни и институционални структури. А и не мечтаят да попадат в тях или да ги оглавяват. Чужд им е обичайният човешки кариеризъм. Но пък могат да се самоизграждат, ей така - съзерцавайки и без много да се месят. И да творят, да изненадват как така отстрани може да си най-много в духа на времето. Дотолкова, че да го представляват.

„Невзрачната" житейска биография на Хр. Фотев означава и досадна повтаряемост на всекидневието. Всички негови познати са знаели, че през лятото могат да го открият в кафене „Малина" или в „Куба", а зиме - в Интерклуба или в „Приморец". Очевидно отвъд невзрачността стои и способността му да въздейства. Макар да е бил мълчаливец. Признанието да бъдеш водач не се гради върху многословието, кресливостта или помпозното самопредставяне. А в постоянството и морала на поведението. И на таланта - когато става дума за творец. Та този мълчаливец не се е отплащал на държавната благосклонност с компромиси. Може би деликатно, но неотклонно е отстоявал поведенческата и творческата си марка. Никога не е влизал в глутница за унищожаване на нарочените, в подкрепящи властта акции. Или в завистническо подлагане на динена кора, в присвояване на незаслужена слава. И без пиар усилия е заслужил доверие в себе си и признание на поезията си. Това у нас, оказва се, много го могат хората с „невзрачна биография". И със слънчев талант, на който са подчинили всичко. И колкото да не е безгрешна биографията им. Според гледната точка на псевдоморалистите, дето във всяка конюктура си имат най-разнообразяващи се критерии за човешкото и творческото „съвършенство". Които никога не са истински.

 

 


ПОЕЗИЯТА НА ХРИСТО ФОТЕВ

Признавам си - исках да започна текста си за поезията на Христо Фотев с: Господи колко е хубава поезията на Христо Фотев. И да продължа примерно тъй: колко са хубави възхитите му, колко са истински паденията му, колко са загадъчни посланията му, колко са дълбоки прозренията. И т.н., и т.н. И така върху ритмиката на един организиран екстаз да изразя отношението си. Но организиран от него. Което ме накара да избера друг път. Та с какво право ще изразявам почит с присвоена стилистика, принизявайки я до маниерност.
И тогава избрах себе си като начин да представя поета. Още при първия прочит - признавам си за мене пръв, на стихотворението „Писмо" се удивих на завършека. И се самополасках, че другите не са го открили, въпреки че са го чели.


Аз вярвам в невъзможното. А не в кодекса - жалкия -
на мравките... Аз вярвам във крилете си
/по-точно, в спомена за тях / не просто някъде -
а там, между земята и небето, Вий търсете ме
по стълбата - стъпало по стъпало - изсечена
от нечии криле.

Защото, въпреки най-сигурните доказателства
на мъдрите професори от изтока и запада,
много ми е трудно да приема, уважаеми Господине,
че корена ни произлиза от маймуните.

И да не вярвам - колкото и да е смешно -
в божественото ни начало.
С почитание:Христо Фотев

Много лесно мога да излея билето на словесната еквилибристика. И да внушавам каква смелост е имал поетът да отрече дарвинизма, корена на материалистичното обяснение на света. С други думи - и на Маркса е посегнал Христо Фотев. И даже се е подписал, при това иронично - с почитание. От друга страна това, че „аз мечтая яростно", го нарежда сред поетите на поколението му. Един от които определи времето си: „когато желязото се учи да лети". Друг пък си присвои звездите: „звездите са мои". Но нещото, което отличава Фотев от показния патос и от конюктурния примес, е не толкова поривът към неизвестното, а към изгубеното познание - той вярва в спомена за крилете си. А това вече е една от възможните дефиниции за поезия - закодираният стремеж за връщане към изгубеното познание и хармония.
Но Хр. Фотев принадлежи на своето поколение само отчасти. Той е вътре в неговите мотиви и теми - дързост на откриватели; порив към небето; принадлежност към останалите хора; любов и вяра в обновяваща се България; прегазване на догматичния свят от любовта и т.н. Ала докато редица от тях, преборвайки клишираната клетвеност на желязната партийност, се превръщаха в самоидеализиращи се глашатаи на съвършенството, той не крие, а драматизира греховността си, прекланя се пред чуждото съвършенство и не прощава на своята уязвимост. Съзнава сложността на вътрешното човешко противоборство и знае трудната цена на праведността. „България", едно от най-хубавите посветени ней стихотворения, е освен примерът на родинослужене, и най-верният поетов автопортрет. Няма друга българска, пък и не само българска творба, в която родината да е поставена едновременно в ролята и на доверетелница, и на приемница на изповедта, и на молитвен обект, и на сродителница, и на продължителка на майката. В изповедалнята й признава греховете си: употребата на лъжа, „кръга на многото безименни жени", склонността да се подава на ласкателства и красиви дарове. Пред иконата на Майка България се моли да запази вяра, доброта, любов към единствена жена- майка на децата му. От необята на земята и общността иска сближаване, сродяване, преминаване в тяхната вечност. Заявеният пред родината автопортрет е на стремежът към достойна праведност, съзнававаща греховността си и важността на собствените усилия за преодоляването й.
Голямата част от творческото време на Хр. Фотев протича през тоталитаризма. Донякъде вярно ще бъде заключението, че то е време на затвореност на нашата култура и на разрешена отвореност само към някои чужди модели. Казвам донякъде, защото и най-бдителната диктатура не затваря всички пролуки. И тенденциите на времето в културата и в изкуството проникват и през ключалката. Та, признавайки относителната затвореност, не трябва да я приемаме за пагубна. Защото в такива случаи културата тръгва към себе си, към корените. Да открие и преосмисли подминатото, незабелязаното, незаслужено пренебрегнатото и осмиваното. В литературата ни от това време тематично и жанрово това пътуване се изрази с разцвета на историческия роман. Който се оттласна от битово-летописния модел на 30-те години. И стигна до битийния, универсалния прочит на историческото време, чиито върхове са „Цената на златото" на Генчо Стоев и „Антихрист" на Емилиян Станев.
Другият резултат от предопределеното пътуване към националното в литературата е откриването и поднасянето на уловени негови същности. В поезията това се върши не с анализи и дефиниции, а с послания, често метафорично изразени, с проблясъци, които не се заявяват винаги ясно и открито. Фотев докосва и изразява същностни пластове на изконно българското, каквито са хармонията и единението. С двете си стихотворения с име „Пристанище" същата дума е превърната в символ на съсредоточието на човешката общност и на неговата хармония. Като все пак същинското пристанище е този, който благославяйки определеното място, го е облъчил с вградената си изконна нагласа за хармонична цялост.

На всекиго разбирам аз езика му,
почитам боговете му,
страната му -
сърцето ми прилича на пристанище.

А „Вълната", прочетена повърхностно като преклонение пред величието и силата на необята, и оттам като израз на свобода, всъщност в кратък текстови проблясък определя единението като истинската сила.
... тя пресова всяка капка във името
на своето единство.
А иначе, поклон пред емблемата на творчеството му „Колко си хубава". И защото оттам трябва да тръгнем и стигнем до още истински дълбини на написаното от Хр. Фотев. И да си кажем: Господи, колко е хубава поезията му.

Източник: Труд



Коментари



горе