Проф. Елена Кутева: Благодарните сълзи в очите на публиката са най-голямата ни награда


Проф. Елена Кутева е директор на Националния фолклорен ансамбъл за народни песни и танци "Филип Кутев". Дъщеря е на Филип Кутев - създател на първия български фолклорен ансамбъл и достойно продължава неговото пионерско дело.
През 1951 г. Филип Кутев създава национална школа от певци, инструменталисти, танцьори, хореографи - цяло течение в музикалния живот на България, а днес вече ги познават по четирите краища на света.

- Как поехте ансамбъл “Филип Кутев”?
- Назначиха ме през 1994 г., за да запълнят “дупката” с мен - заради името, което нося. Но не вярваха, че ще се справя. Беше много тежко наистина. Но постепенно „влязох в час”, събрах прекрасен екип и се справихме заедно. Навлязоха много свежи сили в ансамбъла. Най-напред дойде „временно” при нас Георги Генов като диригент на хора, все още е диригент и фактически той възроди нашия хор. Теодосий Спасов стана зам.-директор в един от най-сложните моменти от историята на ансамбъла. След това назначих Георги Андреев – буквално от студентската скамейка, за диригент на оркестъра. Днес той е артистичен заместник-директор на ансамбъла. И най-накрая взехме Ивайло Иванов, който днес е главен хореограф. И така с бавни стъпки се изправихме на крака.

- Като се обърнете назад, каква е равносметката - повече трудности или повече приятни моменти?
- Лесно, когато се занимаваш с изкуство, никога няма. Когато човек има амбицията и се стреми да направи нещо, което да е стойностно от професионална и естетическа гледна точка, няма как да е лесно. Имаше много трудни години, когато преживявахме отливът на публиката от залите, но го преодоляхме и дори съумяхме да разширим обхвата на почитателите ни, така че в момента на практика имаме огромна аудитория в цяла България с много широка социална принадлежност, сред която голяма част е младежка и детска публика.

- На какво се дължи интересът от страна на младите - живеем в ерата на интернет, на високите технологии, поколенията се смениха, интересите им също...
- Факторите са много. От една страна, може би им е омръзнало да слушат само заливащата ни поп и рок музика от Запад. От друга пък, загърбват все повече поп фолка, което е радостно. Това е един от начините и пътищата към осъзнаване на ролята на стойностните неща. Тук се добавя и все по-големият интерес към познаването на миналото. Симптомите за обръщане към духовното, към ценностното, към истинските стойности във всички области са налице и това ме прави оптимист.

- Когато баща ви, Филип Кутев, е създавал този ансамбъл, какво е имал предвид – българското звучене в страната или представянето на България навън?
- Едва ли основната му идея е била „изнасянето” на създадения от него нов сценичен жанр в чужбина: все пак това са годините на „Желязната завеса”. Идеята му е била да „облече в нови дрехи” българския фолклор, който той познава и обича, и включва под някаква форма в симфоничните си творби. Като изключително проницателен човек, е знаел, че така или иначе, когато една страна се влива в общия цивилизационен поток, традиционната култура постепенно се видоизменя и изчезва. На първо място тук е фолклорът – тип култура, свързана с устното предаване през вековете на песните, танците, обредите и обичаите, костюмите и т.н. Което и стана.

Тази традиция, просъществувала векове, се трансформира и изчезва. Неговата идея е била онова, което тогава все още е звучало, да го качи на сцената и да го превърне в изкуство, което да пази колорита на първоизточниците, да има своята специфика, но и качествата на един чисто нов сценичен професионален жанр. Ансамбълът е създаден 1951 г. През 1956 г., когато ги канят на голямо турне във Франция, Белгия, Англия, в тяхната преса излизат заглавия “Ансамбъл “Филип Кутев” направи първия пробив на Желязната завеса”. Но ако ансамбълът е бил успешната реализация на „мисията” на Филип Кутев, то това се дължи в голяма степен и на хората около него – екип, приятели, съмишленици. На първо място е, разбира се, Мария Кутева – най-мощният му „дувар” и съратник. И, естествено, – Маргарита Дикова, Иван Кавалджиев, Нева Тузсузова и цяла армия от артисти, художници, музиканти и писатели.

- Баща ви напуска този свят малко преди да навърши 80 години. От какво?
- Първо си счупи крака. Операцията мина много добре, но го заразиха с дизентерия в реанимацията на Правителствена болница. Имало е някаква вътрешноболнична епидемия. Всъщност това го довърши. В края на живота си той бе почти сляп.

- Как прие ослепяването си?
- Той не признаваше даже пред себе си, че не вижда. Татко ослепя от инфаркти в очите. Непрекъснато пишеше ноти и пушеше, в един момент стигна до четири кутии цигари на ден. Едното око изпуснаха, защото той не обичаше да ходи на лекари. След това вече за другото око му предлагаха операция с лазер. По онова време това лечение едва прохождаше и той не му се довери. Не посмя да се оперира. Даже мои братовчеди го водиха на консултация във Виена при някакво голямо светило в офталмологията, но той пак не прие. И продължи да си ходи така, без бастун. Всяка вечер - на концерт, а ние се притеснявахме как ще се прибере. Треперехме. Аз ходех да го прибирам, сестра ми, приятели го водеха, но не искаше да ходи с бастун – това е, не искаше да се предаде.

- Говори се, че бил цар на лафовете?
- Когато се обсъжда въпроса за „враговете на социалистическата култура” в артистичните гилдии, председателят на Съюза на артистите подканя и него да цитира имена. Тогава Филип Кутев му казва: „Ефенди, ти си гледай тезгяха и не ми се бъркай в дюкяна!”

- Радвал се е на любовта на семейството и на публиката, а имаше ли врагове?
- Естествено, че е имал. Обаче след смъртта му – вече 32 г., се намери само един негодник, който да го плюе. Добрините, които е правил, формираха мнението за него дори и у тези, които не са му били близки или приятели, „пост мортем”. Той не споделяше вкъщи и никога не се настройваше злостно срещу някого. Но иначе не си поплюваше. Дълги години беше председател на Съюза на композиторите, но не даде нито едно име, както вече споменах, в онези черни списъци на културтрегери. Имаше такава линия тогава, изискваха такива списъци от председателите на творческите съюзи.

Татко не позволи нито един композитор да бъде репресиран или порицан по тази линия. Моят съпруг – проф. Димитър Тъпков, беше близък приятел на баща ми. Бил е секретар в Съюза на композиторите и директор на Операта. И той бе човек много принципен. И има един такъв случай с тях двамата. Като директор на операта съпругът ми си навлякъл доста беди, защото се опълчил срещу връзкарските назначения за сметка на талантливи хора. За тази си дързост е уволнен, без да го уведомят. Как научава? Операта тръгва на турне за Франция и буквално преди заминаването му се обажда негов подчинен и му съобщава по телефона, че вече не е директор. Баща ми, на един пленум по въпросите на културата, става и казва в тази връзка, че “не може да се сменя генерал преди решителната битка”. Отговарят му цинично: “Е, ние затова сложихме на мястото му истински генерал!”, визирайки новоназначения ген. Гетман като директор на Народния театър и на Операта – него слагат на мястото на съпруга ми. Татко обаче пръв си позволява да направи тази реплика. Този, който махнал съпруга ми от поста директор на Операта, не му прости, направи всичко възможно да махнат и баща ми от Съюза на композиторите.

- Знае ли се кой е бил този човек?
- Казват, че всичко е записано и се записва някъде. Аз не мога да кажа кой е бил – някой началник, очевидно. Но баща ми никога не каза това на глас. Той не споделяше, вътрешно преживяваше разочарованията си.

- Какво се промени за ансамбъла през последните двайсет и четири години при новите демократични условия?
- Не мога да направя такива сравнения, защото оглавих ансамбъла няколко години след промените през 1989 г. Хванах новото време с новите правила, които постепенно се променяха. Всички знаем, че сценичните институти са били издържани от държавата изцяло. Всичко това вече изчезваше постепенно, за да се сведе до нула в днешно време. Сега ансамбълът трябва да се напъва сам да се справя със ситуацията, най-вече материалната. Защото всяко хубаво нещо става с много пари. За да ушиеш костюми, средствата са сериозни.

За да наемеш зала – също. За да изнасяш концерти и в София, и в страната – още повече. Концертите в София са специфичен проблем за ансамбъла, тъй като ние никога не сме имали своя концертна зала. Опера, оперета, филхармония, театри разполагат със свой дом, в който показват продукцията си и формират от това приходи. Докато ние, за да показваме това, което правим, трябва да плащаме. Последната методика, която се отнася до всички, ни удари страхотно, пак поради тази причина - защото нямаме зала. Формира се субсидия и бюджет на база продаден билет. За щастие имаме голяма публика. Но и големи разноски. И като тегля чертата, понякога салдото е на нула, понякога е на малък плюс...

- Каква е разликата между фолк певица и фолклорна певица?
- Голяма. Личните ми наблюдения са, че поп фолк певците всъщност не пеят, а ползват масово плейбек. За един уважаващ се певец, където и да е по света, това е абсолютно недопустимо. Съдържанието и текстово, и музикално, както и стилът им, са далеч от това, което се нарича изкуство. Няма нищо общо и с фолклора. Не знам по каква причина е прибавена думичката фолк. Нито е фолк, нито е българско, нито е на професионално класическо в световен план поп изкуство. Чух няколко музикални парчета, които имат някакви качества, но като цяло нивото е доста непрофесионално.

- Коя е най-голямата похвала за работата на ансамбъла?
- Сълзите в очите на хората и екстазът по време на концерт!

Станислава ГАВРИЛОВА

Източник: Блиц



Коментари



горе