Истината за цар Самуил


На 6 октомври 2014 г. се изпълва цяло хилядолетие от смъртта на една от най-ярките личности в многовековната ни история - цар Самуил, роден около 944 г., водач на борбата срещу византийската експанзия от 976 г., управлявал като "самодържавен цар" от есента на 997 г. до края на своя бурен живот. Величавият образ на Самуил трайно е заел своето съкровено място в съзнанието на поколения българи.
Може би не е излишно да се каже, че през 2014 г. ние, българите, не отбелязваме просто хилядната годишнина от смъртта на емблематичния владетел и воин за българската кауза. По-скоро, колкото и патетично да звучи, ние се прекланяме пред Самуиловото безсмъртие! Повече от два века след смъртта му, през ХIII в. византийският писател Йоан Ставракий е сметнал за нужно да отбележи: "...оня прочут Самуил, който и досега е в устата на българите!" И без да е подозирал, се е оказал прав! И днес, хиляда години след оня 6 октомври ние, българите, не можем да подминем без вълнение мига, в който сърцето на каления в кървави битки воин не издържа гледката на безкрайната върволица от ослепени войници... Човекът, който в духа на обичайните за Средновековието сурови нрави не се е поколебал да екзекутира дори собствения си брат Арон с почти цялото му семейство, пада покосен "... от жалост..." И е прав големият чешки учен акад. Константин Иречек, автор на първата научна история на българския народ (1876 г.), че "...дори и на смъртния си одър Самуил тържествувал над своя противник, бездушния Василий Българоубиец..." със своята човечност и отдаденост на България и нейната свобода.
Преклонението пред Самуил е наш особен национален "маркер", който ни прави особено нетърпими към кощунствените опити да ни бъде буквално откраднат дори и той! Историческите превратности, преживени от България през ХIX-XX в. по парадоксален начин правят великия Самуил жертва на нечисти намерения, които заслужават категоричен, безпощаден отпор. И днес в Република Македония продължава да се тиражира грозната лъжа, че Самуил и братята му Давид, Мойсей и Арон вдигнали "въстание" срещу българската власт, че са създали някаква "македонска" държава, а император Василий II Българоубиец половин век не е разбрал с кого е воювал...    
Псевдонаучната "теория" за небългарския характер на т.нар. Самуилова държава не е "откритие" на Скопие. Тя е дело на великосръбския шовинизъм от втората половина на ХIХ в. - време на прословути "авторитети" като Йован Цвиич, годините, в които Стоян Новакович "изобретява" т.нар. македонизъм като перфиден инструмент за размиване на националното съзнание на македонските българи. Трябва да се отбележи, че тези опити са улеснени, макар и косвено, от тогавашното състояние на историческата наука. Поради непълнотите в известните тогава исторически извори и доверието в късни фалшификати се налага мнението, че през 969 г. или 976 г. се е появило някакво "Западно българско царство" начело с мистериозния "Шишман Мокри", дотогава областен управител при цар Петър (927-969). Учените от XIX в. - и български, и чужди, приемат, че в България е имало мощна опозиция срещу "провизантийския" Петър. По време на агресията на киевския княз Светослав и византийската окупация на източните български земи през 969-971 г. болярството в западните предели на царството създало нов държавен център. Под ръководството на цар Самуил тази "западна българска държава" успяла да обнови целокупното царство, освобождавайки Велики Преслав и целия Североизток, но в крайна сметка е била унищожена от Василий II Българоубиец.
Историческата наука с течение на времето коригира тези постановки. Някои открития (т.нар. Виенски препис на хрониката на Йоан Скилица, Битолският надпис на цар Иван Владислав и др.) показват, че не е имало никакъв "Шишман", а комит Никола; че "Мокрос" е изопачение на името на великия кан Крум ("Кромос") като прародител на българската династия, че охридските царе са се чувствали "българи родом" и никакви други! Титлата "комит" е носена от близки роднини на владетеля, а Никола вероятно е бил братовчед на цар Петър, т.е. принадлежал е към самата Крумова династия. Така или иначе, хипотезата за "Западното българско царство" е отдавна изоставена.
Идеолозите на сръбския шовинизъм приспособяват теорията за "западното царство" за целите на своята пропаганда в Македония. Въпросното "царство" е представяно като държава на "южни славяни", завладени от "турано-бугарите" (прабългарите). Внушението е, че тези "славяни" са идентични със сърбите... Генезисът и развитието на тази "теория" са показани най-пълно от българския изследовател Антон Съботинов в книгата "Българският цар Самуил и неговите наследници" (София, 2008).
Сръбските конструкции срещат категоричен отпор в световната наука и си остават за вътрешна употреба. Те обаче са наложени в сръбското образование, включително - в Македония. Нерешаването на българския национален въпрос, както и злополучните постановки на Коминтерна за т.нар. македонска нация, превръщат ненаучната теория в "държавотворна" доктрина. В Титова Югославия и създадената съюзна република Македония се води яростна и брутална политика за "промиване на мозъци". С груба сила е наложен пълен "монопол върху истината" за историята на историко-географската област Македония, който, уви, продължава да бъде на въоръжение в днешната по дефиниция независима Република Македония. След Втората световна война "южните славяни" безапелационно стават "македонци", започва "пренаписването" на историята на "македонскиот народ". От българска страна отпор на тези писания е даван неведнъж от имени учени като акад. Ив. Дуйчев, акад. Д. Ангелов, проф. В. Тъпкова - Заимова, М. Войнов, акад. В. Гюзелев, проф. Ив. Божилов и много други. Поне за мен едно от най-ярките изобличения, вкл. и по отношение на цар Самуил, е книгата на Венко Марковски "Кръвта вода не става" - книга, която е своего рода покаяние на човек, който сам е бил поразен от отровата на македонизма, и която е отговор на тритомната "История на македонскиот народ" (Скопие, 1969). Уви тази книга е отпечатвана на два пъти, през 1971 и 1981 г., и веднага е спирана заради прословутия "социалистически интернационализъм"... 
Вече близо седем десетилетия представителите на казионната скопска наука (Драган Ташковски, Степан Антоляк, Бранко Панов и техните ученици) впрягат цялата си енергия, за да обяснят как във византийските, западните, арабските, арменските и други средновековни хроники и документи името "българи" означавало... "македонци"! Съответно, ако Самуил е наричан (и сам се е наричал!) български цар това било, защото искал да използва авторитета на българската държава! Обичайният "аргумент", повтарян папагалски на научни конференции от македонските "историчари", звучи приблизително така: "А вашиот Симеон как се е наричал "василевс на ромеите?" Друг е въпросът, че например Иван Владислав е не само "самодържец български", но и "родом българин" - дилема, която скопските мислители и до днес не могат да разрешат...
Опитите за тотална фалшификация на историческата истина, вкл. на автентичните исторически извори, е критикувана нееднократно. Тези самодостатъчни усилия на скопските "историчари" не се приемат от нито един сериозен учен в Европа и по света. Това важи и за руската византология, вкл. от времето на Съветския съюз - дори и през 50-60-те години на ХХ в. за водещи изследователи като М. Левченко, Г. Литаврин, М. Сюзюмов и много други Самуил категорично е български цар и не съществува никаква средновековна "македонска" държава. Може би най-болезнена за скопската наукоподобна пропаганда през последните две десетилетия е появата на книгата на сръбския византолог Сърджан Пириватрич "Самуиловата държава" (Белград, 1997), в която обективно и безпристрастно е показан нейният български характер. При това трудът на младия учен е издаден от Сръбската академия на науките и изкуствата и с пълното съгласие на учените от авторитетния Византоложки институт в Белград.
Надали е необходимо да убеждаваме читателя в очевидното, но нека подчертаем - абсолютно никъде в средновековните исторически извори българската държава след 971 г. не е наричана "западна", "южнославянска", още по-малко пък "македонска"... Напротив, всички съвременници я схващат като същата българска държава, управлявана по същия начин, независимо от загубата на Велики Преслав и източната част от територията й. Духовната власт е олицетворявана от същата българска патриаршия, чийто патриарх Дамян след 971 г. бяга в Средец, днешна София, временната столица на свободните земи. Под натиска на събитията неговите приемници "митарстват" във Воден, Мъглен, Преспа и най-накрая в Охрид. Там я заварва Василий II, който понижава ранга на патриаршията в архиепископия, но "... на цяла България..."
След 971 г. се запазва обичайната система от държавни институции, титли и служби: кавхан, ичиргу-боил, комити и т.н., включително т.нар. Народен събор. Тази система няма аналог в никоя друга средновековна държава, още по-малко в онези, създадени от славянски народи. Традиционната политическа и данъчна система продължава да бъде образец за българската политическа мисъл и след 1018 г. Именно тя е възобновена при големите освободителни въстания на Петър Делян (1040-1041) и Георги Войтех (1072 г.).
 Когато разсъждава за съдбата на българското царство при Самуил и неговите наследници, авторитетният гръцки византолог проф. Йоанис Караянопулос прави следното важно обобщение: "Дългата, продължила повече от 40 години война, водена и от двете страни така сурово и упорито, показва и нещо друго - народностният елемент, който водел войната от българска страна, можел лесно, и то задълго, да бъде обладан от въодушевление и дори фанатизъм (...) По своята същност държавата на Самуил е била чисто българска и българските съпротивителни изяви срещу Византия можели да се поддържат преди всичко и най-продължително в области, които са били подчертано български..."
Ще припомним и казаното от световноизвестния британския историк Стивън Рънсиман: "Макар че понякога ликът на България се засенчва от облаци, тя може да бъде горда със своята история. Първата българска империя й е завещала славни спомени. Нейният величествен път се губи в мрака на далечни времена, минавайки през Самуил и неговия кипящ от страсти двор край планинските езера на Македония, през Симеон на златния му трон (...); през Борис, който излязъл пред озарения си от сияние дворец, заобиколен от ангели; през Крум, който (...) вдигал наздравици към своите боляри с черепа на един император; през Тервел, влязъл в Константинопол редом с друг император (...); през Аспарух и братята му и техния баща, кан Кубрат..."
Недрата на вековната българската държавност, от които черпят сили цар Самуил и тогавашните българи, са мощни и дълбоки. И през Хт-Хтт в. българите помнят "Испор цар" (Аспарух), справедливият законодател Крум, великия със силата на кръста Борис-Михаил, мъдрия Симеон, добрия "свети цар Петър"... Величавата фигура на цар Самуил, пролетите реки от българска кръв, проникващите в съзнанието ни през безспирния поток на времето въздишки на ослепените Самуилови войници вече едно хилядолетие отекват в българското духовно пространство. Кървавата епопея от края на Х и началото на ХI век поставя пред хората в днешните държави България и Македония, трудния, но жизненоважен въпрос за общите корени, за вековете на възход или на тежки изпитания, за нашите герои и мъченици, за разделението на един народ и неговата цена...
И за общото ни бъдеще.
 



Източник: Дума





Коментари

горе