Вапцаров обичаше България
През януари 1962 г. във в. "Народна армия" излиза небезизвестната статия на генерал
Крум Радонов срещу книгата на Георги Караславов "Срещи и разговори с Никола Вапцаров",
в която въпросният генерал уличава съпругата на поета Бойка Вапцарова, че е "идейно
неизградена другарка", като й приписва какви ли не морални грехове и предателства
към паметта на Вапцаров. Този факт и последвалите атаки срещу нея от мними "доброжелатели"
и роднини я предизвикват да започне да си води дневник, издаден посмъртно през
2009 г. под заглавие "Да се чете след смъртта ми". По повод 105-годишнината от
рождението на Никола Вапцаров предлагаме на нашите читатели фрагменти от дневника
на Бойка Вапцарова, които хвърлят не само светлина върху интимните отношения между
двамата, но прибавят щрихи към богатата душевност и морала, житейската философия на големия български
поет-антифашист.
16 февруари 1962 г.
Той (Никола Вапцаров - бел.ред.) ми помогна и създаде у мен истински вкус, научи ме да различавам високото изкуство от посредствената безвкусица, лигавщина и блудкавите сантименти. Той не само ме учеше, но ме убеждаваше, показвайки, сравнявайки две противоположни произведения.
23 юли 1962 г.
Сутринта по радиото предаваха малки оркестрови пиеси. Мислите ми бяха изцяло заети със спомена за Кольо. Изведнъж нещо трепна, нещо сви остро сърцето ми. До мен достигна мелодия на Григ - танцът на Анитра. И той застана жив пред мен. Това беше негова (на Н.Вапцаров - бел.ред.) любима мелодия. Спомням си как той често си тананикаше откъси, как гледахме два пъти филма "Пер Гинт". Мили мой, ти не си на гробищата, а живееш в мен, в моето сърце!
24 юли 1962 г.
Скромност, справедливост, прямота, искреност, честност. Тези качества покоряваха, привличаха всеки, който беше познат с Н.Вапцаров. На пръв поглед той беше мълчалив и сдържан, като че ли в него имаше нещо сурово и меланхолично, но твърдо, силно, умно. Виждаше се силният човек, страстният революционер, дълбокият познавач на литературата, многообещаващият поет.
Юли 1962 г.
На 19 декември 1941 г. вечерта, когато гостите си отидоха, към 11,30 ч. излязохме да подишаме чист въздух, защото бях бременна в петия-шестия месец. Отбихме се в дома на Кирил Николов на ул. "Дебър", у когото имаше гости, познати хора от Македонския кръжок. По това време най-близки хора на Кольо бяха Александър Жендов, Георги Караславов, Христо Радевски, Борис Ангелушев, Стоян Сотиров. Близки, но по-далечни, му бяха Богомил Райнов, Радой Ралин, Челкаш, Вежинов, Цапето (Константин Цапев, уредник във в. "Литературен критик" - бел.ред.), Митрев (Димитър Митрев - бел.ред.) и др.
Август 1962 г.
...Когато се обръщам назад и гледам изминалия път, виждам, че съм имала рядкото щастие да срещна Кольо, който ми помогна да се отърся от всичко дребнаво, да видя и почувствам истинската красота на живота, да изпитам радостта на труда и да издържа на всички изпитания и бури на века. След толкова години смятам, че спокойно мога да го кажа.
28 август 1963 г.
28 август (1932 г. - бел.ред.) това е датата, от която започва истинската поетична линия на моя съзнателен живот. Беше неделя - празник Св. Богородица в с. Кочериново, в "Българска горска индустрия", между 12 и 13 ч. за първи път видях Никола Вапцаров, намерих човека, за когото жадуваше моето чисто моминско сърце. Много години изминаха оттогава, драги Моряк. Ти отдавна вече не си до мен. Аз не чувствам физически твоя поглед. Твоето нежно притискане на ръката, твоите ласкави думи, твоите възторжени слова за светлото бъдеще, за новия живот. Но от този ден - 28 август - ти винаги си живял в моето сърце и със сигурност ти казвам, че и когато ще затворя очи за вечен покой, последната искра на мисълта ми, последното биене на сърцето ми ще бъде за теб.
5 март 1972 г.
Революцията не иска отказване от любовта, от радостите, от вниманието към жената
- казваше той (Никола Вапцаров - бел.ред.). - Нали се борим за щастието на всички,
а може ли да има пълно щастие без любов. Но в любовта е нужно истинско приятелство,
другарство, голяма благородна цел, готовност на двамата да си помагат, да не се
страхуват от бедност, преследване. Такава любов не пречи на революционера, а го
подкрепя. Прави човека по-добър и по-силен.
Той се водеше от мъдрата истина, че всичко прекрасно и значително е свързано
с честта и достойнството, с естественост и простота - с тази висша и завидна простота,
така трудно отдаваща се дори на големи поети. Любовта може да не се противопоставя
на дълга, но да засили чувството на дълг.
23 юли 1972 г.
Не ми се спи - безсъние от няколко нощи, а тази нощ е особено напрегната. Тридесет
години изминаха, но спомените за онази чиста възраст, за кошмарните дни на съдебния
процес и часа на разстрела дълбоко са легнали в съзнанието ми и особено мъчително
се възстановяват и възкръсват в дните на годишнината.
Моряк, Кольо, ти ме гледаш с умните си очи от портрета, като че ли искаш да ми
кажеш нещо нежно и весело, така както ми доставяше радост, когато оставахме сами
- ние двамата - ти и аз.
Тези мигове на неописуемо духовно родство ми даваха кураж и сила през целия ми
живот, за да мога да устоя на всички бури и хули, които се изливаха и продължават
да се изливат върху мен.
25 юли 1972 г.
...Почти за всички покойни писатели казват, че се радват на литературния успех,
че били чужди на честолюбието поради това, но той (Н.В. - бел.ред.) наистина се
радваше от сърце на всеки талант и не можеше да не се радва (думата "бездарност"
беше, струва ми се, най-голямата ругатня в неговата уста). Никога не съм го виждала
зъл; рядко биваше раздразнен, а когато се нервираше, изумително умееше да се владее.
Студен беше към пошлостта, враговете. Към окончателно написване на стихотворението
пристъпваше, след като мисълта и образите на творбата му бяха съвсем ясни. И го
написваше без прекъсване, докрай.
31 юли 1972 г.
...Спомням си, че в навечерието на новата 1942 г. Кольо се върна след 1 часа.
Беше разтревожен, но като видя спокойното ми лице, сърдечната усмивка, бързо се
разсъблече и се мушна при мен. Сложи ръката си около талията ми и така тримата
(тогава Бойка Вапцарова е бременна за втори път- бел.ред.) посрещнахме зората
на първия ден от 1942 година.
Но как може да се опише онова висше щастие, което преживяхме; думите, които си
казахме; нещата, за които мечтаехме. В тези мигновения усещахме как духовно се
сливаме в пълния смисъл на думата във висшето чувство, че съвместният ни живот
не е преминал безцветно, а в непрекъснати грижи и труд, че пълнокръвно сме преживели
и душевно сме се докоснали до онова, което се нарича щастие... А това са били
последни часове на взаимно душевно проникновение, след което започнаха нещастията
едно след друго.
Юли 1972 г.
Вапцаров обичаше България, но не можеше да понася нито лъжливите похвали, нито лъжепатриотичните шумотевици. Беше твърде целомъдрен, за да се удря в гърдите и да крещи по кръстопътищата, защото нямаше друга вяра, освен най-важната- да бъде полезен на трудовия народ - на хората.
Септември 1972 г.
...По натура Вапцаров беше въздържан и търпелив. Умееше да владее и контролира своите мисли и чувства. Тези качества той е попил още с майчиното мляко, като все повече ги е развивал с годините. Майка му е от рода Везюви, в чийто духовен мир християнската философия и религия са били основна нравствена норма. Баба му Милана Везюва е една от първите жителки на Банско, която се е покръстила в протестантство, за което е била отделена от родителите си.
Декември 1982 година
...Вапцаров винаги жадуваше за радост като малко дете, жадуваше за смях и празник,
защото приливите на веселост му бяха необходими след огромното натоварване, което
бе поел на плещите си - огняр, поет, нелегален, всеки ден от младостта, последните
10 години от живота си.
След разстрела му аз се отучих да спя.
Той не можеше да съществува без стихията на изкуството. Изпитвал е съмнения,
но никога не е страдал от комплекси за малоценност.
Основното беше, че и двамата притежавахме душевно здраве, което ни позволяваше
да запазим чистотата, простодушието, скромните желания, детските илюзии.
В него трогателно бяха примесени упоритостта с оптимизма, вярата и детския ентусиазъм,
здравия смисъл със стремежа да запази приличие и да постъпва правилно.
Съчетанието на ентусиазма с взискателността, да бъдеш едновременно и дете, и
възрастен - това е най-висшето състояние на всеки човек, не само на твореца.
Ноември 1989 година
...Склонността на Вапцаров към романтично възприемане на живота го караше да
страда от внезапната любов към хората. В това сливане на романтичното възприемане
на света с външно прозаичното му съдържание има нещо строго и сурово. В него има
нещо като свещен огън в разбирането за изкуството, природен усет към красивото
("красотата ще спаси света"), увлечение към всичко възвишено...
Вапцаров беше особена висша натура, със силна и едновременно нежна душа.
Има хора, които не успяват да развият своя талант и търсят само повод, с който
биха могли да оправдаят всичките си неуспехи и грешки.
Той не принадлежи към онези мечтатели, които, кой знае защо, смятат за унижение
на собственото си достойнство да се трудят над обикновени неща, въобразявайки
си, че са призвани да създадат осмото чудо на света, докато най-накрая не потънат
в сивия бездеен живот на фантазьорите.
Юли 1992 година
Всеки, който е загубил близък човек, знае, че има моменти, когато се отварят
зараснали рани. Такива дни изживявам този месец юли. Паметта ми се връща 50 години
назад, когато в душната нощ на 23 юли 1942 г. бе застрелян в стрелбището на ШЗО
в София заедно със своите съидейници поетът- антифашист, моят съпруг и другар
Никола Вапцаров. Болката е още по-голяма, защото шепа дребнавци тази година с
"благородна цел" хвърлят сянка върху неговото име, със скритата цел морално да
унищожат пред обществото неговото име.
...Аз имах много време за мислене, аз можех да потъвам в размишления за неумолимия
ход на историята, за миналото и сегашното, за нас двамата, за мнимите ни приятели
и лицемерието на враговете, за... и за хиляди други неща, които неизбежно идват
в главата на човек.
...Много години изтекоха от деня на нашето запознаване, но само като затворя
очи, и ти започваш да оживяваш пред мен, а в моето въображение се появяват една
след друга десетки картини, часове на нашите разговори, прекарани заедно. И ето
аз те виждам как ти влизаш висок, със сив ленен костюм и бяла риза.
Коментари
Последвайте ни във facebook!
