Честита Нова година!


Сега, когато само след часове Новата година ще смени старата и ние вече чуваме огромните зъбчати колела на времето, дадено ни е да ги чуваме само веднъж в годината, тъкмо навръх Нова година, да ги чуваме тогава и само тогава, и аз, като всички хора, хвърлям един внимателен поглед към изтичащата година и се питам – кое беше онова кътче, онова ъгълче в нея, което ми даде най-много радост? Най-много упование. Най-много кураж. Най-много уют.

Може би книгата „Калуня-каля” и нейният феноменален успех? Да, и тя, определено и тя. Даже, докато скиторя по улиците, все ми се струва, че някак, ей така, изведнъж, макар и за миг, ще се отвори някакъв процеп във времената и аз ще срещна по снежните тротоари на София писателя Георги Божинов, вдигнал яката на балтона си и кой знае защо съм сигурен, че срещата ни ще мине без много думи, ще потърсим къде да се сврем от студа, за да изпушим по една цигара и да изпием по един коняк, аз ще си меря приказките, защото го знам, че е тежък и мъчен човек, който цени всяка дума и скоро, разбира се, ще трябва да се разделим, защото онзи процеп започва да скърца и да се затваря… Край, затвори се. И Георги Божинов го няма. А толкова неща исках да го питам за писането и за строежа на един роман. Но тъкмо преди процепът да се затръшне, той ще се пресегне и ще ми даде едно джобно ножче, ей така, един армаган, единственото нещо, което е намерил в джоба на балтона си.

И вижте сега. Нямаше никакъв процеп във времената и аз не срещнах писателя Георги Божинов – това е ясно. Но ножчето е при мен, в къщи. Преди месеци, разпитвайки старите си колеги писатели за Георги Божинов, се чух по телефона и с писателя Борислав Бойчев. Разбрахме се да се видим. На края на разговора той ми каза: Георги ми подари едно ножче. Бяхме се виждали в София, нещо си бяхме говорили и на тръгване той бръкна в джоба на балтона си, извади едно ножче и ми го подари. Вземи го това ножче, непременно го вземи, да го видя, казах. Добре, каза Борислав Бойчев. Видяхме се на другия ден, седнахме да пием кафе в градинката на Св. Седмочисленици. Донесе ли ножчето, попитах. Борислав Бойчев разпери ръце – забравих го. Вярваш ли ми – бях го приготвил на шкафчето, да не го забравя. И го забравих. Та се видяхме още веднъж, той сега вече беше взел ножчето. Дай ми го за известно време, помолих го. С него си беля ябълките, много е удобно, каза Борислав Бойчев. Но ето, вземи го, ето. И ми го даде, без да се поколебае нито за миг.

Та ножчето сега е в къщи, тук, на бюрото, до компютъра. Едно много тарикатско ножче, ръчна направа, много остро. Ще го върна на Борислав Бойчев, веднага, щом ми напомни, но засега не бързам да го върна. За да мога да си въобразявам отвреме-навреме, как онзи процеп във времената се е отворил и ние сме се срещнали с писателя Георги Божинов по снежните тротоари на София, а на раздяла, миг преди процепът да се затвори отново, миг преди да се затръшне, той е бръкнал в джоба на балтона си и ми е подал това джобно ножче.

Но като изключим „Калуня-каля”, в истинската ос на изтичащата година като че ли все повече се превръща и онова пътуване до моето село Благоево, храмовият празник на възродената църква „Рождество Богородично” на 8 септември, църквата, която помнех от детството си все заключена, с обрасъл в трънаци двор, срещата след половин век с моя батко от детските игри, а сега полковник от резерва Дарин Дончев, начинателя на възраждането на църквата, срещата ми с другите приятели от игрите на голямата поляна с Куманския геран Бенко и Петър, но особено нощувката в къщата на моята втора братовчедка Димитринка и нейния мъж Николай, хора вече на години.

Както винаги, станах рано, в пет и слязох долу в кухнята да търся кафе. Добре че Николай вече беше станал. Направи кафето и излязохме на масата в дворчето да го пием. Говорехме си нещо незначително, Николай беше хвърлил цигарите след прекарания инсулт, от който, слава Богу, се е възстановил напълно, само единия крак като че ли леко провлачва, гледам го срещу себе си, седнал на стъпалото на къщата, на своето място от десетилетия, където е обичал да пие кафето си с цигарката, а сега вече пие кафето си без цигарка, още е тъмно, около нас се върти тримесечното кученце Зинга, порода хъски, къде ти такава луксозна порода в селски двор, но ето, подарили са им го и те двамата, Димитринка и Николай, си го гледат, Зинга влачи насам-натам чехли по двора, гони се с десетте котки, които вече се събират около чешмата в очакване на закуската, когато се развидели, Николай ще се надигне, ще нахрани котките, ще сипе на козичките, преди да ги изкара с шибучката през шосето до мястото, където минава козето стадо с пастирката помакиня, неизменен, непоклатим ритуал, сетне ще се върне да нахрани зайците, те живеят в кафези, ще нахрани кокошките, ще пусне гъските да скиторят навън в полето зад двора (един мой много живописен спомен от детството – огромните гъши стада, които покриваха крайселските поляни и вятъра, който вдигаха, пълен с перушина, когато изведнъж сто, двеста, триста гъски разпереха криле и с крясъци се устремяваха кой ги знае накъде), по-късно Николай ще пусне телевизора, ще прегледа вестника, намествайки пукнатите рамки на очилата си с дебелите лупи… Ще свършва нещо из двора, ще си почива. И ще чака да дойде времето привечер, когато трябва да среща козите.

Ето защо, заради тихата и смислена красота, тази утрин и този ден на живеещия накрай света Николай се превръщат в истинската ос на изтичащата година за мен. Дано това да се долавя още в предишния ми текст тук, „Литургия за полковника”. Простият труд на тези хора, грижата за живинките – това наистина е ос, около която може да се завърти цяла година.

И когато след броени часове чуем зъбчатите колела на времето, покрай речта на президента, наздравиците, молитвата за България на Борис Христов и хорото на площад „Батемберг”, да се сетим и за тези наши по-близки и по-далечни роднини, приятели или просто познайници, да се сетим за хората накрай света, чийто тих труд, далеч от столичната ни суета, е истинската ос на времената. Тихият мирен труд, литургията на делника, без който не би съществувала и литургията на празника.

П.С. Бачо Дарине, ще те помоля да разпечаташ този текст тук и да го занесеш на Димитринка и Николай, да зарадваме хората. Честита Новата година на моето далечно, накрай света село Благоево. А то значи – и на цяла България. (И на онази България, разбира се, още по-далечната – онази, пръснатата от Аляска до Австралия).

Източник: култура



Източник: kultura





Коментари

горе