Хлябът в Рибен дол още идва на коне


В едно планинско село хлябът все още пристига върху коне и магарета. Там обхват за мобилни телефони няма, а калният коларски път сред гората, водещ до населеното място, е изпитание за всеки шофьор. В Рибен дол живеят 12 души - без лекар, магазин и кръчма… В мрачния късен следобед димят едва няколко комина на накацалите по стръмните склонове къщи. Далечен кучешки лай издава живота, който все още тлее в планината. В динамичния ХХI век там времето е спряло - в някогашното немалко село цари завидно спокойствие. Напук на хаоса в държавата, близкото присъствие на мечки и вълци и трудната комуникация с останалия свят.

Животът
вдън-гора

До скътаното в планината селце води черен път от 6 км, преминаващ през горски тунел от вековни ели. Той започва от асфалта малко след село Загражден, общ. Баните. Цялото трасе е покрито с кал, затова най-често използваните превозни средства по него са четириноги. Във всяка къща наред с овцете и кравите стопаните отглеждат коне, мулета и магарета. „Те са нашите коли, хляб караме само с тях. В седмицата веднъж зареждам къщите с насъщния, по 40 хляба вземам от съседното село Загражден за всички хора в Рибен дол“, започна разказа си Рамадан Ахмед (65 г.), докато връзваше конете на оградата пред къщата си. Мъжът се прибираше от Смолян, където му бяха платили обезщетение за уморените от синия език 6 овце. „Пътят винаги е бил проблем, много е лош, но никога не е бил толкова зле както сега. Откакто почнаха да секат дърветата, около него стана блато. Още първият сняг около Димитровден го затвори, десетки изкъртени ели имаше по цялото трасе тогава. После го отвориха, но трябва да се оправи - калта да се прибере, коловозите да се напълнят. Така не може да продължава, и тук живеят хора“, нареждаше Рамадан, който е сочен за кметски наместник на селото. Местните още помнят как преди години пътят останал блокиран за цели 15 дни. В такива случаи сами си пекат хляба. Задължително през есента се запасяват с брашно, че не се знае колко сняг ще ги затрупа. Свикнали са и с липсата на ток през зимата, скоро останали на тъмно една седмица. „Заради тъмнината не можехме да вкараме животните в обора. Добре че от електрото ни докараха агрегат и с него изкарахме, докато оправят аварията“, казва Рамадан.

Освен с хляб той зарежда останалите жители на опустялото село с ориз, олио, захар и макарони. Хранителните стоки складира в стаичка в кметство-то, която превърнал в импровизиран магазин. Преди години в Рибен дол имало голям дюкян, но изгорял, разказват в селото.

Доволство
сред вълци

„Знаеш ли колко хубаво се живее тук?!”, изпреварва въпроса ми Рамадан. И уловил недоверчивия ми поглед, бързо започва да разказва битието си. „Цял живот изкарах в Рибен дол. Имам пет деца, но нито едно от тях не живее при мен, останахме сами с жена ми Фейме. С нея отглеждаме 300 животни. Вярно, работата покрай тях е тежка, но с това се издържаме. Животът тук не е като в големия град, но сме свикнали с него и ни е добре.“ Оборът му е на 5 км от центъра на селото, а къщата, в която си е спретнал механа и стаи за гости, е точно до мегдана. Тримата му синове и двете дъщери са се пръснали из страната - в Пловдив, Асеновград, Първомай, Загражден… „Те не искат да се занимават с животни, а на мене ми е хубаво. 50 крави и 50 телета гледам, 100 овце и 60 кози. С продажба на месо се издържаме, по 500 лв. вземам от едно теле. Преди три години спряха да изкупуват млякото. Фермите ни не отговаряли на европейските изисквания, а и кой ще се мъчи по черния път за нашето мляко. Сега храним телетата с него, после им продаваме месото по 8 лв. за килограм и от това живеем“, обяснява Рамадан, който е известен в целия регион с прякора Мустака. Около стадото му често обикалят мечки и вълци, но за охраната на животните той разчита на обучените си едри овчарски кучета.

Навремето 860 души са живели в Рибен дол и махалите наоколо. Старото име на селото е Баклъ дере (дере с риба). Имало и училище, но сега сградата е пустееща, макар че е продадена още в зората на демокрацията. Освен с животновъдство тогава хората са се занимавали и с тютюн. „По два тона съм добивал, и не само аз, всички произвеждаха по много тютюн. Сега никой не сее друго освен картофи и фасул, с които се изхранваме“, спомня си Мустака. Едно от задълженията му е да снабдява бабите и дядовците с лекарства от аптеката в Баните. За доставка на медикаменти за старците се грижат и децата им.

Източник: ПРЕСА daily



Коментари



горе