Пловдивчанката Таня Ставрева: Приласках американците с "Дилмано, Дилберо"


Таня Ставрева от години гради успешна кариера в Щатите. Завършила е Музикалното училище „Добрин Петков” в Пловдив, после учи в Бостънската консерватория. В момента живее и работи в Ню Йорк. Работила е по съвместни проекти с композитора Мейсън Бейтс, Аманда Палмър от Dresden Dolls, носителите на Грами Уил Калхун от бандата "Living Color" и Дейв Ломбардо от "Slayer" и "Fantomas". Сред почитателите  е известният американски математик  и университетски преподавател Реймънд Смълян - автор на книги с логически задачи, пианистът и преподавател в Бъркли проф. Марк Роси, композитора и носител на ЕМИ Стивън Коен, виртуозния музикант и преподавател в Кливландския институт за музика Пол Шенли. Сред публиката на концертите й могат да се разпознаят величия като джаз легендата Рон Картър и носителят на Грами Фернандо Отеро. Пианистката участва в различни проекти за популяризиране на класическата музика и в благотворителни акции в подкрепа на Dana Faber Caner Institute, NYU Hospital, Los Angeles Children's Hospital, центрове за грижа за болни от Алцхаймер. Таня свири от  четиригодишна. Първата учителка, за която разказва с любов, е пловдивският педагог Росица Иванчева.

- Таня, постоянно се говори за музикалната индустрия, но дали класическата музика е индустрия?

-В целия свят класическата музика е в криза. От всички жанрове точно тя регистрира малки посещения на концерти, недостатъчни продажби на сидита. Зад всеки един проект свързан с класическата музика стои огромен труд и в крайна сметка недостатъчен интерес. Един поп изпълнител, без да висока класа като вокални умения, може да достигне до рекордни продажби и посещаемост благодарение на рекламата. Такова нещо в класическата музика няма как да се случи.

-Причината не е ли в това, че в свободните си часове хората предпочитат да разпускат, а не да се натоварват?

-Така е, животът е много забързан, стресиращ... И повечето не искат да слушат нещо сложно, трудно, което донякъде не е честно.  В Ню Йорк обаче от няколко години се наблюдават много промени. Влизат новаторски идеи, които привличат публика и на програми с класика. Появиха се много кафета и малки зали, където се свири джаз, рок, поп. Веднага след концерта ми в Кърнеги хол започнах да получавам покани от различни такива места. Там хората влизат с приятели, за да пийнат по едно питие, да се видят набързо. Попадайки там, те слушат и моите изпълнения, слушат класическа музика. Програмата там е не повече от 1 час. Атмосферата е различна.

-Концертите в големите зали обаче продължават три часа... 

-Така е, но в един делничен ден да отидеш в осем часа вечерта и да отделиш толкова време, след като на другия ден си на работа? Трудно е. Затова аз лично съм отворена към всякакви експерименти. Свирила съм и стандартните класически концерти, но и съм сигурна, че не по-малко въздействащи са изявите в кафенетата. Хората там са въодушевени, очакват с нетърпение следващия концерт. Представям им не само популярните композитори, но и по-неизвестни творби.  Често свиря български композитори - например вариациите на Александър Владигеров по народната песен „Дилмано, дилберо”, токатата на Васил Казанджиев, „Ритмично движение” и „Ръченица” на Панчо Владигеров, новите пиеси на Веселин Стоянов. В тях има много импровизация, много джаз. По принцип има интерес към българските композитори. Работила съм по съвместен проект с Дейв Ломбардо от Слейър, например. Той е влюбен в нашите неравноделни ритми.

-Как се запознахте с такава звезда? 

-Случайно. Както доста неща в човешкия живот. Бях впечатлена от техниката му, от ритъма, с който свири. Бях поканена на церемонията по връчването на наградите ГРАМИ през 2011 г. като член на академията. Самото събитие е в две части - в една зала се връчват призовете на класическите музиканти, метъл бандите, джазмените. После започва и церемонията, която се излъчва по СиБиЕс наживо от „Комкаст тиътър”. Там е шоуто с големите поп звезди. След церемонията се запознах с Дейв, тогава „Слейър” бяха номинирани. Говорихме за музика, стана ясно, че много обича класическо пиано. Въпреки натоварения му график, успяхме да съчетаем времето си и да направим няколко репетиции на моя проект „Ритмично движение”. Беше много вълнуващо. Демото е готово. В момента обаче и двамата имаме много интензивни ангажименти и изчакваме удобния момент, когато да го финализираме.

-Предизвикват ли интерес творбите на българските композитори сред чуждата публика?

-Да, много често идват да ме разпитват. Искат да чуят пиесите пак и са любопитни дали се продават някъде на диск. Някои от гостите, музиканти по професия, искат да си набавят нотите. Странното е, че по някаква причина нотите на тези произведения не се продават в чужбина. В тези кафенета, за които ви разказвам, влиза един много интересен микс от хора. Често след концертите ми идват и казват: „Леле, не знаех, че така може да се свири на пиано. Мислех си, че се прави само като Елтън Джон или Алиша Кийс.” Те просто не са ходили на класически концерти и не знаят. Затова  една такава изява отваря прозорци към класическата музика. В Кърнеги хол или Линкълн център например се свири само класика.

-Означава ли това, че класиката губи своите фенове?

-Не, категорично. Напротив, има голямо бъдеще, но ако се поднесе по по-достъпен начин - например с по-кратки рецитали за онези, които по някакви причини не са изкушени до този момент. Малко са родителите, които да заведат детето си на тричасов концерт, например... Ето още една причина за необходимостта от  тази промяна. Виждам как хората се интересуват от тези мои по-кратки концерти. Питат, следят публикациите ми във фейсбук. Другият начин класическата музика да събуди интерес е чрез различни съвместни изяви с изпълнители от други жанрове, дори и други изкуства. Лично аз съм работила с двама художници.  Направихме интересен пърформънс, аз свирех  творби на Сати, а те показаха магията на бодиарта. С Аманда Палмър от Dresden Dolls например свирих  пред няколко хиляди човека, подпийнали, в един от най-големите рок клубове в Ню Йорк „Webster Hall” и в „The Paradise Rock Club” в Бостън. Иска ми се да направя нещо съвместно с  танцьори.

-Много ваши колеги ще опонират, че класиката трябва да се поднася по познатия начин в големия салон и няма място в баровете.

-Когато приех първата покана, особено след концерта ми в Кaрнеги хол, мнозина от колегите ми ме гледаха странно. Дори мислеха, че не съм с всичкия си. Това обаче е трайна тенденция. В Ню Йорк има един много авторитетен клуб, където свирят музиканти от ранга дори на Даниел Баренбойм, Евгений Кисин. Любопитното е, че когато те свирят, на сервитьорките им е забранено да взимат поръчки и да ги поднасят. Смятам, че музиката трябва да бъде достъпна до всички.

-Изкушавала ли сте се да се играете на сцена?

-Дори съм го правила в спектакъл на оф-оф Бродуей. Това беше актьорският ми дебют - освен че свирех на пиано, трябваше да науча и няколко реплики.  Представлението бе модерна адаптация на „Бурята” на Шекспир, а аз изпълнявах ролята на Сасия - близначката на Ариел.

-Кой е проектът, върху който работихте последно?

-Най-новият ми проект е с композитора, който работи с Чикагския симфоничен оркестър и Симфоничния оркестър  на Сан Франциско Мейстън Бейтс. Въодушевявам се от неговите композиции, свиря ги с удоволствие. "White Lies for Lomax" - творбата, която свиря в неговия диск, е модерна интерпретация в блусова форма. Достъпна е и за по-широка публика. Дискът с творбите на Бейтс  се продава много добре в Америка и има много добри отзиви сред критиката и публиката. Чувствам се горда, че композиторът избра точно мен, защото в тази творба наред с уменията на пианиста да изсвири нотите, трябва да се вложи и импровизация, отношение към блуса. Тук са важни дори щрихите, балансите.

Източник: Марица



Коментари



горе