От Role Model до Средностатистическа Гражданка


Или колко е трудно да плачеш, когато гледаш филм

Задачата на психолозите е да предвиждат как бихме постъпили. Задачата на невролозите е да казват на психолозите как всъщност постьпваме. А задачата на средностатистическият гражданин е да уверява и психолози, и невролози, че техният труд си струва.
Ето и моята история на бъдеща средностатистическа гражданка и на практическото ръководство, което трябваше да ме създаде. Историята започна съвсем традиционно, докато си седях и се питах колко ли време ще е нужно на моята мозъчна система за споделяне на чувства (experience sharing system, ESS), за да ме превърне в по-добрата корица на life-style, или бизнес, или кино, или политическо списание. Всъщност, историята започна дори още по-традиционно, докато си седях и се питах колко ли време ще е нужно на моята мозъчна система за споделяне на чувства (ESS), за да ме предпазва винаги от всяка виртуална и реална дрога и ми помогне да бъда щастлива само, защото се чувствах щастлива.
Най-новите открития в неврологията ме бяха осветлили, че един от центровете на т.нар. социален мозък, вентромедиалният префронтален кортекс (vMPFC), играе първостепенна роля и, когато споделяме чуждите преживявания, и когато регулираме нашите собствени зависимости. Най-новите открития в поведенческите науки ми бяха подсказали, че ако искам да подобря моите префронтално-субкортикални връзки, или да „чета” по-правилно погледите на моите колеги role models, или да избягна етикета „зомби”, аз трябва, kакто всяка средностатистическа гражданка, да се науча да плача за чуждите болки поне, когато гледам филм.
Изплашиха ме тия най-нови от всички нови открития. Цялата история по вглеждането в моите собствени мисли, вълнения и т. н. отдавна се беше превърнала в културен артефакт, зашит в реверчето на моите гени и той ми даваше сили във всяка ситуация. Сега се налагаше да разшивам моя толкова частен трезор и да намирам в него място за също толкова частния трезор на всеки Друг-човек. Нямаше съмнение, нуждаех се от практическо ръководство и аз реших да го изискам от същите тия откриватели на същите тия най-нови от всички нови открития.
Първият въпрос, с който започваше моето специално и чисто ново практическо ръководство беше дали съм способна на истинско съчувствие, след като едва познавам и моята мозъчна система за отгатване на чуждите душевни състояния (mental state attribution system, MSAS), и онази другата, мозъчната система за споделяне на чувства (ESS). Или с други думи, дали съм способна да хукна да спасявам първокласник, когато седмокласниците го правят насила на бостанско плашило, ако не съм запозната предварително с понятието третиране-на-хората-като-предмети.
Вторият практически въпрос в моето ръководство ме провокираше да мисля дали наистина ще ми е нужно да зная разликата между хипоТАЛАМУС и хипоФИЗА или знаенето на разликата между iPOD и iPAD ще ми е достатъчно, за да се разплаквам както трябва. Тежки въпроси, но аз бях role model и бях длъжна да успея. Ето така започнах да вземам моите уроци по емоционално ангажиране, като начало поне с филмовите характери.
Докато пътувах по мозъчния маршрут на емпатията, аз събирах доказателства, че някои от центровете му, anterior cingulate cortex (ACC) i anterior insula (AI), са активни и, когато изпитваме нашата собствена, и когато само наблюдаваме чуждата болка. Нямаше нужда от усилия, аз и Другият-човек бяхме не на една ръка, а на един поглед разстояние. Към пакета окуражителни новини се прибавяше и една неподозирана форма на лична изгода от съчувствието, а именно, че докато съм заета да го преживявам, моят вентромедиален префронтален кортекс (vMPFC) така успешно ме управлява, че аз никога няма да докосна дрога и никой няма да посмее да ме нарече жалка media addict.
Какво повече да искам, практическото ми ръководство и без друго свършваше до тук. Моята задачата изглеждаше лесна и постижима. Толкова прекалено постижима, че аз отново се изплаших. Вече бях интерперсонално образована и този път се изплаших образовано. Бях си научила урока, трябваше спешно да се погледна през очите на моите познати и непознати Други-хора. Погледнах се и се видях. Аз бях години наред прекрасен role model от кориците на какви ли не списания. Нямах нищо против да бъда и малко media addict, а третирането-на-другите-хора-като-предмети не ме караше да се чувствам толкова зле. Защо ми трябваше да се превръщам в средностатистическа гражданка, та аз бях просто идеална.

Жанет Тенева



Източник:





Коментари

горе