Легенди за прокълнатото злато


Всеки е чувал истории за иманярски разкопки, за намерени гърнета с монети, за странните събития, сполетяващи иманярите... Не са малко и тези, които са поемали риска да търсят заровеното имане, споменавано от предците им. Откриватлеска треска или меркантилна страст ги тласка в инферналните извънградски пространства- върхове, пещери или гробища, това си остава мистерия.

В неофициалния фолклор битуват много разкази за прокълнато злато. А дали има заровени съкровища из нашите земи- никой не може да каже... Но е твърде вероятно- по нашите земи е имало много разбойници и нищо чудно те да са заравяли плячката от страх да не им бъде отнета. Точно тази теза кара много хора да започват да копаят. Разкопки са правени почти във всяко родопско селце- около римски мостове, покрай гробища, в местности с богато историческо минало. И всяко едно селце разказва история поне за един жител, който е намерил съкровище.

Но историите не са чак толкова разнообразни. Човекът Х е изровил гърне с жълтици и след известно време косата му побелява, или губи разсъдъка си, или умира, повален от незнайна болест... Намери ли имането, животът му коренно се променя и общото между всички истории се състои в това, че промяната никога не е към добро.

В по-ново време хората започват да предприемат различни предписания, за да се предпазят от нещастните поличби и проклятията, с които е съпроводено откриването на имане. Треската за злато си остава- макар да се страхуват хората, те не преглъщат комерсиалния си нагон. Лесните пари винаги са за предпочитане пред възможността да ги изкарваш с честен труд- това си е елемент от балканския синдром.

Затова след многото примери за полудели и принесени в жертва на заровеното имане златотърсачи, хората действат по-предпазливо. А предпазливостта се изразява в правене на езически ритуали. Например ако открием гърне със злато, не бива да вдигаме капака му. Трябва да изчакаме да мине една нощ. На другия ден като отидем, трябва да се огледаме стъпката на какво същество е отбелязана в района на гърнето. И в зависимост от това, трябва да направим жертвоприношение върху имането като заколим животно от същия вид. Вярва се, че така ще умилостивим духа, който пази имането, и така той ни ще освободи от проклятието.

Друг мит е свързан с духа в гърнето. Много иманяри си отивали от този свят, защото са отваряли капака на гърнетата... Вярва се, че в гърнето има дух, който убива... Истината е съвсем друга- продължителното време, в което златото е било заровено в земята, е създало предпоставки за събирането на много отровни газове, които се освобождават при отварянето на капака на съда. И е обяснимо защо всъщност хората умират... За това също е измислен народен лек- обилно поливане с оцет за неутрализиране на вредните емисии...

Историите са много, повечето завършват с нещастен финал, но от това не спада ентусиазмът на хората да се впускат в иманярски експедиции...

Ние, хората, сме странно племе. Понякога меркантилните ни интереси са съпроводени с абсурдни идеи като погазването на културни паметници, в които е затаила дъх вечността. Струва ли си да погазваме светилища, заради някакви приходните пориви и жалки стремежи към временен просперитет?!

Източник: Родопчани



Коментари



горе