Истории от Белене
На 30 май 2015-та година на мястото на бившия Втори обект на остров Персин край Белене се състоя годишното поклонение пред жертвите на комунистическия режим в Белене. През 1949 Министерски съвет приема на островите в Дунав до Белене да се организира ТВО(Трудово възпитателно общежитие) и то да стане основен лагер за лица опасни за Народната власт.
След създаването му всички политически противници на БКП са събрани там. През септември 1953 Политбюро на ЦК на БКП закрива ТВО Белене. След народното възстание в Унгария през есента на 1956 Белене отново приема като политически лагер опасните за властта лица.
Отново е закрит през 1959 г., въпреки че тайно продължава да функционира още няколко години. Лагерът е отворен пак в средата на 80-те години, по време на Възродителния процес, когато много турци, оказали съпротива при смяната на имената, са изпратени в него. Според неокончателни данни в периода 1944-1962 през концентрационните лагери в България са минали около 285 000 души.
На каре с Министър Председател
На снимката: Петко Огойски в дома си в село Чепинци, Софийско.
Тодор Анастасов
Хор на концлагеристите
Систематичният глад беше най-големото изпитание в лагера. Той натоварва психиката,
убива ценностите и събужда животински инстинкти. Много хора се държаха достойно,
като например католическите свещеници, както и групата на анархистите. Особено
тежки бяха вечерните назидания, при които лагеристите стояхме строени по няколко
часа и бяхме назидавани. Много от по-възрастните падаха, но не разрешаваха другите
да ги вдигат, преди края на назиданието. Целта бе да ни унизят и смачкат духом.
Дневната дажба бе 400 грама хляб при тежка работа и 380 грама при по-лек ден.
От време на време в лафката пристигаха разни неща които съдържат калории, нещо
като бонбони. Редовите концлагеристи имахме право на не повече от 200 грама бонбони при доставка, докато
хористите получаваха двойна доза. Някой от по-възрастните лагеристи с влошено
здравословно състояние се записваха в хора заради бонбоните, защото за тях това
беше като животоподдържащо лекарство. На първи май многобройният хор трябваше
да изнесе тържествен концерт. Първи май беше празник и неработен ден в лагера.
И сега си представете картината: Лагера обграден с висока бодлива тел и вишки,
на които стоят милиционери с шмайзери а в средата на плаца на малка трибуна хора
пее възторжено "Широка страна мая родная, как волна дишат чоловек" (Просторна моя Родина, в която свободно диша човек). Това си е Кафка, усмихва се Тодор.
На снимката: Тодор Анастасов в предверието на дома си в кооперация в София.
Фотограф: Николай Дойчинов
Хляб за Председателя на 24 Народно събрание
В лагера имах един разговор със Стойчо Мошанов (в периода 1938-1939 той е председател
на двадесет и четвъртото обикновено народно събрание. През първите дни на Септември
1944г. води преговорите в Кайро със западните делегации по примирието), който
няма да забравя. Мoшанов беше на още по-строг режим, тези които бяха политически
затворници бяха държани на още по-тежки условия преди да закрият лагера. Аз бях
млад човек, никому непознат, а там бяха все известни личности. Тях ги бяха отделили
200 души и искаха да извлекат колкото се може повече признания, че са сгрешили,
че са съгласни с народната власт и че тя (народната власт) няма алтернатива. За
тогавашната власт беше много важно да няма хора които да са опозиция. В лагера,
ограден с бодлива тел, направиха още един вътрешен лагер отделен с още бодлива
тел, където ги държаха на жесток глад. Веднъж бях успял да скътам малко хляб и
като минавах покрай вътрешния лагер на политическите, го подадох скришно на Стойчо
Мошанов. Веднъж той ми каза: 'Млади човече, виж какво, когато човек изпадне в положението
в което се намираме тук, той има две задачи пред себе си, първо - да запази човешкото
си достойнство и второ - ако е възможно да запази здравето си.
Бащата на Тодор бил командир на общовойскови камионен полк към Инжинерни войски.
През 1946г. е уволнен без право на пенсия. 1948 г. семейството е изселено в Ботевград.
Тодор не е допускан в продължение на 3 години да запише Висше образование, въпреки,
че завършил средното си образование с отличие. В отчаяние той решава да избяга в Гърция. През ноември 1951 година,
заедно с още двама познати, тръгват към Гръцката граница, но един от тях се разболява
по пътя и тримата се върнали. Впоследствие един от сподвижниците на Тодор е арестуван
и при обиск в квартирата му намират дневник в който той описва опита за бягство
в Гърция. Тодор е арестуван през ноември 1952 г. и пратен за 2 години в Белене,
без присъда, защото нямало престъпление. За негов късмет след смъртта на Сталин
през август 1953г. лагерът е закрит и той излежава само 9 месеца.
На снимката: Тодор Анастасов в предверието на дома си в кооперация в София.
Фотограф: Николай Дойчинов
Милчо Попов
Срещи с заместник-министър на вътрешните работи
Взимат го от дома му с обяснение за справка в районното, а от там го натоварили
на конски вагон и го пратили към Белене.
"Разтовариха ни пред понтонните мостове към острова, а от другата страна ни чакаха
милиционери с дърва в ръцете и когато пресякохме, започнаха да ни бият и да ни
викат "Вашата мама хулигани".
Имал съм страшни надзиратели на младите в Белене - Мечо, а в Ловеч - Шако циганина.
В Ловеч идваше да ни бие и Мирчо Спасов (заместник вътрешен министър и приближен
на Тодор Живков). "Идваше вечер с черна волга с шофьор от София - мъртво пиян.
Строяваха ни и той си избираше кой ще бие, взимаше едно дърво и бие, бие. Много
хора уби така. Той уби Сашо Сладура (Александър Николов, музикант, завършил Парижката
консерватория), аз понеже бях по-нисък ми се разминаваше, биеше тези дето по-стърчат".
Труповете ги караха за Белене и ги заравяха там.
"Цял живот излизам от един лагер и ме вкарват в друг, после ме интернираха в
Разградско. Защо като на никой лошо не съм сторил, от ученик са ме държали остриган
и сега когато се смениха времената на стари години си пуснах дълга коса. Когато
ме арестуваха от боя в мазетата на Московска 5 не мога да ходя нормално, а в Ловеч
ми изпопадаха всички зъби".
"Отказах пенсия от държавата, готов съм да се запаля, само и само да се направи
нещо за тези престъпления". Ходех редовно при Иван Татарчев, когато беше Главен
прокурор
На снимката: Милчо Попов със съпругата си в София.
Милчо Попов влиза в Белене на 20 годишна възраст и остава там за 18 месеца (1951-
1953) след това за три месеца е на свобода преди отново да го арестуват и изтезават
в мазето на Московска 5, от където получава тежки травми на краката и е пратен
в лагера в Ловеч. От Ловеч излиза 1962 година след което е интерниран от София
в село Хърсово, Разградско. Баща му също е бил в лагера Белене (1945-1951) и малко
след като излиза от там почива. Причина за репресиите не се изтъква, но бащата
на Милчо бил служител на "Обществена сигурност" преди революцията.
На снимката: Милчо Попов показва снимка, на която води първия митинг в Белене
след падането на режима.
Цветан Георгиев е роден 1935 година в село Потоп, Софийско.
"Ние бяхме група младежи които живеехме в Подуене, всички бяхме лошо настроени
към режима. Баща ми е убит от комунистите, така, че аз не мога да бъда комунист.
Обвиниха ни в убийството на партиен секретар на БКП от село в Софийско. Двама
приятели получиха смъртни присъди, единия го убиха. Мен ме осъдиха на 12 години като малолетен, а после ми намалиха присъдата на
5 години. Вкараха ме в затвора в края на 1953 и година по-късно ме преместиха
в Белене. Който не го харесват в затвора го пращаха в Белене и мен така, заедно
с още 26 човека. Натовариха ни на конски вагон, спряхме в Плевен, един ден стояхме
там на гарата във вагона... Няма клозет, няма вода, всичко сме правили във вагона.
От там ни закараха в Белене, когато стигнахме Дунав всички се втурнахме да пием,
защото три дни не бяхме пили вода. Натовариха ни на понтона и ни прехвърлиха на
острова, където вървяхме 12 км до обекта, около нас милиционери със автомати. На входа на обекта имаше арка, на
която пишеше "Добре дошли", а от задната страна на арката пишеше: "Когато врагът
не се предава ние го унищожаваме". Там бяхме към 3000 човека. Работехме на дигата
с тарги. Сутрин тръбите свиреха в 5:00 и трябваше да ставаме, а в 7:00 се строявахме
и тръгвахме за работа. Имаше градинари, овчари, рибари, но най-много работехме
на дигата. Вечер в лагера нямаше нито ток нито светлина, правехме си свещи от
капачка от буркан, малко мас и парцалче, помещенията се опушваха целите. Бяхме
към 150 души в едно помещение. Нашата сграда беше нова, имаше и стари бараки-землянки.
Най-страшни бяха дървениците, нямаше спасение от тях. Съшивахме чершафите и влизахме
в тях като в чувал, но дървениците пак успяваха да ни стигнат. Карцера беше една дълбока дупка, над
която имаше вишка с милиционер. Пускат те вътре и те вадят след 14 дни, няма излизане
от там. Все от доносници съм влизал в карцера, уж все с приятели си споделяхме.
На острова има изкопани канали за ловене на дребна риба, имаше бригада рибари,
която се занимаваше с тях.''
''Един ден, когато се прибирахме след работа към лагера, аз мръднах малко от
строя и забрах с една дървена кошница от един такъв канал пълен с риба. Без да
ми кажат нищо, усетих как ме простреляха в крака милиционерите, бил съм се отклонил.
Вкараха ме в лазарет, където ми помогна д-р Петър Дертлиев и д-р Грозев. После
ме пратиха в болницата за белодробни болести в Кюстендил, за да не ми режат крака.
След болницата ме вкараха в Пазарджишкия затвор, където беше "Синята завеса" -
карцер в който всеки влиза напред с главата и след 14 дни го изкарваха напред
с краката, влязал ли си там, излизаш мъртъв. Там имаше един Петър Братков от БЗНС.
Убиха го в синята завеса, но на другия ден, това излезе като новина по Радио Свободна
Европа рано сутринта в 5:00. В 6:00 затвора беше блокиран и обграден от милиция
да търсят кой е дал информацията. През август 1956 година ни пуснаха, но малко
по-късно същата година, след Унгарската революция, пак ме затвориха, но за кратко.''
На снимкaта: Цветан Георгиев в овощната си градина в Елин Пелин.
Никола Даскалов
"Бях на 10 години когато разстреляха баща ми, с майка ми се прибрахме в София
от Пловдив, но къщата ни бе изгоряла и трябваше да живеем под наем. На 13 години
заедно с мои приятели решихме да ставаме горяни, но когато се събрахме, инициаторът ни сподели, че всъщност не познава горяни, както ни беше казал,
а малко след това при нас дойде майка му с двама милиционери. Не ни биха много,
само по един шамар и вечерта викнаха родителите ни. След това с майка ми бяхме
изселени в родното село на баща ми Брезница, Тетевенско. Когато станах пълнолетен
ме арестуваха. Провокатор ми предложи да участвам в нелегална организация и аз
се съгласих при условие, че ми покаже още двама такива. След формално следствие
в Тетевен, ме преместиха в Плевен, след това с още трима ни пратиха за Белене.
В Плевен с нетърпение чакахме да ни преместят в Белене, за да получим някакъв
статут и права, но там се оказа още по-зле. Пристигнахме в лагер 1 в Белене една
вечер, малко преди да се върнат лагеристите от работа. Докато чакахме на плаца
се появиха група дрипави хора, които сложиха пейки върху насипа, а след тях дойдоха
група музиканти. Те почнаха да свирят "О Донна Клара", когато лагеристите се връщаха в лагера. Тази музика присъстваше неизменно във всеки съветски филм за немските
концлагери по онова време."
На снимкaта: Никола Даскалов в двора на кооперацията си в София.
Смърта на Сталин
Една сутрин ни строиха и се обърнаха към нас с "Гадове, сега ще ви бъде направено
едно съобщение, никой да не е казал нито дума, нито звук. И един започна да чете:
Почина бащата на цялото прогресивно човечество....... Шапки долу! Последва пълно
мълчание, при което ни наредиха да се върнем по бараките, а деня беше неработен.
Не след дълго започна поетапното освобождаване на лагера."
Никола Даскалов е роден през 1934 г. Син е на разстреляния през 1945г. областен
директор на Пловдив Димитър Даскалов. През 1952 г. прекарва 8 месеца в Белене.
Цветана Джерманова е родена 1928 година в Лесковец, Пернишко. Прекарва в лагерите в Босна и Белене
5 години и 8 месеца.
"В Лесковец имаше организация на анархисти, събираха се в читалището и водеха
дискусии. Майка ми винаги ме е насърчавала да чета и да обичам науката и така
покрай братовчедите ми, които бяха анархисти и аз се запалих. В селото ни партиен
секретар стана едно момче, което преди това събираше "наряда" (яйца и храни за немските войски
през Втората световна война). Аз се изказах, че това е нередно, но той ме обвини,
че съм анархистка и съм против народната власт. По-късно, след петият пленум от
декември 1948 г, се реши да започнат арести на анархисти. Мен и една моя приятелка
ни арестуваха още на 16 декември."
Първоначално ни пратиха в лагера в село Босна, където искарах 3 години. Там работехме
главно земеделска работа. Най - голямото наказание беше, когато с още една лагеристка
ни сложиха да живеем 3 месеца в стаята на "Бамбините". Те бяха две момичета болни
от сифилис, в много напреднала степен на болеста. Бараката им миришеше ужасно,
а те лежаха по земята. С приятелката ми си взимахме завивките когато излизахме,
за да не лежат на тях, а водата си носехме винаги със себе си.
В един момент се беше разбрало на Запад за лагерите и решиха да ни преместят в Белене. Без да ни кажат нищо, ни закарах първо в Тутракан, където спахме в кокошарник, там не можеше да се диша, а за кокошите въшки, още изтръпвам като се сетя. Мислехме, че ни карат за СССР, но после ни преместиха в Свищов. Когато стигнахме Белене, един катер ни прекара на остров Щурчето. Бяхме към 50 жени, няколко сръбкини, комунистки от враговете с партиен билет, троцкистки, анархистки и криминални. Първо сякохме тополи, за да разчистим острова, а след това ме разпределиха да отговарям за свинарника, където имаше над 1000 прасета. Веднъж помолих да ремонтират боксовете на прасетата, защото се бяха изпочупили. Пратиха бригада лагеристи от мъжкия лагер, а нас ни изолираха в другата част на лагера. Когато се прибрахме вечерта, не беше останала една шепа от ярмата ( смес от жито, овес и кюспе) за вечерното хранене на прасетата. Лагеристите я бяха изяли. Освен това ги нямаше и петте трупа на умрели прасета, които не можехме да закопаем преди това, защото беше още студено и земята бе твърда. Тогава я нямаше милиционерката, та успяхме с другите жени да прикрием липсите.
На снимката: Цветана Джерманова позира със своя снимка от годинатау в която я
арестуват.
Фотограф: Николай Дойчинов
Източник: Дневник
Коментари
Последвайте ни във facebook!
