Село Розовец, обл. Пловдив


Какво за вас стои в сърцето на България? Щом сте готови с отговора, продължете. Нека този път започнем с малко география. Вземаме карта на България и прокарваме линии от четирите й крайни диагонални точки. Те се събират в центъра, точно в сърцето на родната ни страна, за да ни покажат може би най-универсалния отговор. Защото там е едно китно средногорско селце с името на най-уханния ни и красив символ - розата.

Ръми ли, ръми ли, ръми... Че всяка капка благодат от небето да се налее в розовеещия маслен аромат на ширналите се розови полета. От майския дъжд всяка капка е жълтица, особено ако се влее по жилите на бодливото растение, че да избуи в магичния му цвят. Досущ като в едно средногорско Макондо, където също може да вали непрестанно четири години, единайсет месеца и два дни.

За разлика от тази година, тук някога наистина ръмяло ли, ръмяло. Толкова често, че според една от версиите затова някога китното селце се наричало Рахманлий. А когато дошъл моментът през 20-те години турските имена на селата да се сменят с нещо различно, хората се събрали в читалището и започнали бурна дискусия. Представете си, колцина ли са имали тази възможност – сбрани в една зала, сами да изберат как ще се нарича от днес нататък родното им селище. Естествено, веднага се заговорило за розата, невинаги благодарната, но обичана планинска култура, която открай време изхранвала местните хора.

И не само това - винаги се е радвала на голяма почит. В Розовец я наричат "цветето" – какъв по-показателен символ на отношение към истинската благородна кралица на флората.

Откога магичният ни символ се гледа по наши земи, науката така и до момента не е единодушна. Официално уханната култура е пренесена от земите на Сирия около XV век.

Според проф. Валерия Фол обаче можем да търсим корените още при древните ни предци по нашите земи – траките. Не случайно в землището на Розовец бил един от големите политически и религиозни центрове на одрисите (А още за безбройните тракийски следи край Розовец и днешния ни поглед към орфическите ритуали - четете в следващия брой на "8"). Сигурно е, че те са отглеждали тракийската столистна роза, тачели я и я използвали под формата на извлек.

Заради подходящия климат маслото, добивано от цветето в Розовец, от векове се отличавало с високото си качество. Славело се из цялата Османска империя, често го използвали, за да облагородят значително по-бедните анадолски масла.

Според легендите обаче преди около два века турците решили, че е по-добре да развиват тази култура в азиатската част на империята и заповядали всичкият гюл да се изкорени. Няколко десетилетия отминали, докато тежката забрана паднала... и когато турците оценили, че са изгубили най-качественото масло в империята и отменили забраната, изведнъж се оказало, че няма откъде да се вземе разсад.

Разбира се, легендата има щастлив завършек – с типичната за хората от планините съобразителност един дядо, вместо да отскубне розите, ги отрязал, засял нивата с ръж и тайно успял да съхрани скъпоценните коренчета. От тях културата била спасена, а за благодарност селото го дарило с фамилията като титла Цветански.

По наши земи отглеждането на розите минава и през много други препятствия - включително и създавани от българските управници. През 30-те години държавата плащала стимул за всеки изтръгнат корен рози. Но планинците не предали символа. През 90-те заради кризата в селското стопанство също било по-трудно от всякога. Но планинците отново се справили. И макар и не в площите от едно време, и днес през май край Розовец се носи омайният аромат. Под формата на сладко той достига директно дори до далечна Япония.

И как да не се сравни селото с Маркесовото Макондо - та нали и тук легендите са на всяка стъпка, имената и кармите се предават през поколение, а съдбите на народите и цивилизациите се преплитат в неделим магичен пъзел от истории и история.

Днес мегданът на Розовец е досущ изваден от стар филм. Средногорското Макондо като че ли е в сърцето на своята стогодишна самота. Модерен вид придава само открояващата се Opel Mokka, която светкавично ни е докарала дотук.

В единия край е паметникът на загиналите във войните, зад него гордо се издигат две лъскави оръдия, като че ли готови веднага отново да поемат на бой.

А широкият площад е готов да почувства стъпките на стотици хора в трикатно хоро, играно "по рахманлийски", но... ги няма и хората, и хората. Както в повечето български села младите са малко. Училището, едно от най-старите в региона, отдавна е тъжна, изоставена сграда призрак, която смътно си спомня някогашната детска глъч. Едно време селото имало 2500 жители, днес те са малко повече от 1/10 от това.

В другия край на площада е улицата, която води към църквата. Носеща гордото име... "Марко Тотев". Не, това не е чувството за хумор на местните хора, а знак на истинска благодарност към тази превърната в печално нарицателно личност. Защото съвсем истинският адвокат Марко Тотев помогнал на розовчани да спечелят проточил се с години съдебен спор със съседното Александрово за стара букова гора.

Ако попитате някого за пътя, времето или живота и получите отговор "Яа!", не се учудвайте. Не сте попаднали по магичен начин в ридовете на Шварцвалд, още сте в нашето Макондо, където чудодейно и необяснимо в говора се е появила немската частица за положителен отговор. Но не стойте дълго в мълчание, ще оставите впечатлението, че сте "гълвак". Какво ли значи това? Попитайте розовчани...

Розовец

Хората от селото определено заслужават внимание. Защото розата от ръцете им е и в душата им. Омайните истории, запазените традиции, безбройните песни и легенди винаги могат да направят вечерта с тях приятна. Пък и говорът им. Хората от там, където се пресичат диагоналите на България, явно не обичат диагоналите, защото от речника им почти липсва буквата "Х". Те "одят", играят "оро", ядат "ляб".

А ако ги запитате за известните розовчани, ще започнат да ви изброяват дългия си списък. Особено място заема едно със сигурност познато на по-възрастните от вас, но не и на младите име - Гюро Михайлов. Паметник на този загинал млад войник стои в центъра на Пловдив, близо до главната улица. А подвигът му от днешната ни прагматична гледна точка може наистина да изглежда много особен. В сградата, където е на пост, се разгаря пожар, но той отказва да напусне, пазейки парите на румелийската полиция, докато не бъде сменен по устав. Изгаря заедно с войниците, които командва. За мнозина това може да изглежда като безсмислена саможертва. И сигурно от гледна точка на днешните ни представи е такава - като че ли думата "дълг" отдавна и безвъзвратно е изгубила своето някогашно значение.

Но хората от планината достатъчно добре го познават. Защото край гаубиците в центъра е и дългият списък на загиналите през войните. Нещо впечатляващо - повече от 50 розовчани се връщат от Америка, за да се включат в Балканската война... и да оставят костите си по бойните полета.

Ако имате късмет да ви упътя, в селото може да видите и друга светиня - скривалището на Васил Левски, в което Апостола идвал няколко пъти. Бил близък приятел с председателя на местния революционен комитет поп Никола Ганчов.

За да се върнем отново на дълга, да споменем как селото бърза да се освободи от османците - още на 20 юли 1877 г. Рахманлий се вдига на бунт - несъгласувано, без участието на съседите, докато руските войски са още далеч... Както могат да го направят само вироглавите планинци. За щастие избързалите въстаници успяват да се изтеглят навреме в планината, но селото остава в ръцете на разярения башибозук. Къщите са опожарени.

Интересното обаче далеч не се ограничава в рамките на селото. Съвсем близо е крепостта Градището, приютявала дълги години многобройни хора. За да я видите отдалеч, е достатъчно да се покатерите няколкостотин метра над селото - в местността Опчивалото. Звучното име се дължи на идеята, че след дългия път там си почиваш, гледайки раззеленената панорама.

Розовец

Край Розовец има и немалко тракийски могили, голяма част от които все още не са достатъчно изследвани от археолозите... но пък отдавна са внимателно проверени от иманярите. В землището на селото са откривани находки от дълбока древност, някои от които можете да видите в Националния археологически музей, други - дори в Лувъра.

В обратната посока – към връх Братан, се крият легенди от по-ново време. Например за бунта на павликянина Травъл. Роден в днешен Пловдив в средата на ХI век, той успял да се издигне до близък помощник на византийския император Алексий Комнин. По-късно повел бунт начело на павликяните - религиозна общност, сходна с богомилите. Векове по-рано те били заселвани по наши земи от Мала Азия. Науката все още не знае всичко за това религиозно течение, останало в сянката на другата известна древна ерес - богомилството. Едно от малкото познати събития е именно въстанието на Травъл, който се укрепил в митичната си крепост Белятово. Успял да удържи няколко години, въстанието му е едно от най-успешните, докато България е във властта на ромеите. За него разказва в летописите Анна Комнина, а учените са убедени, че тази крепост се намира близо до Розовец.

Чудесата край селото продължават и векове по-късно - като че ли това място е предопределено да ражда непреклонни водачи и смели воини. Недалеч от владенията на Травъл могат да се видят останките на три манастира. Един от тях - "Св. Никола", е разположен съвсем близо до тракийско светилище - отново доказателство, че специалните места остават такива дори когато народите и вярванията се сменят. Манастирът успял да се опълчи на турските нашественици цели 60 години след като в тяхна власт пада Търново. За подвига му разказва самият Паисий Хилендарски в "Царственик". Монасите на "Св. Никола" са покорени едва през 1454 г., може би това е последната свободна българска твърдина.

И нищо чудно, че крепостта устояла - макар Средна гора да не е висока, някои от хълмовете ѝ са повече от стръмни. Не случайно отдавна за работа тук се ползват само мъжките магарета - единствени имат силата да издържат на трудния терен.

Ето че след толкова легенди е време да се сбогуваме с това българско Макондо. Което достойно носи названието на онова, което всички българи, а и собствената ни страна има в сърцето си – името на розата...

Източник: spisanie8



Коментари



горе