Бойните маршове на честта и славата на България
Служих 30 години като офицер в Българската армия. Бях свикнал да слушам с удоволствие бойните маршове, но от години не съм чул войнишки строй
да пее маршова песен. Скоро по телевизия СКАТ слушах мъжка вокална група да изпълнява „Край Босфора шум се вдига“. Макар че съм болен и съм на леглото, в един миг почувствах, че силите ми се възвръщат. Това, което не могат да го направят лекарствата, го направи този марш.
Това ме подтикна да напиша нещо за бойните маршове, защото те са славата и честта на България, нейната вечност и величие. Те са миналото, без което не можем да имаме бъдеще, колкото и да се залъгваме на дребно, че националната идентичност се определя от политическата конюнктура и битие.
Тези маршове са частица от душата, която сме наследили и която сме длъжни да предадем на тези, които ще дойдат след нас. С тях на уста бащите и дедите ни удивиха света и мряха на фронтовете край Одрин и Тутракан, катереха хълмовете на Мека Црев, Криволак и кота 1248, летяха над чукарите на Бубаяк, Вража глава и Каймакчалан, сътвориха чудеса и героизъм в полетата при Люле Бургаз, Чаталджа и Булаир, край Добрич и Кубадин и Кара Мурат. Време е вечните песни на националното ни възраждане и себеопознаване, на отечествената ни национална революция, без които не бихме могли и не трябва да се наричаме българи, да бъдат изровени от прахта.
Защото именно „Вятър ечи“, „Стани, стани, юнак балкански“, „Жив е той, жив е“, „Боят настана“, „Тих бял Дунав“ и пр. са гените на най-кървавата и може би на най-изстраданата част от историята на нашия народ. Макар и родени в мрачната килия на робството, тези песни дадоха на народа ни дух, въплътиха духа в плът и направиха свободата от въжделение в благословия. Може би затова и до днес в тях още звънят камбаните на изгорелите църкви в Батак, Панагюрище и Перущица, сълзят избодените очи на светците от Дряновския манастир, гори кладата на Петлешков и гръмовният глас на Бенковски троши окови и минарета с безпрекословната заповед „Ставайте, робове! Аз не ща ярем“!
Може би затова в тях всяка нощ още кънтят стъпките на Апостола, тръгнал да дири спасение на душите ни, а вятърът носи ехото на черешовите топове и препраща клетвата и спомените за извършените подвизи от април до Илинден и Преображение, от Оборище до Смилево и Петрова нива, от Клисура и Копривщица до Крушево и Малко Търново.
В тези песни горят вечно живите рани на България, които нямаме право да забравяме, защото „Маршът на македонските революционери“, „Химнът на западните покрайнини“, „Тракийски кумир“ и „Добруджанския край“ едновременно са болката и паметта на непреклонния български дух и на жертвата от отдавна изтлелите бежански огнища, които горят вътре в нас без дори да го съзнаваме.
В тях още шетат комитети и бунтовници, четите на Гоце Делчев и Тодор Александров, вървят по незнайни пътеки и мечтаят за свободата на македонските българи. В тях мрат, застанали един до друг, солунски съзаклятници и струмешки студенти, затворници от Голи Отон, Ясеновец и „Ямите“ ведно с разстреляните без съд и присъда доктори, даскали, занаятчии и селяни – всички до един виновни за това, че са родени българи. В тях се носят вълните на легендарните конни полкове на генерал Иван Колев, тръгнали по златните полета на Добруджа в страшната си жътва.
В тях вървят хилядите железни бойци, тръгнали на смърт и победа към Тутракан с най-сладката песен на уста – тези вечни маршове, без които българската армия не може, при това изпълнени така, както някога са звучали по бойните полета при Сливница и Лозенград, при Дойран и Завоя на Черна, при Страцин и Драва.
„Шуми Марица“ се разлива мощно, страховито и всепобеждаващо, а призивните й звуци събарят фронтове и непревземаеми крепости, катерят върхове и укрепени редути. С тях шипченци вземат „на нож“ Ниш, разравят преспите на Шар планина и Маврово, бият се по улиците и мостовете на Струга, за да застанат час по-скоро на стража пред старопрестолни Охрид. С тях войници вървят целите обвеяни от слава от Сливница до Чаталджа, от Струма до Битоля и т.н.
С тях ломци катерят Чеган и Червената стена. С тях козлодуйци летят през Тимок от победа към победа, понесли като знаме духа на Ботев.
Ние учехме и пеехме песните на българската слава. Затова знаехме, че българският войник винаги е „изморен и гладен“, че „за него Шипка пее днес, за него Одрин все мълви; венци на доблест и на чест хайдушкият Балкан му сви“...
Едва ли има българин на този свят, независимо от това къде се ражда, къде е живял и къде пребивава, на когото славата на „Шуми Марица“ или на „Велик е нашият войник“ да не му говорят нещо, колкото и то да е позабравено, овехтяло и отдавнашно.
Тези песни пеят опълченците на подполковник Калитин и майор Чиляев в боя под Стара Загора и нагорещените скали на Шипка през лятото на 1877 г.
Тези песни пеят победоносните войнишки редици на ротмистър Бендерев в погрома над сърбите при Мека Црев.
Тези песни пеят веригите на 13-и Рилски полк, литнали да громят елитната турска дивизия „Мюретеби“ при Булаир през януари 1913 г.
Тези песни пеят ротите на 9-и Пловдивски полк при Криволак през лятото на 1913 г.
Тези песни пеят конниците на генерал Иван Колев при Курт бунар и Кубадин.
Тези песни се носят над Страцин, Балатон и Драва през 1944-45 г.
Нека споделя, че по време на стажа с курсантите от Шумен във Велико Търново, във военните заводи и радиозаводи, бяха ми дали пари вместо продоволствен атестат, защото той не можеше да се ползва. Закусвахме в закусвални, обядвахме в стола на заводите, вечеряхме в заведения в града, но си плащахме. Един ден обявих, че ще се работи до обяд, а следобед ще посетим Царевец и Света гора.
Групата, която ходеше в радиозавода, се ръководеше от кап. Желязов, другата, която ходеше в заводите в Дълга лъка, я ръководих аз. На обяд в хотела кап. Желязов ми каза: „Хванахме два легена риба от Янтра. Опържена е в стола на завода“.
Взехме я и отидохме на Царевец. Уговорихме с ресторанта да ни подготви дълга маса за вечеря. След като приключихме с нея, курсантите запяха маршови песни. В заведението имаше екскурзианти от Габрово и Русе, които като чуха маршовете, дойдоха на нашата маса и се включиха в пеенето им.
На сутринта дежурният във военното училище ми съобщи, че ген. Бакалов иска да се явя при него! Бях сигурен, че момчетата не са нарушили реда, но все пак отидох при генерала малко притеснен. „Вие ли сте били снощи на Царевец и сте пели там маршови песни?“ – попита ме той. След като потвърдих, той рече: „Искам тези песни да ги дадете на полк. Крумов и неговите курсанти да ги научат и пеят“. Съгласих се, естествено, и го попитах кой марш иска да чуе сега при напускане на района на училището. Генералът пожела това да е „Един завет“.
С кап. Желязов отидохме при момчетата и им казахме за желанието му. Те се построиха в редици по 4 души и запяха с въодушевление марша. Генералът го изслуша на терасата и им изръкопляска. Оттогава всяка сутрин, когато напускахме училището, пеехме различни маршови песни. А момчетата знаеха поне 10-12 марша.
Затова предлагам на парламентарната група на ПФ да внесе предложение в Народното събрание, с което да се вземе решение да се задължат училищата поне 1 час седмично да учат и да пеят маршовите песни. Време е да се извадят прашасалите им партитури, забутани някъде из тъмните ъгли на гузната ни антикварна памет, и да им се даде нов живот!
Младен Яшев,
Шумен
Коментари
Последвайте ни във facebook!
