Правосъдният министър в затвора или защо Васил Митаков е арестуван


Правосъдният министър от времето на Борис ІІІ Васил Митаков хвърля сензационна светлина върху обществено-политическия живот в България непосредствено преди и веднага след избухването на Втората световна война. Изтъкнатият ни юрист е стенографирал впечатленията и преживяванията си в таен дневник, който обхваща не само периода, в които е бил в изпълнителната власт (в двата кабинета на Георги Кьосеиванов 1938–1939 и 1939–1940 г. и в този на проф. Богдан Филов 1940–1942 г.), но и годините до февруари 1945, когато е екзекутиран от Народния съд. “Дневникът на Митаков” (издание на “Труд”) съдържа разшифрованите стенограми, тайните записки и автобиографията на този забележителен българин.

БАЛКАНСКАТА ВОЙНА

Първа дивизия, първа бригада, първи полк, втора дружина, осма рота, втори взвод; генерал Тошев, полк. Желявски, пол. Митколев, подполк. Горанов, кап. Стоенчев, аз.

Границата. Пашакьой – Вейсел – Дрангов – настъпление Селиолу, Гечкенли. Насрещен бой. 8 и 9 септември 1912 г., отстъпление, Татарларе – Огнезин. Настъпление. Проливен тропически дъжд. Суматоха, отново завземане на окопи. Бягство на турците, трофеи. Настъпление: Бабаески – Люлебургас. Нощна атака; суматоха, убийство на подпор. Мишев. Настъпление – убити, ранени, турци, българи. Чаталджа: атака, отстъпление. Фанасакрис, Деркус, Бигош, Чекмедже. Холера. Загуби. Специална храна – само ориз. Примирие. Преговори в Лондон. На квартира в Силиврия. Комендантски адютант на подполк. Семерджиев, другата година на подполк. Гинев от 6-и полк. Зима. Охрана. Студ. Подновяване на военните действия. Падане на Одрин. Мир с Турция. Междусъюзническата война. От Чаталджа за сръбската граница. Срещу Пирот, Бубляк, Триножник, бризантни гранати. Нощна атака – убити, ранени, убити наши войници. Мир. Връщане назад. При „Захарна фабрика”. Влизане в София тържествено. Посрещане на бригадата. Аз начело на войниците: китки, овации, поздравления.

Когато бяхме при Чаталджа, получих телеграма от Бобевски, мой стар приятел, автор на „Съюзници, разбойници!...”, че имам син. После получих съобщение и от Еленка. Така аз станах баща, бидейки войник и на бойното поле. Аз чувствах как звездата на Кольо бди над мен и ме пази.

При Селиолу боят беше страшен. Повече от 1500 души паднаха. Аз останах сам почти по цялата верига. Гледайки как куршумите пищят около шията ми, до самия мен, как вдигащата се от тях земя ме удря по лицето и при все това нито един куршум не ме докосна, аз изпитвах едно страшно задоволство и неволно, бих казал, даже един хистеричен смях ме обземаше. Около мен трупове, кърви, писък на ранени, а аз се смея! Има странни двигатели в човешката душа. Съдбата на моя още нероден син покровителстваше бащата.

На път за сръбската граница бригадата се спря в Сливница – край селото. Аз и Стоенчев наехме стая в селото. Еленка и съпругата на Стоенчев дойдоха да ни видят. С децата те се настанили в стаята, преди ние да дойдем. Турнали децата на един креват и когато влязохме, обърнаха се към нас със следния въпрос:

– Ха сега познайте децата си!

И интересно, и двамата ги познахме, макар че бяха по на няколко месеца само. Жените прекараха там с нас няколко дни и преди да тръгне бригадата по-нататък, с автомобил се върнаха обратно. Времето, което прекарахме с тях в Сливница, пред прага на смъртта, в очакване на нова война (междусъюзнишка), ще остави в душата ми най-хубав спомен за през целия ми живот. Към мен Еленка беше крайно нежна. Радостта й, че ме вижда след толкова сражения, след няколко месеца, прекарани във война, след толкова тревоги и слухове, че сме загинали, беше неописуемо голяма. Радостта й обаче, както и моята, се помрачаваше от мисълта, че пред нас стои нова неизвестност. Оставаше ни само вярата в Бога, която беше безгранична.

На връщане, когато бяхме при „Захарна фабрика”, тя дойде там да се видим и струва ми се, че идва два-три пъти. Когато влязохме в града, тя ме чакаше на едно място с Кольо и лавров венец. Минавайки покрай нея на кон, тя вдигна Кольо, за да му покаже неговия баща, а и да го покаже и на мен, да видя кой ме чака. И действително, това беше едно скъпо посрещане от всички.

Демобилизацията последва веднага. Всички се върнахме на местата си и работата продължи, като че ли никога не беше прекъсвана. Бог благослови така, че аз се върнах от войната без никаква повреда. Имах такава вяра в провидението, че влязах в боя с най-голямо спокойствие. Интересно нещо – не само аз имах такава вяра в себе си, но и моите другари. Още при Вейсел един от моите другари, Петър Георгиев (сега адвокат), тогава офицерски кандидат, ми предаде едно свое завещание:

– Тебе няма да ти се случи нищо, но аз имам лоши предчувствия. Като се върнеш един ден в София, предай това, което ти казах, на посочените от мен лица...

– Но от де знаеш, че на мен също няма да ми се случи нещо лошо?

– Не, нищо, нищо на теб няма да се случи.

При Люлебургас подпор. Мишев поиска да ми даде 700 лева на съхранение, които да пратя на родителите му. Защо? Защото имал предчувствие, че ще бъде убит. Опитах се да отклоня тая негова мисъл... И той предаде парите на един лекар. Същата нощ го убиха. И тоя нещастен мой другар имаше вяра, че на мен нищо лошо няма да се случи.

Между офицерите, с които служих в тая война, у мен са останали незаличими спомени от:

дружинния командир Гинев, спокоен, храбър офицер, болнав – страдаше от болки в стомаха;

капитан Стоенчев, също спокоен и храбър офицер; в най-големия разгар на войната, когато куршумите падаха като град, той стоеше прав, с мушама и бинокъл, за да наблюдава противника и да дава командата си; истински офицер от онова време;

поручик Йордан Пеев, който командваше рота, отлично възпитан офицер, умен и тактичен; достигна до началник-щаб на армията и на тоя пост беше убит;

поручик Илия Минков, храбър офицер, със сурова дисциплина, сега сляп и с двете очи;

поручик Чардафонов, син на известния Чардафон Велики, храбър офицер, с много добър характер и с бащински отношения към войниците;

пор. Панов, арменец по народност, който отказа да отстъпи вечерта на 9 септември при Селиолу. „Аз цял ден разправям на моите войници, че сме победители, че турците са бити и че ще ги докараме в бягство, и сега да отида да им дам заповед за отстъпление, това не мога да направя. Господин полковник, аз ви давам сабята си, снемам си пагоните, ще се върна като обикновен войник, нека друг да предаде тая заповед!”

Забравих да спомена още Кольо Сарафов, отличен другар и храбър офицер, брат на Борис Сарафов и на артиста Кръстьо Сарафов.

През време на примирието дойде в полка с една допълняюща рота подпор. Веделов, човек твърде възрастен вече, с полупрошарена брада, дълга, остра, като на Мефистотел, със завити на кръг мустаци. Направи на всички ни впечатление, че като предаде войниците си за попълнение на загубите, не пожела да се върне, а остана в полка. Той носеше Евангелие. После се оказа, че е един голям шмекер. Целият му куфар беше пълен с карти за игра. Изкусен картоиграч, ловък, хитър. За няколко дни, може да се каже, обра парите на всички офицери, някои даже поискаха да им пратят пари и от дома. Щом се почнаха действията, той намери начин и се измъкна от полка – къде отиде не знам. Тоя господин после дълго време го виждах по софийските улици все по същия вид, но вече цивилен. Оказа се, че бил някакъв чертожник, от Тутракан, много хитър и ловък господин, много практичен и с много разтеглив морал.

В края на 1913 г., мисля на 31 декември, се помина дядо Митак. Склопи очи във Владая, където беше отишъл при по-големия ми брат, Димитър, да прекара няколко дни. Умря край децата. На гроба му баща ми издигна паметник, който стои и сега и който напомня на туристите, които минават по пътя, за неговото някогашно съществувание.

Работата в съда продължаваше да върви спокойно. Всички, които бяха взели участие във войната, върнаха се и заеха местата си.

Букурещкият мир обаче беше ни отровил. Всички бяхме като смаяни. Целият народ беше покрусен. След Одрин, след Тутракан, след Селиолу, след Люлебургас, след Чаталджа, след толкова блестящи победи и храброст, която нямаше равна на себе си, българският народ беше разпънат на кръст, беше разграбен. Турците се върнаха и си взеха Одрин, сърбите – Македония и част от стара България, гърците – друга част от Македония, румънците – Силистра. Цялата страна беше като в траур.

Няма съмнение, че това най-силно се чувстваше от интелигенцията. Навсякъде по улиците се виждаха все опечалени и замислени лица: ранени хора, инвалиди, болниците още пълни с пострадали войници; траур почти във всяка къща. Разговорите бяха тежки и мъчителни. Сред тая обаче покруса излизаше един вестник, не помня как се казваше, мисля „Реформа”, който всеки ден съобщаваше за разни ревизии на мирния договор, за разни намеси на тая или оная велика сила в наша полза, в защита на България.

СЪДИЯ-СЛЕДОВАТЕЛ

През тая година (1913) разбрах, че искат да ме назначат за следовател в Гюмюрджина, понеже началникът на гражданското отделение тогава, Сакъзов, не искал да ме остави в София. Послужих си с личното познанство, което имах с министъра на правосъдието (Христо Ив. Попов), с когото в Пловдив играехме редовно шах, отидох при него и го помолих да ме остави в София.

– Разбира се – каза той, – че ще останеш в София, шахист като теб не може да не бъде в София...

По този начин бях назначен за следовател на пети следствен участък в София. Тая служба изигра в живота ми една също съдбоносна роля. Падна ми се да разследвам няколко големи процеса, които ми създадоха голяма популярност: делото Юринич, делото по атентата в казиното, делото срещу Гендиев. По второто бях натоварен да работя заедно със следователя Пано Чуклев, следовател вече с голяма известност и с голям опит, с големи следователски дарования.

ЕВРОПЕЙСКАТА ВОЙНА

1. Тая война ме завари като следовател. При мобилизацията мен ми бяха дали назначение в 16-и полк като военен следовател. Това разпореждане обаче бърже се отмени – по чия инициатива, не знам – и аз бях оставен тук, в София, за втори военнополеви следовател. Заедно с мен бяха останали тук за следователи Теохар Папазов, Пипеделенов – и двамата касационни съдии. Веднага направих постъпка да дойде и Пано Чуклев, който беше следовател в Първа дивизия, защото делата и работата, която предстоеше, ми се виждаха твърде сериозни, а двамата колеги, макар и касационни съдии, бяха съвсем неподготвени за нея. Следовател беше, мисля, и Климент Сърмабожов.

Както и очаквах, явиха се много сериозни процеси. На първо място, делото на Деклозиер, след това – следствие срещу Стамболийски по повод на негови позиви и брошура („За пререканията ми с Царя”), делото против Зеленгоров, Прудкин, Силянов, Списаревски – за шпионаж в полза на Русия, разни други дела от такъв предателски характер. Тия дела ми създадоха страшни грижи и неприятности. Особено делото на Деклозиер, в което бяха намесени много депутати, много известни граждани, общественици и самият Никола Генадиев. Не по-малко неприятни бяха и други дела от политически характер – особено делата по шпионажа, които военният прокурор тогава тук, Милен Марков, преследваше с една изключителна енергия. Следствието срещу Генадиев също продължаваше.

Председателят на Военнополевия съд тук беше майор Челебов, съдии – Антон Попов и Ангел Карагьозов.

По делото за шпионажа аз трябваше да отида в Цариград да взема от там някои книжа от пощата – оригинални телеграми, подадени от там за България, шифъра на които бяха вече открили. Правителството ми даде 500 лв. златни. Там се запознах с двама турски чиновници. Ходих при Енвер паша, който тогава беше всесилен, за да му предам поздрави от министър-председателя Радославов. Ходих във Високата порта да видя Талат бей, но го нямаше. Посетих Военния музей (Яничарския музей). В легацията се запознах с тогавашния наш пълномощен министър Колушев. Спах в хотел „Токатлиян”. Турците ме водиха на театър и на закуска. Приказвах на френски, който аз още твърде лошо владеех. Това беше второто ми отиване в странство.

2. През 1917 година бях назначен за прокурор на Военнополевия съд на 7-а дивизия в Демирхисар. Коя бе причината за това ми преместване и до днес не можах да узная. Предполагам, че е било във връзка с някои дела или резултат на някои интриги. В Демирхисар прекарах около два месеца. Началник на дивизията беше полковникът от Генералния щаб, после генерал, Иван Русев, който след преврата на 9 юни 1923 г. стана министър на вътрешните работи. Началник на съда беше майор или подполковник Иван Вълков, който впоследствие, след преврата в 1923 г., стана министър на войната. Председател на съда беше подполковник Йончев, членове на съда бяха Илия Бобчев и още един офицер от строя; заместник-прокурор беше подпоручик Радков, днес прокурор на Кюстендилския областен съд.

Демирхисар има хубаво местоположение. Прилича на всички малки вътрешни гръцки градове. Околностите му са много красиви и плодородни.

Към щаба на дивизията имаше и германски офицери, от които един благородник – „фон”, един професор от Хайделберг – Шмидт, който беше пратен да проучи водите, поради което окопите на това място се наводняваха и ставаха крайно мъчно обитаеми. По тоя повод той направи обширно проучване и даде рапорт, че под цялото поле на Демирхисар и околните места имало море, което именно било причината за наводняване на окопите.

Благородникът един ден даде на всички офицери банкет, на който се изля в изобилие шампанско. Той се държеше като истински благородник.

В щаба на дивизията имаше няколко много добри офицери, между които капитан Иван Тодоров, който впоследствие беше началник на Пловдивската дивизия – един много съвестен и интелигентен офицер; капитан Копаранов – един много весел офицер, който чудесно пееше народни песни и с рядка живост и пъргавина играеше народни хора и ръченици, през 1925 г. убит при атентата в катедралата „Св. Неделя”; към щаба на полка се числеше и Коста Батолов, софийски адвокат, бивш столичен кмет, много интелигентен и начетен, но страшен песимист – вечно бе с лошо настроение и абсолютно убеден, че краят на войната ще бъде лош за нас. На фронта бе донесъл и четеше две книги: „Кървава песен” от Пенчо Славейков, която извънредно много ценеше като художествено произведение, и „Писмо от Германия” от Ненадович, която книга четеше в почивките си поради крайно духовития й характер и много интересна поради своето разнообразно съдържание.

Тая компания се събираше всяка вечер на приказки и весело прекарване. От всички най-весел в компанията беше Илия Бобчев:

Мустафазин, весело живей,

денем и нощем песни пей,

след малко – пак ще има бой.

Това беше началото на една негова песен, съчинена там, на фронта, за запасните войници и офицери.

А Илия Копаранов ще викнеше:

Имала си, Вело,

лице бело,

вит пъп на тумбака

и дебели крака.

Или:

Махни се, помак,

ще дойде юнак,

за тебе няма

моми в село.

Марините очи – черни череши,

кой отде иде — череши сака.

3. Но минаха само три месеца и аз бях отново върнат в София. Щях – не щях, трябваше да се разделя с тая толкова хубава и толкова мила компания.

През време на моето пребиваване в Демирхисар началникът на дивизията един ден на стола произведе конкурс за заглавие на една сбирка от подвизи и геройски дела на войниците от дивизията – който даде най-хубавото заглавие, трябваше да получи един месец домашен отпуск. В тоя конкурс взех участие и аз. Прие се моето заглавие. Но отпуска не ми се даде. Началникът на дивизията не обичаше юристите, па били те и съдии – за него всички бяха адвокати.

Преди мен прокурор на военнополевия съд е бил Ламбрев, някога секретар на цар Фердинанд, преди него – Петър Бояджиев. Един състав на съда е бил разгонен за това, че по едно дело показал невежество по въпроса кой е „по време на боя” и кой „в лицето на противника”.

Насреща бяха окопите на англичаните и французите, или както бяхме навикнали да ги наричаме – англофренците. Неприятелските аероплани често ни навестяваха, но никога не хвърляха бомби върху града, макар да знаеха, че там е щабът на дивизията, че имаше складове, обози, войскови части и пр.

В София ме чакаха нови дела: по един литографиран лист с анархистично съдържание, който подбуждаше войниците да си хвърлят пушките или да ги обърнат към началниците си – по това дело бяха намесени войници, един офицер – адвокат (от с. Кунино), един студент – Тодор Попов; имаше едно дело против милосърдна сестра за шпионаж; друго дело срещу учител в Букурещ за служене на непрителя с донесения от нашата страна; едно анархистическо дело – за обиране на поща, която носила пари от София за заплати на работниците в „Мини Перник” – по него бяха намесени чиновници от телеграфа, един студент (Ламбрев), като начело стоеше един известен анархист (Любен Гогов), който обяви гладна стачка. Последното дело, което ми беше възложено за разследване в качеството ми на военнополеви следовател, беше дело по Радомирската република (бягството на разбунтувалите се войници от фронта). По това дело ми бяха дали в помощ още няколко следователи, между които Цвятко Бобошевски (в правителството след 9 юни 1923 г. министър на правосъдието) и Христо Пиперков (сега адвокат в София). За всички тия дела аз съм дал интересни сведения в моите спомени като следовател, затова за излишно считам да давам тук такива.

4. В края на войната бях назначен член на военнополевия съд тук. Председател беше Иван Данчев (тогава полковник, сега запасен генерал). Във връзка с моето следователство през време на войната трябва да прибавя още един спомен.

По едно време Радославов беше решил да се освободи от тогавашния градоначалник на София Свиняров, когото обвиняваха в разни непочтени дела. Един ден дойде автомобилът му (на Радославов) у дома и ме взема. Каза ми, че ме викал, за да ми предложи да стана градоначалник на София.

– Зная – каза, – че не си мой партизанин, но ти си добър българин, честен човек и голям националист, зная твоите способности. Спрях се на тебе и вярвам, че няма да ми откажеш.

Трябваше да употребя много усилия, за да го убедя, че ще бъде по-добре да потърси друго лице.

С голямо съжаление той призна, че съм прав, и ме освободи.

5. По това време при Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост се закри икономическият отдел, който се завеждаше от Александър Цанков, после министър-председател след 9 юни 1923 г. И вместо него се откри Контролен отдел. Директор беше Стефан Бочев, впоследствие директор на застрахователното дружество „България”. Потърсиха лице, което да заеме поста началник на новия отдел. От няколко места на директора Бочев бяха посочили мен, в това число и от председателя на съда полк. Данчев. След известно размишление (питах даже и баща си, Бог да го прости) приех поканата на директора, като си запазих пълна автономия. Имах да се боря против три неща: спекулата, контрабандата и подкупничеството. На тая служба останах само два-три месеца. Взех за свои помощници двама адвокати, които познавах покрай тяхната голяма вещина и безупречна абсолютна честност: Никола Кочанов, бивш финансов инспектор, и подполк. Павел Тасков, бивш началник на разузнавателната служба при Министерството на войната. За няколко дни само, може да се каже, дадохме тласък на службата и нейното присъствие се почувства. И на трите злини беше турена голяма юзда. Действаше се с всичката строгост на закона, абсолютно независимо и безпристрастно. Случаят с парахода, който докара във Варна стоки, внесе смущение в службата. Понеже се касаеше за големи интереси – за няколко милиона лева – и понеже аз бях взел решително становище в защита на интересите на консуматорите, почна се върху мен давление от всички страни: отгоре, отстрани и от депутати. Опитаха се и мен да подкупят. И понеже нищо не помогна, един прекрасен ден ме смениха и на мое място беше назначен някой си Радолов, роднина на тогавашния министър на правосъдието Радолов, младо и неопитно момче, сега администратор в Българска земеделска и кооперативна банка. С неговото назначаване целият въпрос се реши в смисъла, както търговците искаха. Даже отстъпката, която бяха направили те сами, вследствие на моята опозиция, и тя не се приложи.

Вече бяха на власт земеделците. Стамболийски, който беше съден и осъден от военния съд за предателство, който лежа в затвора през цялата война, беше министър. Райко Даскалов, негов съмишленик, също участвал в Деклозиеровата афера, също излезе от затвора, беше министър, Александър Димитров – също, и т.н.

В ЗАТВОРА

Една заран рано на вратата на апартамента, в който живеех, на ул. „Цар Самуил” 124, се почука силно. Стражари водеха тато. Тато им показал апартамента, в който живеех. Еленка отвори. Оказа се, че това е една стражарска команда, състояща се от един пристав, двама стражари и детективи, която идваше със заповед да ме арестува. Станах, облякох се и отидох с тях.

В градоначалството разбрах, че била дадена заповед от правителството за арестуване на всички бивши министри от кабинета на Радославов, които водиха войната, много депутати и съдии от военнополевия съд: Милан Марков, Пано Чуклев, Христо Статев, мен и Александър Огнянов, като бивши офицери от военнополицейската секция при военното министерство.

От градоначалството с автомобил ме откараха в централния затвор, където, след като ме записаха в книгата на затвора, ми определиха един кауш. До мен бяха затворени същата нощ Тодор Александров, Протогеров, Д. Тончев. В друг кауш бяха настанени всички останали.

Обвинението, което се хвърляше на мен и Чуклев в качеството ни на военнополеви следователи, беше, че сме били разпоредили като следователи да бъдат убити двама души: Христо Иванов-Дежурния (известен апаш) и Иван Икилюлев, преследван от македонците за предателство, вършено пред турците – една много долна личност. Разбира се, и двете обвинения бяха абсолютно неверни, нещо повече – невъзможни, което впоследствие се установи напълно. Дежурния и днес е жив и ходи по улиците на София. За Икилюлев се установи точно при какви обстоятелства и къде е изчезнал. Другите бяха най-различни и тенденциозни обвинения.

Оставих Еленка и децата без абсолютно всякакви средства, без пет пари.

Понеже се боех при обиска, който очаквах, да не ми разбъркат книжата, помолих Тодор Александров да съобщи по своя канал на Еленка да се приготви за обиск. Още същия ден един непознат човек (после узнах, някой си Дуков) се явил вкъщи, позвънил на вратата и, като казал на Еленка: „Госпожа, гответе се за обиск!”, изчезнал по стълбите. Обиск обаче не ми направиха. Разправяха, че детективите, които изпращали, отказали да ми направят обиск.

– Ние не можем да правим обиск на тоя, който ни е учил да правим обиски! – заявили те и отказали да отидат.

В затвора имаше много мои подследствени арестанти, които веднага ми се туриха в услуга. Наредиха ми стая и бяха готови във всичко да ми услужват. Още първия или втория ден се яви пред вратата на кауша братът на Георги Дамянов, който тогава играеше голяма роля при градоначалството, и ми каза, че брат му го пратил да ми се турне в услуга, ако има нещо да кажа вкъщи или да изпратя нещо на жена си. Мнителен, какъвто бях, аз не се възползвах от тая услуга. Дойде друг един – ключар, който бил назначен по моя препоръка, и той също ми предложи да ми бъде в услуга. И от него не се възползвах.

Атмосферата в затвора беше повече от нажежена. Хората, почтени до вчера депутати, министри, общественици, писатели, съдии, бяха хвърлени в различни кауши, при най-мизерни условия – в стаи студени, мръсни, без слънце, на голи кревати, наред с най-вулгарни престъпници. От всички прозорци се чуваха протести (прозорци на вратите). В това отношение особено силно раздразнение проявяваше покойният Димо Кьорчев.

По едно време се пусна слух, че ще ни разстрелят под предлог, че сме искали да се разбунтуваме, или като по изкуствен начин се инсценира едно нападение отвън за освобождаването ни. Докараха картечници и всичко беше готово. Обаче тоя пъклен план не се осъществи. Защо? Остана някога да се разбере. После ми казаха, че тоя план не успял, защото Георги Дамянов отказал да го приведе в изпълнение заради мен. Той не можел да допусне аз, който го разследвах, като свалих белезниците от ръцете му, който го стоплих, нахраних, когато всички бяха против него и искаха да бъде разстрелян като един от водачите на бунта на войниците в края на войната, който му спасих живота, да бъда разстрелян. Заради мен той се възпротивил и по тоя начин планът не успял.

Тоя селянин, бивш фелдфебел, в случая показа по-голямо благородство, отколкото много други, които имаха и по-голямо произхождение, и по-голямо образование. Като Пугачов, който заповядал против мнението на всички други да освободят поручика само затова, защото в оная люта зима той го почерпил с топъл чай и му дал шубата си, за да се стопли – той се застъпил за мен и благодарение на неговото голямо влияние спрял намислената екзекуция.

По това време Стамболийски беше в Париж като представител на България, за да подпише мирния договор. Казват, че той телеграфирал, че е нужно няколко души от виновниците за войната да бъдат наказани, за да се даде доказателство на Съглашението, че българският народ се разкайва за водената от него война, че той е бил въвлечен в нея против волята си и по тоя начин да се спечели милостта на съглашенците. Наивна история, която само земеделец със своята простота можеше да повярва.

Министър-председател беше народняшкият лидер Тодор Тодоров, който също беше в Париж. Камарата заседаваше. Веднага беше внесен закон за преследване на виновниците за народната катастрофа – внесен и поддържан от земеделците и широките социалисти. Атмосферата ставаше все по-нажежена. Едно страшно озлобление беше обхванало всички против бившето правителство на Радославов. Всички искаха наказание за виновниците, и то най-тежко наказание – народен съд, лин-чуване, бесилки, конфискации на имотите им и т.н.

Посред тая атмосфера ние лежахме в затвора и чакахме правосъдие.

Бяха се минали четири дни и в затвора дойде да прави следствие подпор. Аспарух Луков, който после зае един виден пост в Дирекция на полицията, а сега е кмет на Стара Загора – един бивш мой кандидат, много честен и много добре възпитан момък.

Първият, с когото се занима, бях аз. Със сълзи на очи той, в кабинета на директора на затвора, се обърна към мен с тия думи:

– Учителю, кажи какво да пиша. Аз знам, че си невинен.

– Пиши – отговорих му аз – тъй, както съм те учил.

– Е, добре, диктувайте ми.

Издиктувах му моите показания. Той ги отбеляза мотамо и веднага държа постановление за освобождаването ми.

Целият затвор се развесели при новината, че ме пуска. Това бе един светъл лъч сред толкова мрак... Значи ще има правосъдие!

Радостта ни обаче беше много за кратко. На вратата един стражар ме спря и ме върна:

– Без заповед на Прудкин никой не може да излезе от тук!

– А заповедта на следователя?

– Никаква заповед на следователя!

Аз върнах багажа си за общо учудване на всички и останах в кауша. Отново настана голямо смущение.

Как? Значи заповедта и на съдебната власт няма значение. Не се зачита! Това беше на устата и в ума на всички.

Минаха се още няколко мъчителни дни.

В това време в Народното събрание народният представител Никола Кънев от Варна направил питане до министъра на правосъдието: „Вярно ли е, че арестуваният Васил Митаков е бил пуснат от следователя по липса на каквито и да било данни за извършено престъпление, а полицията и администрацията на затвора са отказали да го освободят?”

Отговор не последвал или аз не знам какъв отговор е дал тогавашният министър на правосъдието.

След още четири дни аз бях повикан на нов разпит пред следствена комисия: кал. Богдан Кесяков (сега юрисконсулт във вътрешното министерство, легационен съветник), о. з. кап. Иван Байданов и о. з. подпоручик Тихомир Наследников, и двамата последни сега адвокати. Разпитан бях от Байданов.

Обвинението ми се съобщи тъй, както го изложих по-горе.

– Ти вярваш ли, че това може да бъде?

– Не вярвам! – отговори ми следователят.

– Е, как тогава може да ме разпитвате за такива работи?

– Има писмо от градоначалника.

– Какво значение може да има това писмо, неподкрепено с нищо?

След разпита следователят ми определи 5000 лева гаранция, които шуреят на Пано Чуклев – Голев – внесе, и ме освободиха наново.

Въпреки тая втора заповед на следователя, тоя път на комисията, полицията, която беше завладяла затвора, пак не ме освободи.

Тогава дойде военният прокурор Тумпаров, взе ме от кауша направо и под негова лична охрана излязох от затвора. Един файтон чакаше пред затвора, качих се на него, военният прокурор застана на капрата като охрана и ме откара вкъщи.

Това беше един истински факт на доблест от страна на тоя служител на военното правосъдие – тогава майор на държавна служба. Военното правосъдие в неговото лице показа една независимост, каквато рядко сме наблюдавали дори от граждански съдии.

Възпроизвеждайки тук тая сцена и тия печални събития, аз се считам длъжен да изкажа своята адмирация пред характера на тоя съдия, който ще остане като пример на съдийска доблест и независимост,

След освобождаването ми от затвора аз веднага бях демобилизиран и се върнах на старата си длъжност – следовател в V участък при Софийския окръжен съд. Министерството на правосъдието тогава се управляваше от Марко Турлаков, началник на гражданското отделение беше моят другар от Университета Никола Георгиев (днес първи председател на Върховния административен съд).

Из „Дневник на правосъдния министър в правителствата на Георги Кьосеиванов и Богдан Филов”

Източник: 24 часа



Коментари



горе