Тухла по тухла


Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.


Българите сме особена порода…

Бамбашка хора.

Всички знаят поговорката за безцелния живот на безделниците, не сколасали да посадят и едно дърво.

Ние обаче сме задминали със светлинни години световните стандарти. Не съм се ровил в етимологията на темата, но за нас първата работа, щом създадем семейство – а често и много по-отрано – е да го подслоним под собствен покрив.

Т.е., да построим живелище. Напреднали нации прекарват целия си живот „под наем“ и се чудят и „дзверят“ на нашите към 90% със собствени жилища…

Днес и децата в началното училище знаят как се строи къща. Поръчваш, плащаш и ти докарват тухлите, арматурата, бетона, керемидите. Може и по телефона, напоследък – и по Интернет – и грубият строеж е готов. После идват дограмаджиите, плочкаджиите, електричарите, парнаджиите – трудно ми е да изброя всички професии, които си изкарват хляба в тоя бизнес – и можеш само след един пролетно-есенен сезон да настаниш домочадието в новото семейно гнездо.

Не беше така преди 50-60 години…

Почвата на една от големите ливади – тази до Гоневата воденица – беше глинесто-песъклива. Там за първи път, през 1947 г., направихме табан /1/ за тухли. Знаете ли „как се правят тухли“?

Първо се маха горният тревен слой. Копае се, а изкопаното се раздробява на ситно. Почиства се от камъни и други примеси. Добавя се вода и се гази с боси крака, докато се получи хомогенна смес, с която вече могат да се пълнят (двойните) калъпи. Те се носят на предварително изравнената площадка (табан). Там внимателно се полага и се изчаква ден-два мокрите заготовки да засъхнат. Тогава внимателно се обръщат, за да просъхнат и от другата страна. След това се поставят на дългия си страничен ръб. Така стоят, докато се поизсушат достатъчно, за бъдат наредени на зиг-заг на високи метър-метър и половина редици (нарича се стифиране). Там престояват още месец-два до пълното им изсъхване.

С което, в най-общи линии, приключва първият етап на тази древна технология. Следва подреждането на добре подсушените сурови (т.е. непечени) тухли в т.нар. кофтор.

Кофторът беше съоръжение, състоящо се от ред тухли – ред въглища. Но не просто нахвърляни, а подчинени на закономерностите на топлотехниката – с нужните въздуховоди в основата, със съответната архитектура в дължина, ширина и височина. Отстрани кофторът се „затапва“, за предпочитане, с печени тухли. Между външните стени и основното тяло на кофтора се оставя около 10 см. луфт, който също се запълва догоре с въглища. Накрая се „запечатват“ с глинена замазка – и същинският процес на изпичането може да започне. Запалват кофтора от няколко страни – през оставените в основата му въздуховоди – и… чакаме.

Чакането продължава 2-3 месеци. За това време огънят се разгаря все по-силно, докато стигне до върха на пресечената пирамида. Най-качествени са тухлите, придобили синкаво-виолетова отсенка. Отлично изпечени са смятани тези с класическия наситен тъмночервен цвят. Шкартото се състои от полуизпечени-полусурови екземпляри – обикновено от най-горния ред на кофтора.

Всяко лято в течение на 7-8 години изпичахме по един кофтор от по около 20 000 тухли. Отбирахме най-високото качество и го складирахме в двора за строежа на новата къща. Остатъка разпродавахме – винаги имаше нуждаещи се, търсещи да закупят от дефицитния тогава строителен материал.

След изтощаването на находището до Гоневата воденица преместихме тухларната до сами Искъра – в нивата при „Бункеро“ /2/. Вече бях малко – с три години – по-голям и ми позволяваха да помагам при повечето операции, включително и когато се редеше кофторът.

Основната работа се вършеше от странствуващи тухлари – обикновено цели цигански семейства, на които се заплащаше според бройката стифирани – подредени за окончателно просъхване сурови тухли.

Реденето на кофтора не влизаше в задълженията им – то беше грижа на семейството ни, подпомагано от близки и познати, които ни дължеха подобна услуга или пък имаха намерение да правят тухли в бъдеще. Нещо като полуинцидентна задрỳга (подобна полузабравена практика все още може да се наблюдава в някои отдалечени от градовете села при „наливането“ на плочи „по стопански начин“ – т.е. когато по принудителни съображения за икономии не се предвижда участие на наемни работници).

От втория и третия 20-хиляден транш отново се отбираха синьо-виолетовите, с блестящи стъкловидни топченца или дори мехури, екземпляри. Останалото отиваше „на пазара“.

Така – към 7-8 години. Последно правихме и пекохме тухли в двора – баща ми докарваше с камиона необходимата суровина, наетите тухлари (от циганския етнос) омесваха глината и изготвяха суровите тухли. Освен заплащането (което ставаше ежевечерно – след преброяване на стифираните тухли), работниците и семействата им споделяха нашата трапеза – сутрин, обед и вечер. Спяха в плевнята /3/, върху дъхавото сено и златистата слама. Накрая всички – и работници, и работодатели – се разделиха по живо-по здраво с наистина добри впечатления едни от други.

Подбирането на най-добре изпечените тухли (впрочем, с качество далеко над Българския държавен стандарт) и продажбата на по-голямата част от рандемана не беше самоцелно. От една страна се осигуряваше възможно най-доброто за предстоящия строеж на новата къща, от друга – набираха се финансови средства за закупуване на необходимите строителни материали – цимент, бетонно желязо, греди, дъски, керемиди, врати, прозорци и още цял дълъг списък нужни за довършване на дома детайли. Вам лъжа – мене истина, но когато започнахме строежа, на ръка имахме всичко на всичко 300 лева (около 3-4 тогавашни средни месечни заплати).

Така – тухла по тухла – се събираше дом. С много лишения и труд без мярка.

Най-ценното обаче беше нещо нематериално: изграждаше се сплотено семейство, децата отрано се приучваха да помагат със скромните си сили на родителите.

И пораснаха личности.

Тухла по тухла.

.

Николай Гусев

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

/1/ Вж. „50/50“ за обяснение на термина.
/2/ Вж. „Бункеро“.
/3/ Вж. „Плевнята“.



Източник: Euro Chicago





Коментари

горе