Николай Бухалов: При първата титла щях да изпусна старта, за втората гребах против всички правила!


Николай Бухалов е роден на 20 март 1967 г. в село Дъбене, Карловско. Той е единственият български спортист, спечелил два златни медала от една олимпиада! Триумфира на 500 и 1000 метра едноместно кану в Барселона през 1992 г. Има и бронз на 1000 метра 4 г. по-рано от Сеул. Завоюва и 5 световни титли през 1993, 1994 и 1995 г. Има още 3 сребърни и 6 бронзови медала от шампионати на планетата. Първото му отличие е бронз в Монреал през 1986 г. Последното му е бронз, но от европейското първенство в Познан през 2000 г. През 1997 г. в Пловдив става и европейски шампион. Вкъщи печели и сребро.

Спортист №1 на България за 1992 г. През 1994 и 1995 г. е №2 след Христо Стоичков и Стефка Костадинова.

През 2000 г. става помощник-треньор в националния отбор. А през 2007 г. - старши треньор. Но не след дълго е принуден да се оттегли от любимия си спорт. Концентрира се върху бизнеса си с фитнес център в града на тепетата. До 2014 г., когато се завръща към треньорството заради Станилия Стаменова. А през 2015 г. помага и на нея да спечели световната титла. Преди да се качи на колелото си за първата тренировка на Станилия на гребния канал в Пловдив след златния медал от Милано, легендарният Николай Бухалов даде специално интервю за “24 часа”.


- Господин Бухалов, усещате ли голямото удовлетворение от завръщането си в кану-каяка - след малко повече от година работа със Станилия Стаменова и тя стъпи на световния връх, на който вие сте били пет пъти?

- Свършената работа и спечелената световна титла аз възприемам като нещо закономерно. Когато започнахме да работим, Станилия беше в психическа криза след началото на сезона, който не ѝ тръгна много добре. Беше доста отчаяна. Радвам се, че успя да се завърне в елита. Защото тя и преди е печелила медали - европейска шампионка, беше втора на световно... Но дисциплината е нова, развива се динамично и не бива да стоиш и да разчиташ, че каквото си правил, то пак ще донесе успех. Унгарката, която стана втора, ми каза, че вече е гребала 200 метра за 45 секунди, каквото време не беше давано. Със Станилия вече имаме под 46 секунди на ръчно засичане. Човек трябва да се развива постоянно. Хубавото е, че през миналата година аз поех ангажимент към нея, че тя трябва да стане световна шампионка, и тази година го направихме. Виждах, че тя има потенциал за развиване. И стана. След европейското беше много тежко. Доста травми я натиснаха - рамото, кръстът. Подготовката беше нарушена. Но след като крайният резултат е световната титла, явно през това е трябвало да се мине.

- С опита, стоящ зад вашите два златни олимпийски медала, ще успеете ли да помогнете и на Станилия да покори олимпийския връх, макар до 2020 г. да има много време?

- Трябва да се развива всеки ден до 2020-а. Да, твърде далече е, много вода има да изтече. Според мен женското кану дотогава ще е стигнало до постижение под 44 секунди. Да, при нас всичко зависи от водата, от климатичните условия. И в крайна сметка е важно не времето, а да си първи. Тя има още накъде да се развива - в технически план, като подготовка. Тогава тя ще е на 32 години. Това не е толкова много. В спорта има много примери как хора на тази възраст постигат прекрасни резултати. Така че Станилия има шанса да спечели олимпийска титла.

- Бяхте се отдали на развитието на свой фитнес център, но изведнъж преди година решихте да се завърнете в треньорството, защо? Как протича денят ви днес?

- Продължавам да се занимавам с фитнеса, но в последно време моите неща ги оставих на заден план. Захванеш ли се с треньорството, не само си поел ангажимент, а носиш и отговорност за състоянието на състезателя. Не трябва да се разпиляваш встрани. Така че от година фитнесът ми е на заден план, но така или иначе трябва да се занимавам и с него, защото съм инвестирал много и няма как да го загърбя изцяло. Преди бях 7-8 години треньор, но след това бях решил повече да не се занимавам. Даже, когато ми предложиха, аз първия път отказах. Защото трябва човек да се ангажира пряко с подготовката на Станилия - тя е състезател с постижения в световния спорт и в състоянието, в което беше, трябваше да се работи много здраво. При второто предложение пак отказах. На третия път, когато Дамян Дамянов ми предложи, приех. Защо?

Защото видях, че

другите започват

да я отписват. А аз

много мразя човек

да бъде отписван

Докато е жив, човек не трябва да бъде отписван. Само мъртвият не може да се върне. А тя е човек, постигал доста. Иначе пак бях решил да не приемам. Но имахме управителен съвет и чух от колеги - “тя вече няма да влезе в шестицата”, така, така, така... И това ме амбицира. Сработихме се. Миналата година Станилия стана европейска шампионка убедително. Изпуснахме канадката на световното заради няколко грешки. Но тази година не допуснахме точно тези грешки и резултатът дойде.

- Имали ли сте момент във вашата кариера, когато вие сте бил отписван?

- Сигурно е имало. Когато са мислили, че вече нямам мотивация, тъй като миналата година съм станал първи. Но следващата година аз пак съм ставал първи. Но не е най-страшното, когато хората те отписват. Един такъв спортист не трябва да се съобразява с мнението на другите. Най-страшното е, когато човек се отпише сам. Тогава вече никой не може да го върне.

- Разнищихте ли докрай историята с кражбата на медалите ви? Какво се случва с тях, къде са те сега?

- Нищо не се разнищи. Те бяха откраднали всички медали, върнаха ги, но без златните. Влезли са вкъщи, направили са обир, а впоследствие разбрах, че всичко е било заради златните медали. Другите ги върнаха, защото за крадците нямат кой знае каква стойност. За мен имат - морално удовлетворение за този труд, който съм вложил. Но не и кой знае каква нумизматична. Бяха ги сложили в една торба и ги хвърлили в един храст. Обадиха ми се да отида да си ги взема. Нямаше го и бронзовия ми олимпийски медал от Сеул - щом е от олимпиада, независимо дали е злато, сребро или бронз, винаги се търгува добре. Златните от световното ги върнаха. Бяха взели и златния от европейското в Пловдив, защото той беше много лъскав и са си помислили, че наистина е златен. А по принцип злато има само в златните олимпийските.

Но удовлетворението не е толкова медалът. Удовлетворението е самата победа. Първи може да стане само човек, който е способен да превъзмогне себе си. Това е рецептата за първото място. Най-ценното на тези медали е удовлетворението от огромния труд, който стои зад тях. В нашия спорт трябва и сериозна техническа подготовка. Аз съм човек, който постоянно търси. И смея да твърдя, че бях стигнал отлична техника. Съвършена няма, но човек трябва да се стреми да бъде съвършен. И търсейки постоянно, в един момент изпуснах тази, до която бях достигнал. Не можах да се върна на пътя. И кариерата ми завърши леко колебливо. Говорим за пето-шесто място. Сега това се води успех, но за човек, който е бил първи, това вече беше провал. След като не си на стълбичката, няма какво да говорим. Всъщност за мен

в спорта има две

лоши места -

второ и четвърто

Едното е, защото не си шампион, а шампионът се помни. А другото, защото си точно до стълбичката, но не си на нея - което даже е още по-лошо. Човек винаги трябва да си поставя големи цели. Както и сега със Станилия. Трябва да ви призная, че като чух химна, като я видях, че е горе, на най-високото стъпало, изпитах същото удовлетворение, като когато аз бях първи. Уникално чувство - него няма кой да ти го открадне! С нея вече успях да го изпитам три пъти - с двете европейски титли и сега със световната.

- Вие кога започнахте да си поставяте високи цели? Кога осъзнахте, че сте добър и сте бъдещ шампион?

- Още започвайки да тренирам, съм си поставял високи цели. Това, че не съм ги постигал в началото, е друго нещо. Когато започнах да тренирам, Любомир Любенов беше станал олимпийски шампион в Москва. За мен той беше идол и винаги съм се стремил да бъда като него и да постигна това, което той беше постигнал - световен шампион, олимпийски шампион. Целил съм се да бъда там, но не съм си представял, че ще стигна там. Мечтите наистина са безплатни, но трябва и много работа.

- Как протичаше животът ви в Дъбене, преди един шестокласник да бъде открит за големия кану-каяк?

- Най-хубавите неща и при мен са се получавали случайно. Аз съм бил селско дете, карали са ме да работя, занимавал съм се с какво ли не, за да помагам вкъщи. Докато първият ми треньор Георги Учкунов ме откри. На него дължа това, че изобщо попаднах в спорта. Дойдоха на селекция и търсиха по-ръстови момчета. Попаднах в полезрението. Поканиха ме на изпит в Пловдив. Никога не съм имал проблеми по физическо възпитание - скачахме на трап, бягахме 60 метра. Но ми казаха, че ще има и по-дълго бягане, една обиколка на старата гребна база, която беше 2,5 километра. Подготвих се и взех изпита.

В онзи момент аз

дори не знаех какво

е това кану-каяк

Но исках да се занимавам със спорт. Имаше и секция по борба, отидох на две занимания, но не ме привлече. Попаднах на гребната. И това нещо ме грабна, достави ми удоволствие - водата, лодката... И нещата тръгнаха. В началото не толкова убедително, но постепенно започнах да изкачвам стълбичките. Когато човек си поставя цели и ги преследва... На третата година бях в юношеския отбор, станах 9-и на откритото европейско, което си беше с ранг на световно първенство. Година по-късно станах 6-и на игрите “Дружба”, в последната ми година като юноша вече бях трети на “Дружба” и трети на световно, което за нашия спорт си беше нещо голямо, като се имат предвид руската школа, немската, унгарската. На следващата година влязох при мъжете и взех бронзов медал на световно.

Е, имал съм и неудачи, при които са ме дисквалифицирали. Даже заради мен са вкарани и правила. Правилото за петте метра разстояние между двама състезатели го вкараха заради мен. Това се случи на световното през 1987 г., след като ме дисквалифицираха, че не карам в средата на коридора. А по тогавашния правилник нямаше такова правило. След като водиш и не се возиш на вълна отзад, можеш да караш където си искаш. Полякът се возеше на вълната ми, а аз карах близо до коридора и ни дисквалифицираха и двамата. На финалния спринт ме изпревари германец, но бях спечелил сребърен медал, който ми бе отнет. След това вкараха официално и правилото за петте метра.

В спорта има много хубави моменти, но има и такива горчиви, които човек трябва да се научи да преодолява. Да не се отказва. Дори от най-лошата загуба, ако човек си вади поука, може да върви напред. Ако търсим причините другаде, тогава вече си обречен.

- Колко специални са датите 7 и 8 август за вашия живот?

- Сега дори не се сещах, че е било точно на тези дати. Но, да, ясно е, че говорим за двете ми олимпийски титли. Важни са самите те и че ги има. Че съм имал ден. А можеше да я няма нито първата, нито втората титла.

Преди старт винаги обират часовниците от състезателите, тъй като може да има някакво устройства, да ти показват нещо... Събраха ни часовниците. При мен от загрявката до старта всичко е премерено до една минута. Бяха сложили един часовник до старта. Показваше, че остават 3 минути и нещо, близо 4. Казах си:

“Сега да стоя

3 минути на старта,

ще се схвана

Не обичам така. Искам да застана и директно да стартирам.” Отидох някъде до 250-ия метър и тъкмо обърнах, гледам, че другите започват да се нареждат на старта. И се чувствам, че нямам правилен избор - нито мога да стигна навреме с темпо от загрявката, нито е да ида на спринт, защото после цялата ми гонка е заминала. Може би е било по-правилно да жертвам едната дисциплина, само и само да успея да стартирам на другата. Но това са анализи на база логика по-късно. Както и да е. Върнах се до старта, застанах, стартирах и спечелих. Впоследствие разбрах, че дори е имало коментар да пуснат гонката без мен. Те я задържаха не повече от минута. Но е имало разговор с кулата дали да бъде пусната, тъй като един състезател го няма. Имаше един български съдия - Никола Велев. Той беше главен съдия на състезанието.

И е казал - задръжте

гонката. Години

по-рано, когато ми

взеха сребърния

медал, именно той

ме дисквалифицира

Но след това все едно ми

върна жеста стократно

Защото сребърен медал на световно първенство не е нищо в сравнение със златен олимпийски.

Така с първата ми олимпийска титла - станах шампион на 500 метра, предстоеше стартът на 1000 метра. Там ситуацията пък беше друга. В единия полуфинал, в който бях аз, по някаква случайност се бяхме набутали първите петима най-добри. Във втория полуфинал имаше един-двама силни гребци. А във финала влизаха първите четирима плюс петия най-добър по време. Можех да стана първи на полуфинала, но исках да се съхраня. И германецът стана първи. Всички очакваха, че това ще е класирането и на финала. Едва ли не - няма нужда да се провежда. А и германецът беше много надъхан. Аз по принцип карам и 500, и 1000 метра, но съм по-скоро спринтьор, отколкото хилядаркаджия. Заехме местата на старта, а германецът постоянно се опитваше да излезе отпред и да води. Изкарахме цялата гонка на атаки, което е против всякакви правила. 1000 метра не се карат така. Оказа се, че

най-накрая

аз издържах,

а той - не

Даже остана четвърти. А се бяхме откъснали много напред.

Дори сутринта, когато с треньора ми Филип Духовников пътувахме към канала заедно с Дамян Дамянов, защото аз обичам да съм по-рано и лодката да ми е в почистена и в идеално състояние, Дамян ми каза: “Знаеш ли, че ако днес станеш първи, ставаш първият български спортист с два златни медала от една олимпиада?”. Говорихме си го просто ей така, а то взе, че стана. Но както казах, човек трябва да има и ден. Защото, ако нямах, можеше не да имам две титли, можеше да е една, а можеше и да съм без нито една. Можеше изобщо да не фигурирам в стартовия лист на 500 метра, да не издържа на 1000...

- Какво получихте за награда след Барселона?

- За олимпийска титла даваха “Рено 19” без никакви екстри, с най-малкия мотор. Това “Рено” тогава струваше от порядъка на 10 000 долара. И на място даваха по 1500 долара за медал. Представителите на “Рено” пък вътрешно бяха взели решение, че на най-добре представилия се български спортист ще дадат “Рено 21”. 19 го продадох тогава, а 21 го карах допреди 2 години, над 20 години бяхме заедно, прекрасен автомобил. (Смее се.)

Наградите тогава не бяха много големи. Бяха тежки години за българския спорт. Имаше инфлация, преструктуриране. Ние се водехме и военни. Аз се водех към АФД “Тракия”. Случваше се по 5-6 месеца да не вземаме заплати. Заради инфлацията се оказваше, че вместо очакваните заплата и стимули получавахме от порядъка на 60-70 долара. Такива бяха времената. Но пък може и да беше за добро. Материалното не беше на преден план. Тогава правехме всичко за спорта. Сега нещата се материализираха. Вече премиите са големи. Но така и трябва да бъде. Защото човек, отдаден на спорта, не се занимава с нищо друго

Ако се върна назад, не бих променил пътя си. Бих го извървял по по-добър начин. Защото съм допускал и доста грешки. Може би щях да взема медали от още две олимпиади. Но в спорта бъдещето е на младите. Ама и сега да ме питат дали ми се състезава, ами да - състезава ми се. Но на 48 години знам, че не става. Към всички млади спортисти сега бих казал - не изпускайте и един ден, гонете целите и мечтите си, докато сте млади.

- От кого сте взели най-много?

- От всичките си треньори. От първия ми личен треньор Георги Учкунов, от Филип Духовников, с когото бяхме заедно по времето на двата ми златни олимпийски медала и петте световни титли, от Дамян Дамянов, който беше старши треньор на националните отбори и правеше програмите, макар личен треньор да ми беше Филип. От Борислав Ананиев, от Бойко Савов. Може би това ми е било предимството да съм работил с много треньори - от всеки съм взел по нещо важно.

- От вашето време имаше сериозна липса на успехи в кану-каяка, от няколко години като че ли се забелязва искрица на промяна, част от която е и Станилия Стаменова. Може ли тази искра да запали нов златен блясък за бъдещето на любимия ви спорт?

- Дай боже да има и по-добри времена от нашите, но едва ли. Иначе винаги ще има по някоя искрица. Но времената са различни за целия ни спорт. По времето на моето поколение беше апогеят на българския спорт. Нищо заложено като развитие с детско-юношески школи, спартакиади, дружества. И всички нишки водеха до онзи връх. Но като много неща в тази държава и спортът ни беше разбит като структура. Спортът трябва да се върне в училищата. Всяко да се занимава с 2-3 вида спорт и децата да избират. Дори спортните училища, които бяха основата на успехите ни, сега са в ролята на изживяна структура. Не, че са лоши, но просто сега хубавите деца родителите им не искат да ги дават в спортните училища. Това е проблемът. А спорт се прави със селекция. Децата и те са други - не искат да се занимават със спорт. Виждам го и по сина ми. Те имат други приоритети в живота. Ние, колкото и да не сме го осъзнавали, по цял ден бяхме по улицата и тичахме, което ни доставя удоволствие. Дали ще играем футбол, дали на фунийки, дали зимата, когато замръзне блатото - на хокей на лед, дали на гоненица, дали ще се борим... Без да осъзнаваме, спортът се залага у нас от рано. Докато сега децата не могат да играят. А и често няма къде - въпреки че живея в тих квартал мен ме е страх да пускам сина си, който сега ще бъде в 3-и клас, навън. Защото там няма къде да играе. Единственото място е училищният двор. Там пък навсякъде са паркирани коли. Преди беше заложено да спортуваш, сега инициативата трябва да е у родителите, които да натискат децата. За мен не е важно дали едно дете ще стане шампион, но всяко дете трябва да се докосне до спорта. Защото той изгражда характер. А задържалите се в него, независимо дали са постигнали големи резултати, после успяват и в живота. Защото животът е надпревара.

Източник: 24 часа



Коментари



горе