Каймакчаланската битка през 1916 г.
През есента на 2015-та се навършват 100 години от участието на България в Първата
световна война - резултат от желанието на отечеството ни да довърши своето обединение.
Започнало с Балканската война през 1912 г., то остава незавършено поради злополучният
край на последвалата Междусъюзническа война от 1913 г. В пламването на големия
европейски пожар през 1914 -та българските политици виждат шанс за държавата ни
да получи териториите, населени с българи в Македония, Тракия и Добруджа, останали
извън националните предели. А това не би могло да се осъществи само с политиката
на неутралитет, която първоначално поддържаме. След продължително изчакване и
притегляне на шансовете на двете воюващи групировки: Антантата(или Съглашението,
състоящо се от Англия, Франция и Русия) и Централните Сили (Австро-Унгария, Германия
и Турция), България се намесва на страната на последните.
С бързи и решителни действия, само за няколко месеца през 1915 г., българските
войски разгромяват сръбската армия и освобождават Вардарска Македония. Отечеството
ни най-после познава радостта на обединението, чакано от 1878 г. насам. Победоносните
български войни достигат сръбско-гръцката граница, където по заповед на германското
съюзническо командване спират. Тук, по протежение на границата изграждат Солунският
фронт, на който в следващите три години ще водят сражения с обединените сили на
Съглашението (Англия, Франция, Русия и Италия), към които са придадени и остатъците
от сръбската армия.
Връх Каймакчалан, висок 2524 м. е най-високият връх на планината Нидже, която
затваря Битолското поле и е естествена силна отбранителна позиция. След завладяването
му той е преименуван на вр. Борис, в чест на българския престолонаследник княз
Борис Търновски. Върхът е гол, покрит само с алпийска растителност и се характеризира
със суров климат, постоянни мъгли и ранно настъпваща зима. По склоновете му, прорязани
с уврази и скали, изгражда своите отбранителни позиции(окопи и телени заграждения)
Трета Балканска дивизия, състояща се от 11-ти Сливенски полк, 24-ти Черноморски,
33-ти Свищовски, 43, 46, 56 и 58 пехотни полкове, заедно с четири артилерийски
батареи. Неин командир е полк. Алекси Попов, родом от Малко Търново. Срещу тях
се изправят две сръбски дивизии, усилени с френски батареи, 2-ра и 4-та руски
бригади, снабдявани по преминаващата наблизо ж.п. линия непрекъснато с муниции.
След безредното си бягство на гръцкия о.Корфу в края на 1915 г., сръбските войници
са преоборудвани и са отпочинали. Те наброяват 120 000 души и са с огромно желание
да се включат в битката за Битоля, за да измият позора от бързия си разгром.
Епопеята на Каймакчалан е може би единствената битка в световната военна история,
водена на такава надморска височина. Сраженията започват на 12-ти септември 1916
г. и продължават до края на месеца. Със заповяданата атака на Каймакчалан Съглашението
има за цел да облекчи положението на Румъния, която се включва във войната към
Антантата, след като й обещават Трансилвания. Целта е да се пробие българската
отбрана и да се напредне по долината на р. Вардар, а оттам - към София, като се
принуди България да капитулира.
Огънят на съглашенската артилерия е безспирен и подлудяващ. В резултат на безмилостното
бомбардиране връх Каймакчалан загубва 10 метра от височината си. Въпреки ужаса
на десетките френски и сръбски оръдия, българските войници отбиват 60 атаки на
противника. Каймакчаланаската епопея продължава цели осемнадесет дни. Върхът преминава
от български във сръбски ръце на няколко пъти. За жалост българската артилерия
е принудена да пести снарядите, за разлика от противниковата, поради трудното
си планинско снабдяване. Липсват изградени укрития и защитниците са принудени
да се крият зад скалите и ямите, изкопани от бомбите. Ето какво си спомня командващият
позицията полк. Богданов за тези паметни дни: " ...град от хиляди разни калибрени
снаряди и множество мини се изсипваше ураганно над него и го превръщаше в грамаден
кипящ котел. Целият връх бе пламнал, земята кънтеше. Нашите защитници, останали
само с две картечници, сгушени в полусринатите окопи, с пушки в сцепенените си
ръце, очакваха последния момент - атаката на врага, за да го срещнат на нож."
(1). На 22-ри септември завалява дъжд, а после и сняг, придружени със студени
ветрове. Окопите на позицията се заледяват. Към загиналите до този момент сега
се прибавят и много измръзнали. На 30 септември 1916 г. сърбите, получили допълнителна
помощ, засилват огъня си до невъобразимост. Вече не се чуват отделни изстрели
– всичко се слива в непрекъснат грохот. Цели групи войници от 11-ти пехотен полк
внезапно полудяват, стават равнодушни към смъртта и вече не познават командирите
си и своите другари. Унищожен е 3/4 от офицерския състав. Българските батареи
на Каймакчалан мълчат. Свършили са снарядите. Нови не могат да се поднесат. Мълчат
и окопите, в които на вечна стража са останали само мъртвите герои. На 30 септември
българските войски се изтеглят на север. Сръбските войски заемат нашите позиции,
но не могат да разширят настъплението си и се окопават тук.
В тази епопея българската армия дава следните жертви: загинали 1876 войници,
51 офицери, 5941 ранени войници и 126 офицери. Загубите на 11-ти пехотен Сливенски
полк, гръбнакът на българската отбрана на върха, по релационните дневници са 23
убити офицери (+1 починал в болница), 39 ранени офицери и офицерски кандидати,
3 полудели, 1 безследно изчезнал. Войници: ранени и контузени 1901, убити 524,
безследно изчезнали 112, парализирани 7, оглушели и онемели 62, полудели 3, пленени
22. (или 3/4 от състава на полка). (2). Жертвите на сърбите варират от 2500 до
3800 (няма точни данни). Загиналите българи са погребани в общо гробище на върха,
следите на което към днешна дата са заличени.
Понастоящем на върха има сръбски параклис, построен през 1928 г., както и костница,
в която се предполага, че освен тленните останки на сръбски войници има останки
и на българските защитници на Каймакчалан. През краткото българско управление
на Македония (1941-44 г.) е изграден и български параклис. За жалост, той по-късно
е унищожен от югославските власти, който са нямали търпимост към нищо българско.
Днес споменът за нашето присъствие на върха се изчерпва с три полуразрушени стени,
останали от параклиса,както и от все още намиращи се остатъци от снаряди и гранати,
магазини на пушки и патрони.
Няма как и с какво да си обясним забравата, която тегне над тази епопея. Не са
виновни само идеологическите постулати, които някога, а за жалост, като че ли
и днес, налагаха подобни събития да се заобикалят в часовете по история. Виновни
сме и ние, потомците - вчерашни и днешни - че сме позволили името Каймакчалан
да бъде почти напълно изтрито от националната и от родовата ни памет. Наближаващата
100 годишнина е добър повод да се обърнем назад и да сторим каквото е нужно, за
да поправим тази несправедливост. Как точно? По най-естественият начин - като
поставим липсващият толкова години паметен знак на върха и се постараем колкото
се може повече хора да се запознаят с тази страница от историята ни. Тогава ще
бъдем малко по-достойни да се наречем потомци на онези славни мъже, които като
спартанци не пожалиха живота си за България. И нека накрая чуем част от спомена
на оцелял участник в битката, подписал се само като Валентин:
"Цял треперя при спомена за теб, Каймакчалан - свещена българска Голгота... По-силна
от библейската Голгота...И вечер, щом месец изгрее и сутринта щом разлее меките
си дипли, по самия връх Каймакчалан се долавя неговата сянка - сянката на българския
войн...Спокоен и горд, взора му се губи някъде на север...И чака...чака нас, живата
стража на нашата родина, да спасим от поругания свещената памет на нашите герои,
останали там...на нашата Голгота!" (3)
** В Чикаго започва сформиране на инициативен комитет "Каймакчалан 2016" за отбелзване
на стогодишнината от битката и поставяне на паметен знак на върха през следващата
година. За контакти:
Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.
, тел. 773.865.7400
(1), (2), (3) : Цитатите са от книгата на Георги Кременаров "Единадесети Сливенски пехотен полк по пътя на безсмъртието: 1885 - 1945 г. ", Пловдив, 2013 г.
Василен Васевски
кореспондент на в. „България“
Коментари
Последвайте ни във facebook!
