От Русе до Пекин 11 денонощия във вагон

Скоростна железница от Пекин до София, която да следва историческия Път на коприната бе обсъждана при посещението на премиера Бойко Борисов в Китай. Тя трябва да минава през Казахстан, Узбекистан, Туркменистан, Иран и Турция. Експерти изчислили, че ако се държи средна скорост от 300 км/ч, пътуването ще трае 35 часа.

През лятото на 1986 г. обаче аз пътувах с влак от Русе до Пекин около 7 денонощия,

без да се брои

престоят - половин

ден в Москва и още

3 в Улан Батор

само на отиване. Така стават 11. И не по Пътя на коприната, а основно по маршрута на Транссибирската железница в Русия (тогава СССР), после през степите на Монголия и пустинята Гоби до малка спирка преди Пекин, където в прозореца на влака изведнъж се появява Великата китайска стена.

През тази година в края на юли в столицата на Китай се проведе 71-ият международен конгрес на есперантистите. По официални данни в него са участвали 2482 души от цял свят, сред тях и хор “Родна песен” с диригент Красимира Коларова от Търговище. Поканата беше “Родна песен” заедно с изпълнители от Китай да открие конгреса. Групата беше от 52-ма души.

36 човека получиха билети и запазени места по маршрута Русе - Москва, а оттам - за директния влак през Чита и китайския град Харбин в Манджурия до Пекин. На останалите 16 ни казаха: “Имате билети със запазени места от Русе до Москва, а оттам - до монголската столица Улан Батор. Оттам до Пекин - само билети.”

Работата е там, че за тези международни влакове вагоните са само спални, в тях няма правостоящи пътници и купуването на билет е едва половината от проблема. Но затова - по-късно.

На 14 юли 1986 г., понеделник привечер в Русе бодро се качихме на влака за Москва. Там най-напред като майка грижовница те поема праводницата. На тези служители в другите влакове им викат шафнери. Всеки вагон си имаше по една жена, която не само проверяваше билетите. Раздаваше чаршафи и възглавници, поддържаше чистотата в коридорите и в двете тоалетни, предлагаше на пътниците чай в знаменитите руски стаканчики. И с жълто байряче а заставаше на всяка спирка на вратата на вагона, за да сигнализира, че всичко е готово за тръгване.

На другия ден вече бяхме на първата съветска гара след Румъния - Унгени. Там следваше задължителният ритуал “смяна на колелата”. Широчината между релсите на коловозите в България, Румъния и в почти цяла Европа, е 1435 мм, а в Русия - 1524 мм. Разправяха, че в СССР разширили линиите по заповед на Сталин, за да попречат на такива като Хитлер да навлязат направо с влаковете си.

Заради процедурата престоят на Унгени беше 3-4 часа. Откарваха композицията на километър-два от сградата на гарата, заключваха задължително вратите - също задача на праводницата, и

вдигаха вагоните

във въздуха със

специални крикове

Преди това откачваха колелата от вагона - това, което железничарите кой знае защо наричат талига. След това с лашкане и викове избутваха въпросната талига, вкарваха под вагона новата, пригодена за съветския стандарт, и привързваха към вагона новите колела. Всичко това вършеха яки мъжаги под открито небе.

В сряда сутринта влакът пристигна на Киевската гара в Москва. След това трябваше са се прехвърлим с градски транспорт и всичкия си багаж на Ярославската гара, откъдето тръгват влаковете по Транссибирската железница на изток към Владивосток - нашият тръгваше някъде към 20 ч. Преди това обаче аз като ръководител на групата следваше да заверя ваучерите, които получих от организаторите на пътуването в офиса на “Интурист”, за да можем

да се храним безплатно

във вагон-ресторанта

за Улан Батор

И досега не зная дали “правилно” заверих въпросните книжа, или помогна и бутилката коняк “Плиска”, с който почерпих шефа на вагон-ресторанта, но 4 денонощия получавахме съвсем прилични закуска, обяд и вечеря. И нали пътуваха хористи, след всяко ядене имаше по един безплатен концерт от български песни за персонала на ресторанта. Впрочем, всички станаха фенове на вкусната руска супа солянка.

Шефът на вагон-ресторанта се оказва арменец, на свой ред извади арменски коняк и съвсем укрепихме дружбата по време на движение. То иначе е и скучно - разстоянието от Москва до Улан Батор е 6266 км и влакът трябваше да го вземе по разписание за 4 денонощия и половина. (Горе-долу и сега е така). През това време се играят карти в купетата, спи се, разговаря се със случайни спътници и

се пие чай и водка -

може и домашна

ракия

или коняк. Край прозореца на влака се виждат предимно елхи и борове. Съветските власти държаха любопитни очи да не виждат много-много какво става край жп линията и се бяха постарали да залесят прилично край нея. Въпреки това можеш да наблюдаваш как влакът пресича огромните сибирски реки и преминава през големите руски градове като Перм, Екатерининбург, Омск, Новосибирск, Красноярск, Иркутск.

След Иркутск пейзажът става по-разнообразен, а и идва най-голямото сладководно езеро в света Байкал, край което влакът върви дълго, а и за наш късмет се случи през деня.

Линията е двойна и електрифицирана, не се налага влаковете да се изчакват за среща. Случва се композицията да не спре 4-5 часа, насреща виждаш само зелени светофори. В коридора на вагона е закачено разписанието, което се спазва желязно. То упътва пътниците не само къде се намират във всеки един момент, но и колко минути е престоят на следващата гара, за да могат да се поразходят и поразкършат на перона.

В същото време трябва да се преодолява и часовата разлика - от Москва до Улан Батор тя е 5 ч, а от София - 6 ч. Но за разлика от пътуването със самолет биологичният часовник на пътника от влака се настройва по-плавно и по-леко. И за да няма объркване, цялото разписание във влаковете на Транссибирската железница е по московско време. Навън

грее слънце, пеят

птички, но ти казват,

че е 2 ч през нощта,

защото толкова е в Москва.

Същото е и с храненето - обясняват ти, че утре сутринта ще закусваш в 4 ч, и докато се чудиш, допълват, че всъщност навън е 8 ч.

От Москва до Улан Уде в някогашната Бурятска социалистическа автономна република са 5609 км. Оттук влакът за Улан Батор напуска трасето на Транссибирската железница, която продължава на изток за Чита, Братск и Владивосток, и поема на юг към Монголия. Линията вече не е електрифицирана, до монголската столица ще ни тегли дизелов локомотив. На граничната гара Наушки откачат и вагон-ресторанта.

В 9 и нещо сутринта в понеделник, 21 юли, влакът спира на гарата в Улан Батор. Свързваме се от телефонен автомат на гарата с българското посолство, за да разберем за добре дошли, че изобщо не е трябвало да идваме, защото няма свободни места а за Пекин, който е чак в четвъртък преди обяд.

Иначе дипломатите са много любезни, пращат кола да ни прибере от гарата и ни подслоняват в общежитието към посолството по двама на легло. Но изникна въпросът накъде - обратно към Москва или напред към Пекин? Въоръжени с 2 бутилки коняк “Плиска” (предварително бяхме инструктирани да носим коняк със себе си - оказа се добро разплащателно средство, което отваря врати), двамата с временно управляващия посолството Димитър Михайлов отиваме в монголското Министерство на транспорта. Проблемът е международен, група българи закъсват на път за Китай...

Там въодушевено обяснявам, че така и така сме си платили предварително билетите, значи могат да закачат още един вагон към международния влак заради нас, какво толкова... И изобщо не им минава през ум, че броят на вагоните е според международните договори. А и какви допълнителни вагони - те не може да са обикновени, а пригодени за смяна на колелата. Монголците имали още няколко такива вагона, но те пък били в Дархан - там се провеждал младежки фестивал на съветско-монголската дружба и участниците ги ползвали като хотели.

Така че алтернативите бяха две - или изчаквате до събота, когато през Улан Батор минава директният влак Москва - Пекин през Монголия, в който най-вероятно също няма да има свободни места, или веднага да ви качваме обратно за България.

Е, накрая победи... дружбата, както си казахме тогава ние. Дали заради намесата на хората от посолството, дали заради 2-те бутилки коняк, но се оказа, че френска група си била запазила отрано спалните места за Пекин, но не потвърдила навреме резервацията си и ние можем да се качим на тяхно място. Така и до днес не зная

дали наистина

горките французи

се бяха

отказали

от пътуването си, или са имали ядове заради нас.

В четвъртък, 24 юли, в полунощ се озовахме на граничната монголска гара Замин Ууд в пустинята Гоби. Между коловозите има пясък вместо бетон, от двете страни на влака стоят войници с автомати на гърдите.

И китайската гара Ерлиян 10 минути по-късно - много светлини. Сградата на гарата е обкичена със светещи гирлянди, които по онова време у нас виждахме само на Нова година. От високоговорителите

звучат

валсове

на Щраус,

а на

китайски,

руски и

английски

канят

пътниците

да слязат на чаша чай, докато сменят колелата на влака. Но преди граничните власти да видят дали имаш китайска виза в международния си паспорт и митничарите да те попитат какъв багаж носиш тук първи в купетата влизат медици. Те се интересуват дали има болни пътници или хора с температура. Другите са след тях.

Вместо войници вагоните се охраняват от миловидни девойки в униформи, оръжие не се забелязва, вратите не са заключени. Потомците на Бай Ганьо не бързат да слязат на перона, затова ще видят как към композицията закачат парен локомотив, който я изтегля в закрито помещение за смяна на колелата. Тази работа също я вършат жени - за разлика от Унгени тихо и под покрив, но почти като атракция за туристи.

След около 2 или 3 часа влакът може да продължи към Пекин. Където спира на другия ден точно в 15,32 ч по разписание. И нито минута по-късно или по-рано. Вече е петък, 25 юли. 11 дни след тръгването от Русе.

Четете още:

Коментари