Бесните лъжи на лъжепатриотите
Неминуемо беше атаката срещу националната ни идентичност да бъде продължена сега и на полето на същинската историческа наука, т. е. тази, която основава изводите си, разглеждайки писмените исторически извори; след безсрамния разгул с възстановяването на несъществували никога "исторически" и "археологически" паметници беше въпрос само на време. Тези два съвременни политически процеса (да, именно политически!) вървят ръка за ръка; те са двете страни на една и съща монета.
Някакво* писмо било изпратено до просветния министър за да се изправят недъзите на съществуващите днес учебници по история; кой точно е изпратил този документ всъщност от съобщенията за него не става ясно, поради което имена на историци по-долу не могат да бъдат привеждани. Някой от най-известните съвременни български историци обаче са се изказали по темата; формата на съобщенията предполага, че са били питани допълнително и нарочно.
Не може да има никакво съмнение, и тук скоро ще покажем това, понеже се налага, че учебниците, по които днес учат децата са пълни с манипулативни факти, с безброй неточности и откровени лъжи. Някои от тях са достойни даже за разглеждане и от специализираните ненаучни държавни органи, призвани по закон да защитават правовия ред и националната сигурност на държавата ни. И това е единственото вярно твърдение в предполагаемия текст на писмото до просветния министър. Предлаганият подход обаче е крайно спорен; той ни връща във времето на своеобразния български фашизъм от втората четвърт на миналия век; в едно време на опити пак да бъде съзнателно и изкуствено променяна идентичността на българския народ. Допълнителното замътняване на съдържимото между ушите на висшите просветни началници, което и без това нито е твърде бистро, нито е твърде много, може да има непредсказуеми последствия за историческото просвещаване на подрастващите; а и за остатъците от нацията ни като цяло.
Писмото, такова каквото ни е представено в съобщенията за него, изобилства с лъжи, неточности и ярки манипулации; дотолкова, че прилича на нескопосан фалшификат. Дори и подозренията ни да се оправдаят подобна провокация не бива да бъде оставена без отговор; най-малкото по хигиенни съображения.
Опитът на подписалите писмото до просветния министър не е пръв; преди години един покоен днес преподавател по история на Византия, от същата компания като изказалите се по тазседмичното писмо впрочем, вече писа до тогавашния президент основаването на държавата ни да бъде изместено през 165 г. Този опит бе отминат с презрително мълчание, понеже бяха известни задните мисли на същия преподавател. После едни екскурзианти "откриха" доста "прабългарски" тамбури и черги из Пакистан и Афганистан, пак с не малко задни мисли, ясни на всички впрочем.
Във всички тези съобщения прозира дългата ръка на една фондация, която във времена на всеобщ недоимък в БАН, и в университетите и в музеите, пръска огромни пари за издания и за други пропагандни мероприятия; проста сметка докарва тия разходи до милиони. Категорично е твърдението ни, че такива пари в България няма от къде да дойдат, освен от държавата; или от чужбина. Понеже е по-трудно да си представим тайно държавно финансиране там, то ще трябва да приемем, че парите им идват от вън. Ако сега съществуваше независима българска държава, каквато, разбира се, няма, то нейните специализирани правораздавателни органи и служби за сигурност щяха несъмнено да открият източниците на щедрото финансиране. Както и подробностите за политическата поръчка, която то трябва да изпълни. Днес обаче няма кой да разследва тази фондация обективно и да ни съобщи истината, за жалост. Но в бъдеще, кой знае.
* * *
Трябва да направим предварително твърде важното уточнение, че всякаква форма на външен натиск - политически, икономически, съдебен или финансов, при решаването на чисто научни проблеми ще трябва да бъде признат безусловно за недопустим. За научното дирене може да има едно единствено ограничение и това ограничение е свързано само с полета на мисълта, с доказателствените способности и с добросъвестността на занимаващите се с тази наука; нито повече, нито по-малко.
Нека припомним кратко някои от съдържащите се във въпросното писмо проблеми и обосноваността** на искането те да влязат задължително в учебниците. На всичкото отгоре в документа ни уверяват, че съществувало единодушие сред българските историци; с други думи - под натиска на всеисторическите "маси" са изложени тия искания. Последното разбира се, е абсолютна лъжа; сътрудниците и на университетите, и на музеите, и на историческите институти на БАН се занимават с научни дирения почти като хоби; повечето от тях с радост биха угодили на началниците си; най-малкото, което може да се поиска от тях е да твърдят небивалици за някаква 165-та г.; гладен не се стои. Безсрамно ниските доходи и постоянните уволнения на инакомислещите в тия организации не са никак случайни.
Несъмнено призовото място по манипулативност се пада на проблема за времето на възникване на българската държава. Предложението това основаване да се отнесе към 165 г. е толкова неоснователно, колкото изглежда. Годината 165-та се пресмята лесно от Именника на българските владетели в оная му част, признавана всеобщо за легендарна. Дори обаче да приемем безусловно тази година за начало на българската държавност, то пак ще си останем безкрайно далече от България на Долния Дунав, т. е. от съвременната ни държава, защото дори през 165 г. да е основавана някаква държава, то тя не е нашата държава, тя е държавно образувание на (само) един от етносите-споители на бъдещата българска народност. Само един! Ясно е, че радетелите за "чиста" българска нация, като едни истински "арийци", се отнасят с пренебрежение към историческата достоверност на твърденията си, ние обаче не можем да си позволим нищо подобно.
Поне двукратно тук е било подчертавано, че общото между съвременната българска държава на Долния Дунав, спомената за пръв път на презвитера Константин от Апамея на 9 август 681 г., и Старата Велика България на господаря Кубрат е не повече от връзката на Дунавска България със славянските държавни образувания на Балканите - около Солун, северно от Дунав и т. н.; даже и по-малко, защото ранните славянски държавни обединения на Балканите са в границите на държавата, създадена от господаря Аспарух. Дунавска България, чието начало може да е както през пролетта на 681 г., така и в късната есен на 680 г., дори през 679 г. (вж. Петър Коледаров 1978), може даже да се окаже някъде другаде наблизо, но не и по Северното Причерноморие през първата-втората четвърт на VII в. или където и да е другаде наоколо през II в. Защото, пак да кажем, това би било друго държавно образувание - както поземлено, така и народностно, а също и коренно различно обществено-политически. Дунавска България е славяно-българска държава, която е носител на държавнотворческия потенциал на всички съставляващи я народности, а не само на прабългарите.
Старата Велика България е със сигурност византийски проект, плод на "нечуваната дружба [filia]" между император Ираклий и младия Кубрат. Вярно е, че можем да разискваме дали в случая става дума за обичайната практика за покровителство, съществуваща във Византия, или ще се наложи пак да припомним виковете на бранителите на обсадения средновековен Тбилиси през 622 г., които наричали подигравателно император Ираклий от височината на крепостните стени "гнусен мъжеложец" (Мовсес от Каганкатуйк, "История на страната Алуанк", гл. II). Та, никак не е ясно доколко ни е положено да се гордеем със Старата Велика България, създадена по волята на Византия и в резултат на една "нечувана дружба" (по твърдението на твърде осведомения Йоан от Никиу), която изследвачите винаги толкова срамежливо отминават за да не си помислим нещо нередно за отношенията между 35-годишен мъж и подрастващ младеж. А и колко ли трябва да вярваме на вражите воини, накацали по крепостните стени на Тбилиси през 622 г . . .
Втори по манипулативност е въпросът за титулатурата на старобългарските владетели. Тук веднага ще кажем, че всичко е въпрос на разночетене на едни и същи няколко писмени извора. Вече се усъмнихме, поради несигурното предаване на старобългарската титла в гръцките извори (вж. Свързани текстове), както в четенето "хан", така и в четенето "кан"; поради което приехме единственото сигурно - "господар" или предполагаемото "кханасюбиги" за Тервел и за владетелите от IХ в. Истината е, че не знаем как се четат старобългарските титли, нито как носителите на езика са ги произнасяли. При упорито отстояваната неспособност за разбирането на същността на тоя проблем не могат да помогнат нито кани, нито чаши, нито някакви други съдинки.
* * *
Въпросите, повдигнатите в предполагаемото писмо на историци до просветния министър са доста и все специализирани, та няма как тук всичките дори да бъдат споменати. Хубаво ще е и друг път да се върнем на този прелюбопитен документ, защото той е показателен за времето ни.
_____________________
* Авторът не успя да открие този документ в що-годе достоверен вид; текстът по-долу е основан изцяло на съобщенията за писмото в средствата за масово осведомяване.
** Значителна част от въпросите, ако не и всички, в една или друга степен са били обсъждани назад в годините тук; та повторенията на доказателствата в някакъв съвсем съкратен вид, по обясними причини, са неминуеми (за повече вж. Свързани текстове; с уговорката, че те също не биха могли по условие да съдържат пълния набор от доказателства поради формата на тези изложения).
Свързани текстове
(подредбата е според позоваването им в текста;
Свързаните текстове са много повече, но тук не всички могат да бъдат посочени):
(Време е за нова периодизация на ранната ни история)
(Голямата тайна на основаването на българската държава)
(Княз Слав ли е предшественикът на господаря Аспарух?)
(Балканските Славинии се образуват в края на VI в.)
(Как да наричаме старобългарските владетели? Ханове, канове, князе или просто господари)
Иван Петрински
Четете още:
🔴 Панагюрската фондация "Цоцорков род" даде първите си стипендии на даровити деца и младежи🔴 Вила "Армира" - бижуто на римските бохеми
🔴 Срам! Внучката ми учи за джамии и минарета
Източник: СЕГА
Коментари
Харесайте ни във facebook!
