Напуснахме големия град: Стефан и неговата сбъдната мечта
Вече ви разказахме защо ние – Марина и Христо – напуснахме работа,
Миналата седмица ви разказахме
Пътят към решението
Моята история, свързана с общуването с природата, започва още от времето, когато съм бил на 9 месеца. Тогава родителите ми ме оставили при баба ми и дядо ми, на вилата в Панагюрски колонии, с едно бурканче кисело мляко и набор от пелени. Под детското кошче неотлъчно се излежавал огромен котарак на име Жак. Той бил моят личен бодигард – никое друго животно не можело да припари до мен!
Вероятно още тогава е започнала моята магична връзка с животните и природата. Все пак откакто се помня, искам да стана биолог!
Без да изпадам в подробности, но така и се случи – станах микробиолог. Природата обаче я гледах само през прозорците на института към „Биовет“ в град Пещера. Там започнах свободната си аспирантура на биологична тематика.
Лека-полека започнах да осъзнавам, че не това е моето желание. Темата беше систематична и се отнасяше до изучаването на една група комари, които не хапят – напълно безобидни и никому непречещи насекоми! След десетина години реших, че няма да продължа с изследванията, защото не можех да приема безсмисленото унищожаване на живи същества.
По време на аспирантурата успях да започна, а след това и да напусна работа в една немско-българска фирма, в която бях технолог-микробиолог. Тогава започнах и самостоятелно производство на захранки за риболов.
Последваха 16 години на зверска борба. Важно е да спомена, че междувременно се разведох и намерих жената, която трябваше да открия много по-рано. Щом веднъж се намерихме – двама души с еднакво мислене – започнахме да кроим планове да закупим имот близо до Пловдив, където беше производството ми.
Тъкмо по това време обаче настъпи кризата, в резултат на която производството ми спадна значително. Ето защо реших да го преустановя.
След това се преселихме в наследствен имот в малко село в Предбалкана, в Северна
България. Буквално сред природата! Това, за което мечтаех още от 1987 година,
се сбъдна – да не гледам
С мястото, в което живеем сега, се запознах през 2005 година. Пристигнахме привечер, в началото на месец октомври, и преспахме. Аз бях суперуморен от дългото работно лято и ранната есен.
На следващия ден запалихме камината – в този район почти няма селска къща без огромна камина, защото селото е заобиколено от гъста гора и понякога е много студено. И така, огънят се разгоря, стана топло и приятно, а отвън слънцето започна да пробива леките облаци. Междувременно се спусна мъгла, която, съчетана със слънчевите лъчи, беше хем гъста, хем златиста…
Изведнъж се бяхме озовали в друг свят – свят на невероятно спокойствие и тишина, нарушавана само от песента на птиците отвън. А аз сякаш бях изпаднал в безтегловност. Усетих цялата натрупана умора върху плещите си, отпуснах се, успокоих се и спах до вечерта.
Животът ни в момента
Сега сме заобиколени от три големи източноевропейски овчарки, четири котки, кокошки, зайци… Няма стрес, няма мръсен въздух. Не бих се върнал в града за нищо на света!
Много хора са ме питали “Възможно ли е човек да живее в отдалечен селски район? От какво трябва да се лиши?”… Живеем на 15 километра от Севлиево – достатъчно голямо разстояние, за да бъдем почти в дивотията. И същевременно достатъчно удобно, тъй като до Севлиево има свестен път (даже до и от града има автобус два пъти дневно!), а съвсем наблизо са Габрово и Велико Търново. Разполагаме и с лични автомобили, така че комуникацията е улеснена. С другото нещо, без което не можем – интернет – се сдобихме един месец, след като се преместихме на село.
След като вече съм сред природата, мога целогодишно да наблюдавам растенията, животните и взаимовръзките им. Биологът в мен си остана и вече съм биолог изследовател! Освен това, тук, на спокойствие, прописах! Започнах с кратки разкази на природна и злободневна тематика, създавам и описателно-изследователски публикации, за които събирам неща от етнографията. Успях даже да подготвя една публикация, която скоро ще види бял свят.
Жена ми пък завърши доста обучения и квалификации по арт терапия, има групи за всякакви възрасти и в Севлиево, и в София. Освен това, работи като адвокат. Аз пък съм квалифициран медиатор за извънсъдебно разрешаване на спорове.
Що се отнася до ежедневието ни – отворени сме към здравословния начин на живот, който изисква качествена храна и спокойствие. Имаме доста голям двор и част от храната си произвеждаме лично, но не по познатия традиционен начин, а според идеите на пермакултурните общества.
Движението е важна част от живота ни там. Аз тренирам айкидо в Севлиево, а жена ми ходи на йога. В града има и два закрити басейна, така че има и къде да плуваме.
Най-общо казано, ползваме придобивките на града и игнорираме нездравословното. Пътуваме, когато се налага, което е сравнително често. Нашето място обаче – нашият център – е на село. Тук е нашата стабилност, тук прекарваме голяма част от времето си, тук пристигаме и оттук тръгваме по задачи.
Големите градове вече не са здравословно място за живеене – те са част от един изкуствен свят. Ала хората в тях са забравили, а по-младите изобщо не предполагат, че има друг живот. Даже неотдавна, в моето детство, ежедневието в Пловдив например беше съвсем различно. Лишено от стрес и непрестанна надпревара с времето…
Надяваме се да вдъхновим повече хора да се върнат на село. Защото винаги има начин да направиш своя нов избор!
Какво четем:
🔴 Пореден абсурд в учебник по история (СНИМКИ)🔴 Салата с авокадо, червено цвекло и синьо сирене
🔴 ЕТО Я НАЙ-МОЩНАТА БИЛКА ЗА ОТСЛАБВАНЕ! (РЕЦЕПТА)
Източник: urbex
Коментари
Последвайте ни във facebook!
