Малки и големи кукери

Случайно попаднах на кукерския празник в Симитли, градче, покрай което минавам на път за Банско, но в което никога не съм спирала. Привлече ме пъстрата тълпа, която се изсипваше от прашния път към мястото на увеселението, обозначено още от пушека от импровизираните скари и тълпите зяпачи, които само полицията беше в състояние да отмести от пътното платно и да насочи в правилната посока. Насред пустинен пейзаж и запустели стопански постройки, отвъд стръмни и кални земни насипи се оказа, че се намира местният стадион, отреден за арена на събитието. Времето също беше решило да си спести някой и друг слънчев лъч, който да огрее това нерадостно на пръв поглед място.

Но не беше и нужно. Грееха вместо това носиите на участниците и усмивките на случайните посетители, които като мен зарязваха колите си покрай пътя и бързаха да се слеят с множеството. Местните не бяха толкова склонни на усмивки, но си личеше, че е празник въпреки мястото и свъсените им погледи. Те ме поразиха най-силно - мрачните изражения и тъмните, направо черни одежди на зрителите, които обаче се явяваха добър фон на кукерските костюми и ярките народни носии на участниците в парада. Имаше и много деца, които, макар и стреснати, носеха с гордост огромните си рунести костюми, които само мога да гадая колко тежат и как миришат.

Имаше и хора, които винаги ме унасят в ритъма си и споделената си енергия. Имаше танцови и фолклорни групи от цяла България, които с гордост развяваха знамена и надписи, имаше и страховити мрачни маски и оглушително дрънчащи чанове.

Беше си празник. И въпреки мрака и студа, въпреки неприветливата тълпа и грозния пейзаж, успях да си напълня очите с цветове и красоти, ушите с музика, носа - с аромат на кебапчета, а сърцето - с една леко неопределена носталгия и трудно разпознаваема, но все пак упорита обич.