Бианка Панова откри школа в Сингапур, тренира 200 деца

В Сингапур се занимавам с това, което най-умея и обичам - художествена гимнастика. Изпитвам огромно удоволствие от това, че съм полезна. Няма нищо по-възнаграждаващо от щастието на едно дете, постигнало нещо трудно, от усмивката на преодоляването.

Убедена съм, че педагогиката в ранната възраст е от решаващо значение за успешното развитие на индивида след това в житейския му път. Опитвам се да дам смисъл на децата, да ги науча да го откриват в малките неща, да познаят красивото, да отличават доброто от лошото, да вярват в себе си, да не се страхуват...
Работя с различни националности и е доста интересно. Децата са много различни. Към всяко едно е необходимо различно отношение, различен подход. Уча се с всеки изминал ден...

Самата идея, че в Сингапур, температурата целогодишно не пада под 27, когато е най-студено, ме прелъсти най-вече. Тук не ти трябват много неща - тренировъчен екип, къси панталонки и джапанки.

Чавдар ми носи редовно книги - “Разговори с Бог” на Нийл Доналд Уолш, “Човекът в търсене на смисъл” на Виктор Франкъл, “Старинни напеви” - невероятно красиво написана приказна митология за българския фолклор, за юнака Болгар и неговата любима нимфа Дойна... Откъде ги бе намерил, не питах - Чавдар намира и постига и невъзможното! Той е уникален и незаменим!

Не знаех нищо за тази част на Азия. Отидох без никакви очаквания. Поглъщах всичко без предубеждения и мога да кажа, че краткото време, прекарано в тази страна, ме промени към по-добро.

Това е единствената страна в света, където
5 раси, с различни
религии и убеждения,
живеят заедно в мир
и разбирателство. Всеки зачита правото на другия. Никой не съди човека до него. Не критикува различния от него и никой не навлиза в личното пространство на другия.

Законите строго се спазват. Да се предложи подкуп – е криминално деяние. Да откраднеш... А да не говорим за нещо по-сериозно. Наказва се с бой с тояги, което се оказва най-унизителното наказание, да оставим физическата болка. Срамът от това, че “изгубваш лицето си” – тукашен азиатски израз за позор, остава за цял живот.
Всеки има права, но и задължения, живеейки в този оазис, където няма да видите кошче за боклук, но и никъде няма да ви смутят изхвърлени боклуци по улиците. Където всичко става по протокол. Където дори дъвките са забранени. Където по телевизията не могат да се чуят нецензурни изрази. Където центърът с огромните небостъргачи е издигнат на земя, отвоювана от морето. Където алкохолът е неимоверно скъп и е удоволствие, достъпно само за богатите с огромни доходи.

Казват, че животът в Сингапур е нереален. Миналия август тази малка държава чества 50 години от независимостта си. Имаше впечатляващ парад, та по този повод и аз понаучих нещичко за историята . Тази най-южна част на Малайзийския полуостров е била джунгла, в която са заточвали най-свирепите затворници, осъдени на каторга. Преданието разказва, че по тези земи върлувал кръвожаден тигър (Синга), който разкъсвал стотици жертви, докато някакъв смелчага не му видял сметката. И от там идва името “Синга-пура” – земята на тигрите.

Символът на Сингапур е Орхидеята. Има стотици видове от тези прелестни цветя, а самият Сингапур е известен като зелената градина на Южна Азия. Тук,
за да си таксиметров
шофьор, трябва да
издържиш изпит по
история на Сингапур,
защото си първият контакт с туристите, дошли да посетят страната. И нещо много интересно - сингапурска земя НЕ се продава на чужденци. Единствено сингапурци могат да притежават земята си.

На парада по повод независимостта на страната попитаха възрастна дама как вижда Сингапур след 50 години развитие. Тя каза, че когато дошла тук (всички в Сингапур са пришълци – малайзийци, индийци, китайци, истинските сингапурци са млади - под 50 годишни, тези, които са се родили тук), мястото било истинска джунгла с питони и маймуни, които между другото си съществуват и днес и са защитени със закон. Тогава, продължи жената, животът бил труден, но всички искали да създадат нещо, което да остане за техните деца и внуци. Обединили се в името на нещо по-висше, запретнали ръкави, забравили междуличностните вражди и ето сега, след половин век тази жена сподели:

“Когато дойдох по тези земи, бях едва 6-годишна. Аз пораснах с моята страна! И съм щастлива, че съдбата ме изпрати преди толкова години именно в тази точка на света. В сърцето ми има само гордост от това, че мога да се нарека сингапурка!”
Красиво казано, нали? Така ми се иска един ден и ние, българите, да говорим така за нашата малка, но красива и толкова изстрадала страна!
...

В сряда гледах унгарски филм за евреите в Аушвиц на Ласло Немеш. Мъчителна история. Тази сутрин се събудих с облекчение и щастие, че живея в днешните времена. Помислих си как един тежък филм може да промени перспективата за смисъла на живота...

В Сингапур не можеш да получиш работна виза, ако нямаш диплома за висше образование. Има около 500 работещи българи, повечето са търсени педагози, професори, високи банкови служители или научни работници.
В Южна Азия художествената гимнастика не е много популярна, но в спортните среди имат респект към европейските специалисти и поне няма деца, които да имат прислужващ персонал от Източна Европа.

Но нещо смешно ми се случи миналата година в Лондон. Отивам да преподавам за първи път в нов клуб, директорката на клуба с апломб говори за мен, обяснява колко велика съм била и едно малко детенце проточва тънко гласче:

- А ти откъде си?

- От България - отговарям аз с патриотична гордост.

- Ооо... чистачката ни е от България! – почти разочаровано продължава хлапето.

Настъпва неловко мълчание, след което се сещам да го успокоя:

- Е, нищо де, сега и треньорката ти ще бъде от България!

И честита Баба Марта! Аз събрах към 10-ина мартенички! В топъл Сингапур!

Децата пораснаха, любовта ни също

За първи път се разделяме за по-дълго със съпруга ми. Все пак разстоянията не са малки. Чавдар буквално се бе абонирал за далечните презокеански полети между Европа и Азия, пътуваше всеки месец и така - почти година, докато не се реши да създаде клиника по неговата специалност и тук. Сега чакаме последни административни лицензи и се надяваме да сме по-често заедно. Клиниката в София се ръководи от големия син - д-р Стивън Нинов, който успешно наследи баща си и помага на много братя българи. Малкият син Ричард завършва гимназия тази година, така че наесен го чака университет.
Чавдар е доста самовглъбен, сигурно идва от естеството на работата му и от това, че постоянно трябва да разрешава сериозни здравни и човешки проблеми, но винаги намираме начин да се засмеем. Въпреки годините прекарани заедно - вече 29! , а именно заради всичко преживяно заедно, ние си оставаме невероятна комбина, дори и понякога за кратко разделени от 12 000 км разстояние! Вървим по пътя на живота, изкачваме стъпало след стъпало. Къде с летящ скок, къде малко с препъване, но стълбата е безкрайна, с извивки, примамлива... А ние с него обичаме да се катерим. Верни на принципа: Щом сме двама - страшно няма!

Бианка Панова днес

Какво четем:

Коментари