Скулпторът на Цар Освободител Арнолдо Дзоки се среща с Райна Княгиня и Панайот Хитов (снимки)


Българската история и италианското изкуство са преплетени по неповторим и елегантен начин в творчеството на един флорентински майстор. Казват, че скулпторът Арнолдо Дзоки е оставил част от сърцето си в България. И няма как да не е така, след като известният италиански ваятел е автор на едни от най-обичаните български паметници. Монументите на „Цар Освободител” в София и на Свободата в Русе и Севлиево са се превърнали в част от историята на нацията. Те обаче не са единствените му творби на наша територия – Пловдив, Оряхово, Дряново, Ловеч също могат да се гордеят, че майсторът на длетото е сложил подписа си на тях.


Следите, оставени от Арнолдо Дзоки, могат да бъдат открити на четири континента. Негови скулптури – грандиозни или съвсем скромни, предизвикват възхищение не само в Европа, но и в Африка, Южна и Северна Америка, а повечето от тях са символи на големи исторически събития. Джузепе Гарибалди, Христофор Колумб, Свети Франциск Асизки, Пиеро дела Франческа, генерал Лафайет са изваяни от талантливите ръце на флорентинския артист.
България има особено място в сърцето на Арнолдо Дзоки. Доказателство за това са монументите, в които скулпторът е оставил освен майсторство, и душа. А историята на всеки един от тях е любопитна почти толкова, колкото и човешкия живот....

 

***

За Арнолдо Дзоки в Италия казват, че е интернационален артист. Негови творения са поставени на десетки площади по света и навсякъде предизвикват неподправен възторг. Тук, в България, ситуацията не е по-различна, но въпреки това е по-особена. Най-често задаваният въпрос винаги и бил: Как един италианец, без да има нищо общо с България, е успял да усети духа й и да го предаде с длетото върху бронза, гранита или мрамора. Талант труд, много труд – е само част от отговорът. Другото е от Нейно Величество Съдбата.

Предопределената съдба

Арнолдо Дзоки е роден преди 150 години - на 20 септември 1862 г., в семейството на скулптори и художници. Може би не е случайно, че поема пътя, предопределен от семейната съдба. На десния бряг на река Арно в родния му град е внушителната статуя на крал Виктор Емануил II, дело на баща му професор Емилио Дзоки, а на стотина метра от нея се издига паметникът на италианския национален герой Джузепе Гарибалди, творение на чичо му – Чезаре Дзоки.


Творческият път не само на Арнолдо, но и на фамилията му до голяма степен е предначертан от нейните корени. Те започват от малкото тосканско селище Капрезе – родно място и на гениалния ренесансов творец Микеланджело Буонароти, роден в него през 1475 г. Може би потвърждение на тезата за пръста на съдбата е фактът, че в двора на къщата му през 1910 г. е издигната мемориална скулптурна композиция, творение на Арнолдо Дзоки. Бронзовият барелеф изобразява Микеланджело, който сякаш от детските си години вижда бъдещите си творения.


„Израснах по улиците на Флоренция и бреговете на река Арно. Отначало имах влечение към класическите езици и непрекъснато четях. Промяната настъпи внезапно. Започнах по цели дни и нощи да не излизам от ателието на баща ми. Ръцете ми бяха неукрепнали, но духът ми се бореше с материята, исках да я превърна в чувство, в мисъл.”
Това е написал в спомените си Дзоки, които ревниво се пазят от Карло Болони от малкото тосканско градче Сартеано.

Творчески път

18-годишен той постъпва във флорентинската художествена академия под ръководството на баща си и бързо показва своя талант. Творбата „Последните дни на Помпей” жъне голям успех, а с барелефа си „Гарибалди спасява Анита” става известен в цяла Италия.
Само 24-годишен е, когато в началото на творческия си път, Дзоки успява да спечели конкурс за статуя, съживяваща спомена за Пиеро дела Франческа, който е роден в Богро а Санто Сиполкро в Тоскана - на границата с другата област Умбрия. Конкурсът е по повод 400-годишнината от смъртта на големия художник и е организиран от местната община. (Пиеро дела Франческа е признат за един от най-значимите таланти в италианската живопис и е смятан за най-големия интелектуалец преди Леонардо да Винчи. Живял е през 15 век – 1415-1492 г.)


Славата и признанието застигат младия флорентинец още в първите години на творчеството му. При откриване на паметника на падналите при геройската защита на Алтамура той става почетен гражданин на южноиталианския град, чийто жители смело отблъскват чуждите нашественици през 1799 г. Според съвременниците на Арнолдо Дзоки само този паметник да е останал от него, то той би бил достатъчен за славата му на голям скулптор.

Първа връзка с България – Фонтанът Деметра в Пловдив

Връзката на италианския ваятел с България започва с един истински шедьовър, за какъвто е смятан фонтанът на богинята Деметра в Пловдив. Флорентинецът го прави за първото българско изложение през 1892 г. Композицията е уникална и не може да се види никъде другаде в България, твърдят специалисти. Историята на шадравана е доста интересна. Той всъщност е сватбен подарък на княз Фердинанд от Австрийския император. Първоначално фонтанът е бил в София, но Фердинанд го дарява на Пловдив с изричното указание да бъде поставен пред изложението, чиито павилиони преди са били в днешната Цар-Симеонова градина.


Любопитен факт е, че проектът за фонтан на Арнолдо Дзоки печели първа награда на конкурс в Белгия и австрийският император го откупува.
Така оригиналът остава в нашата страна, въпреки че шадраванът има само две копия - в Швейцария и в Америка.

Свободата оживява в Севлиево

След фонтана в Пловдив идва издигането на първия паметник на младия творец в България, открит в Севлиево на 8 септември 1894 г. Живелият тук скулптор Асен Пейков споделя по-късно със съгражданите си, че големият му приятел Арнолдо Дзоки му е признавал, че статуята в Севлиево е от най-любимите му творби. (Пейков е много известен скулптор в Италия, негов е паметникът на Леонардо да Винчи на международното летище в Рим, популярен е и с портретите, които вае, на известни личности в Италия и света, бел.авт.)

 

Поставена на градския площад като символ на свободата, тя бързо се превръща в естествен център на местното население. Въздигната е по инициатива на опълченското дружество „Лев” в чест и памет на загиналите опълченци в руско-турската освободителна война при Стара Загора на Шипка и Шейново през 1877-1878 г. и падналите в априлската епопея въстаници. Архитект на проекта е Отто Хорейши.


Изграждането на паметника на Свободата, който има славата на един от най-красивите паметници в региона, започва на 1 януари 1882 г. на мястото, където през 1876 г. са обесени ръководителите на въстанието в Севлиевско Стефан Пешев (името на площада носи неговото име, бел.авт.), Йонко Карагьозов, Иван Преснаков,свещеник Радион Попмихов, Никола Дабев, Павли Венков, Велко Начев и Христо Филев.


Монументът представлява каменна колона, с височина 12 метра. Нейната основа също е каменна и има четири бронзови плочи с надписи. Изработена е от италианския каменоделец Де Бон Аполон. На върха на колоната е поставена бронзова статуя на женска фигура, олицетворяваща освободена България. В дясната си ръка държи тръба, насочена на юг към поробена Македония, а в лявата си ръка - лавров венец.

Идва време и за най-отговорна работа на Дзоки – големият паметник на Александър II на централния софийски площад пред катедралата „Св. Александър Невски”. Всъщност прозвището Цар Освободител не му дават българите, а руските мужици след края на Кримската война (1856 г.) заради отмененото лично от него крепостно право над тях
Откриването му на 30 август (12 септември, нов стил) 1907 г. – неделя, наистина е грандиозно, тържествата са пищни. Присъстват освен княз Фердинанд, великият княз Владимир Александрович (син на руския цар) заедно със съпругата си великата княгиня Мария Павловна и техният син Андрей, ген. Столетов, генерал Паренсов, синът на ген. Гурко, руски ветерани в освободителната война, членове на българското правителство и други официални гости.


(Всички подробности около направата на паметника с исторически данни очаквайте в Епицентър.бг утре – 3 март 2016 г.)

Скулпторът е в Русе редом с Райна Княгиня и Панайот Хитов

През 1909-а Арнолдо Дзоки е в Русе. Той отново е сред народа и останалите живи поборници, между които и Райна Княгиня. Историята на паметника на Свободата започва много по-отдавна от празничния ден, когато хиляди хора от цялата страна се стичат в Русе за откриването. На фотографиите от този ден се е запечатала картината на трогателно възторгнатите опълченци, които се редят за снимка пред току що открития паметник. Лицата им са тържествени, в очите им се чете вълнение, те са вече част от историята на свободата.


Първите плахи идеи за построяването на монумент, с който да се отдаде почит на загиналите за свобода, са в началото на 80-те години на XIX век. Тогава е създадено Поборническо-опълченското дружество в Русе, известно с голямото си родолюбие, твърде далеч от всякаква поза и комерсиалност. Неговите членове лансират идеята за паметник, който да е в памет на загиналите за свободата на България. През 1890 г. ветераните изпращат писмо до премиера Стефан Стамболов и с документ той разрешава събирането на средства. В присъствието на цар Фердинанд на 4 септември е положен първият камък.
Парите намаляват и общината започва нова кампания за построяването му.

 

През 1895 г. е сключен договор на стойност 65 хил. лв.със строителния предприемач Стойчо Кефсизов. Казват, че в избора му няма абсолютно никаква лична изгода за когото и да било: бивш опълченец и участник в боевете на Шипка. Той възприема проекта като делото на живота си и не напразно именно на него е гласувано това доверие - известен е като личност, неподатлива на корупция и политически амбиции.


Оказва се обаче, че разходите са повече и необходимите средства са 150 хил. лв. Решаваща помощ оказват известните банкери братята Симеонови, които дават 50 хиляди, а останалите пари се събират в цялата страна. От Австрия са доставени гранитни блокове.


Една от емблемите на Русе – паметникът на Свободата, всъщност е имала друг замисъл. Според първоначалната идея фигурата трябвало да бъде на цар Освободител – Александър II. Но тъй като авторът й Арнолдо Дзоки създава подобна статуя и в София, се взема решение фигурата да бъде на жена - символ на свободата. В едната си ръка държи меч, а с другата сочи на север, откъдето са дошли руските войски. Отпред паметникът е украсен с лавров венец, кръст и надпис: „На поборниците и опълченците, които са взели участие за освобождението на България 1867-1877”. Трите барелефа показват моменти от сраженията на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа на Бузлуджа, връчването на Самарското знаме и отбраната на връх Шипка. Двата лъва също имат дълбоко символно значение - единият разкъсва веригите на робството, а другият брани свободата. В задната част има две оръдия трофеи.


Паметникът е висок 17,80 метра и е доставен в Русе през 1907 г. Окончателно е завършен през 1908 г. Княз Фердинанд обаче, потънал в кипежа на подготовката и обявяването на Независимостта, не успява да присъства. Затова на 20 юни 1909 г. дружеството известява, че е решило освещаването да бъде на 11 август. От този момент нататък общината поема изцяло разходите за последните довършителни работи и церемонията.


Вестта за откриването на паметника има изключително силен отзвук в цяла България. От много градове идват участници във войната, а влаковете са препълнени. Сред бившите опълченци са Панайот Хитов, Христо Македонски и стотици други ветерани от Варна, Плевен, София, Шумен и много други градове, които зарязват всичко, за да бъдат в Русе. В тържествения ден идва и специална делегация от столицата: генерал Радко Димитриев, премиерът Александър Малинов, министърът на правосъдието Тодор Кръстев и министърът на вътрешните работи Стефан Паприков. С много овации е посрещната и Райна Княгиня. Сутринта на 11 август започва с музика и хиляди хора, препълнили улиците още в 8 часа сутринта. Започва панихида и след това генерал Кирил Ботев - представител на царя, произнася слово и обявява паметника за открит.


Един от най-щастливите сред цялото множество е флорентинският ваятел. Арнолдо Дзоки за пореден път е успял да разтупти българските сърца.

Паметникът в Оряхово

Сложна се оказва съдбата на паметника на Арнолдо Дзоки в Оряхово. Още след 1878-а будните оряховчани имат идея да издигнат паметник на убитите румънски воини за освобождението на града. Откриването на паметника става едва в 1903 г. на края на града на мястото на станалите сражения. Тогава той е представлявал висок постамент от бял камък – 6 метра, и статуя на Свободата, направена от бронз. Множеството, присъстващо на откриването, възкликва – „Това е румънската кралица!”. И оттогава цялото население я познава под това име – Кралицата.


През Междусъюзническата война (1913) възникват разногласия между България и Румъния и по политически причини паметникът е разрушен. Едва през 1959 г. статуята е открита по време на строеж в старите казарми. Тогава започват бригади за възстановяването на монумента и през май 1960 г. на старото място се организира повторното официално откриване на паметника. След 37 години (през 1997 г.) е преместен в центъра на града.

Дзоки е изваял паметници на 4 континента

След паметника на Царя Освободител се появяват много негови творби. Получава поръчки отвсякъде. От този период е изключителната творба на Дзоки паметникът на Христофор Колумб в Буенос Айрес. Дори и днес на годишнината на откриването на Америка, итало-аржентинци и не само те се събират около паметника, за да честват пристигането на Христофор Колумб в Америка.


Увеличават се поръчките за Джузепе Гарибалди и италианските национални герои – например паметникът на Гарибалди на кон в Болоня, на аржентинския революционер Белграно в Генуа. Творбите са много. В САЩ също има паметници дело на Арнолдо Дзоки - в Ню Йорк, а в Масачузетс се извисява конна статуя на генерал Лафайет. Майсторството на ваятеля става познато на четирите континента – Европа, Южна и Северна Америка, Африка. В египетската столица Кайро все още съществува една негова религиозна творба – статуя на Свети Франциск.


Почеркът на Дзоки личи и в монумента Олтара на родината в центъра на Рим. Той е част от новата история на италианския народ, строен е в продължение на десетилетия и е посветен на обединителя на нова Италия крал Виктор Емануил II. Флорентинецът е автор на една от фигурите на четирите крилати победи, устремени високо в небето.

Хубавата Изолина – за цял живот

На площада в Сартеано – малък тоскански град близо до Флоренция, се издига скромен войнишки паметник, изваян и дарен от Арнолдо. Той представлява статуя на падналите в Първата световна война италиански воини. На откриването му през 1923 г. Дзоки става почетен гражданин на Сартеано. Всъщност историята на този паметник е свързана с много личен момент от живота на скулптора. Младият Арнолдо Дзоки отбива част от военната си служба в градчето. През този период среща бъдещата си съпруга Изолина Лонгини, дъщеря на собственик на аптека в града. Хубавата Изолина оказва голямо влияние върху него. Бракът им е много успешен, двамата имат дъщеря – Ида, която също става скулптор и продължава семейната традиция.


„Тя беше жена с прекрасна фигура – нежна и учтива. Нейната близост и нейният дух направляваха длетото ми. Никога не бих помислил, че ще ме изпревари при далечното пътуване.” Това пише тъжният Дзоки след смъртта на любимата си съпруга и извайва с голяма любов неин мраморен бюст. По-късно потомците на фамилията го даряват на общината и той е поставен в градския театър.

Българските приятели

Ателието на твореца - тих кът за съзерцание и спокойствие, е в римския квартал Номентано. Там Дзоки често е посещаван от неговите приятели българи. В двора си той е имал копие на паметника на Цар Освободител, но за съжаление, след Втората световна война всичко е строено отново и от него няма и следа.


Арнолдо дружал с големите наши творци Асен Пейков и Андрей Николов. Неговата привързаност към българите започва от студентските му години. Изключително скромния по техните сведения Дзоки не се притеснява да проявява жив интерес към творчеството им, да пише за него и в Италия, и в България, да ги поощрява през годините. До края на дните си той ревностно поддържа тези приятелства. В двора на ателието си сред много цветя флорентинецът посреща Андрей Николов. Двамата си сътрудничат при едни от най-известните паметници на българския скулптор като този във Видин, посветен на падналите от Трети Бдински полк войници в Междусъюзническата война. Дзоки е автор на трите барелефа на монумента.


Той продължава кореспонденцията си с друг голям български художник - Антон Митов. В България не забравят Дзоки и през 1931 г. творецът получава писмо от софийския кмет Владимир Вазов, с което го известяват, че му присъждат почетен медал на София.
Краят на живота му е помрачен по политически причини. Стигнал до върха на славата, Дзоки става президент на Академия „Сан Лука” – най-престижната академия за художници в света, основана през 16 век от братя Дзукари. Скулпторът е важна фигура, но с идването на фашизма нещата се променят. Поръчките все повече намаляват. Той продължава да прави портрети.

 

Една от прекрасните му творби, в която влага изцяло чувствата си, е гробът за съпругата му и семейството. Там през 1940 г. е положен и флорентинецът, който още кара сърцето на българина да тупти. Оставил сърцето си в България чрез паметниците, които сътвори.


Какво четем:

🔴 Народният певец Илия Аргиров е жив в сърцата на хората

🔴 София по-добър град за живеене от Москва и Белград

🔴 РОДОПИТЕ – Кръстова Гора от Птичи Поглед

Източник: epicenter



Коментари



горе