Здравка от Мелник – героинята накарала цяла България да се засрами


Какво е нужно, за да бъдеш герой днес? Дефиницията на думата „герой“ е човек, който в поведението си проявява изключителни качества и способности, които обаче са насочени в полза на обществото. Герой е този, който оставя собственото си благополучие на заден план в името на останалите. Точно затова, когато се замислим над думата, в съзнанието ни изскачат онези имена, за които сме чели в учебниците и дебелите книги. Казват, че историята се пише от велики личности, вършещи велики дела, но днес за повечето от нас животът не се гради от големи събития… Животът е съвкупност от ежедневни малки мигове и с всяко малко решение и избор, ние дефинираме себе си. И точно в това се крие нашият героизъм. Може би никога няма да спасим планетата си от изчезване или човечеството от ужаса на различните болести, възможно е да не съумеем да предотвратим война или да спомогнем за подема на един цял народ, но не е немислимо да бъдем герои. Това не е дума, която с годините е изчезнала от речниците или е лишена от съдържание. Тя съществува и до днес и ако се огледаме, е съвсем възможно да забележим героизъм дори на най-неочакваните места.
Човекът на двайсет и първи век е свикнал да приема геройството като нещо мащабно, но всъщност то има толкова много форми, че повечето остават незабелязани… Животът никога не се води по нашите планове и често се оказва, че се е развил по начин, който не сме очаквали. Рано или късно реалността те удря здраво в лицето, съсипвайки всичко, което си имал до този миг. Истински героизъм е след битката с действителността да намериш начин да продължиш напред, да не спираш да се бориш и да не се отказваш. И макар широко недооценено това си остава храброст достойна за уважение.

Ето защо моите герои, освен общопризнатите, са и хора, които познавам или случайно срещам. За тях няма да чуем в училище и историята ще подмине имената им, но те и не целят обратното, защото част от героизмът е и скромността. За една такава героиня искам да ви разкажа сега. Тя е едва на десет години, но вече се е сблъскала с грозното лице на живота. И не му се е дала, напротив, опълчила му се е и продължава да го прави, дори сега – когато аз пиша тези редове.

За малката господарка на голямата тоалетна

Здравчето, както е позната на хората в град Мелник е изключително сладко русоляво дете, което през уикендите вместо да играе безгрижно навън, подобно на връстниците си, работи неуморно в… обществената тоалетна. Вече три години детето се труди – пъргаво тича с маркуча и чисти след посетителите, като поддържа всичко в блестящ вид. Наричат я малката господарка на голямата тоалетна. Отпред е разположила масичка, като дава тоалетна хартия срещу петдесет стотинки.
"Хората са различни, едни ми дават повече парички, други даже евро ми оставят, но има и българи, дето ми казват - какви пари искаш, ти си дете, нямаш право да работиш и да стоиш тук. Ползват тоалетната и си отиват“, споделя пред вестник „Труд“ за натрупания си търговски опит момичето.

Разбира се, никой не се е поинтересувал защо Здравка е отпред и какво я е накарало през почивните дни да чисти след хората. Не се е намерило кой да я попита по какви причини едно десетгодишно момиче не се отдало на безгрижно детство, а мие и търка вече 48 месеца поред. Хората просто ѝ мърморели…
Но тя не е там защото е видяла добро, макар останалите да не се замислят над това и да виждат в нея поредното лице на бедността. Още едно сиромашко дете, което е намерило начин да изкара парите на другите от джоба.
Тя стои пред мелнишката тоалетна, защото животът е бил несправедлив, както често се случва – към едни по-малко, към други повече. И Здравка спада към втората графа. Но въпреки лишенията – без собствена стая, без играчки и дори редовно хранене – тя не се е отказала, макар крехката си възраст можете да я видите там – в Мелник, да се поти за стотинки.

Ако си мислите обаче, че тя освен работа друго не признава – грешите! Момичето не е прекъсвало учението си и всеки делничен ден пътува до съседното село Склаве, за да посещава местното училище. Тоалетната е само за почивните дни – в свободното ѝ време. И се лишава от детските игри, за да помага на семейството си и същевременно, ако може да спести за простичките мечти. Желае стая, но не голяма – може и малка стаичка, компютър и телефон, понеже съучениците ѝ повечето имали, а тя си няма. 
Трагедия отнела и малкото, което семейството ѝ имало. През 2010-та година на пети декември избухнал пожар в къщата на Марияна и Ангел Цапаркови и петте им деца (сред които и Здравка), като превърнал в пепел цялата постройка точно преди Коледа. Семейството остава на улицата в лютото декемврийско време без покрив над главата, защото родителите са безработни. Единствена утеха е, че се имат един друг – никой не пострадал, защото когато пожарът причинен от късо съединение в остарялата електрическа инсталация започнал, било още сутрин и никой от тях не си бил у дома.

Съпричастност и помощ от съграждани така и не получили, макар всичко което някога са имали да е било погълнато от безпощадният огън. Единствено първата вечер кмета на Мелник ги настанил в отдавна нефункциониращото училище. По-късно, разбрала за личната драма на фамилията, поетесата Катя Ерменкова от Сандански потърсила Цапаркови и дарила каквото може – обувки, дрехи и храна, като им уредила по три хляба на ден. След това общинският съвет на Сандански също показва на семейството, че все още се срещат хора с големи сърца като отпускат 2 000 лева за изгорелия им дом и им намират фургон, в който да се подслонят.
Покрай всички грижи случили се за толкова кратък период, майката забравя да подаде декларация за детски надбавки и се наложило да се простят и с тези пари, които въпреки, че са абсурдно малко, пак биха били някаква подкрепа в абсолютната нищета.
Цели шест години изминават преди да успеят да покрият изгорялата си къща и отново да се нанесат в собствения си дом, оставяйки миниатюрното пространство на четири колела. Това обаче далеч не е разрешило проблемите им, защото продължават да бъдат подвластни на българската безработица, която остава сериозен проблем не за една община в родината. Това е причината и Здравка да се труди заедно с останалите им деца. Изправени пред глада и оскъдицата децата се сблъскват с онзи етап на битието, който по принцип е отреден за възрастния – да носи вкъщи левчета, с които да се купуват най-необходимите неща. И в нямането потомството някак успява да се справи, поне до толкова, че да не умрат от празен стомах. Минава време преди и родителите да допринесат за препитанието. Чак преди две-три седмици майката е назначена за чистачка в мелнишкото кметство на минимална работна заплата.
"Назначих по временната заетост и бащата, парите са малко, но толкова дават по програмата. Пак е помощ някаква. Няма да оставя хората, толкова ме плюха заради Здравка, че детето работи, но как да го спра? Семейството има нужда от средства за препитание, по-добре ли е да крадат?“, обяснява кметът Наско Петев.
Когато мечтите се сбъднат
Историята на моята героиня – момичето, което не се срамува от това, че чисти градската тоалетна, а се радва, че успява да помогне на семейството си, не приключва тук. Когато човек се труди за мечтите си, когато дава всичко от себе си и го прави чистосърдечно, тогава копнежите се сбъдват. Трудният живот на Здравка стана публично достояние в медията и потребителите споделяха разказа за силното десетгодишно дете с простички желания. Хората започнаха да се интересуват, неспособни да извърнат поглед от добротата и невинността в този от снимката на мелнишкото дете, клекнало пред каменната зидария на обществения нужник. И сега водени от съпричастност и добрина, те протягат ръка с желанието да осъществят поне част от мечтите на момичето. Млада жена от град Гоце Делчев е дарила Iphone, общинския съветник, също от Гоце Делчев, инж. Ангел Тунчев е дарил безвъзмездно чисто нов таблет с включени 20 000 МВ интернет за две години, а вестник Топ Преса е помогнал със СИМ карта за една година, за новия телефон и още подаръци.
Човешко е да изпаднеш в нищета, но е божествено да помогнеш на нуждаещ се, въпреки собствените си проблеми. Радвам се, че все още има хора, които не са забравили що е това добрина, особено към дете, при това дете-герой. Щастлив съм, че все още можем да даряваме усмивки в тежки времена и доказваме, че човещината може да спаси света, защото тя е най-голямото оръжие на героизма!

Стелиян Стоименов,
в. „България СЕГА“


Четете още:

🔴 Ламартин и българите. Едно пътуване в миналото

🔴 Безценното камъче /Ангел Каралийчев/

🔴 6 урока, които да научим от баба си и дядо си





Източник: България сега





Коментари

горе