Преживял съм много в джунглите на Амазонка


Кой е той?

Илко Минев е роден през 1946 г. в София. Средно образование завършва с отличен успех и следва немска филология. Неговият състудент и приятел Жерминал Чивиков е задържан и осъден да лежи четири години в затвор заради политическа дейност. Минев също е разследван и върху него пада съмнение за неблагонадежност. Бяга в чужбина и получава политическо убежище в Белгия, където завършва стопански науки. През 1972 г. отива при леля си в бразилския град Сао Пауло.
След няколкомесечен престой в най-многолюдния бразилски град се установява в Манаус, столица на щата Амазонас. Там става преуспял делови мъж и днес е съдружник в две фирми, даващи хляб на повече от 3000 души.  В продългение на тридесет години, до 2011 г., е бил  почетен консул на Холандия. А през 2012 г. като уважаван общественик и бизнесмен получава званието „Почетен гражданин на Манаус“. Освен български, владее немски, английски, португалски, испански, а се справя и с холандски, руски и френски език.
„Преди да замлъкна” е първата книга на Илко Минев и е посветена на предците му, които през 1943 г. се спасяват от Холокоста и бягат от България в далечна Бразилия, благодарение на никому неизвестния у нас Алберт Гьоринг, брат на фашисткия палач Херман Гьоринг.
„Дъщерята на реките“ е втората и е зашеметяваща история, която описва разорението на каучукувите плантации и одисеята на златотърсачите по величествената Амазонка.


- Животът ви, г-н Минев, е бил изключително наситен и интересен с преживявания. Имали сте живот като на кино – твърдя това, след като прочетох първата ви книга „Преди да замлъкна”, която издадохте миналата година. И втората, която признавам – прочетох с още по-голям интерес, е вълнуваща. Ако първата  беше смесица от много истински факти и сравнително малко фантазия, то какво бихте казали за „Дъщерята на реките”?
- Минал съм през доста перипетии в моя живот. Когато ни се случват разни лоши неща, ние си мислим, че имаме лош късмет. А като свършат добре, казваме друго, че сме имали добър късмет. В това отношение моят беше добър. И моята първа книга „Преди да замлъкна“ повече от 80% фактите са истински. Във втората книга обаче е обратното. Въпреки че много от нещата, за които разказвам, са се случвали с различни лица и герои. Така че в „Дъщерята на реките“ има голяма доза фантазия.

- Вашата зеленоока героиня Мария Бонита е човек, който трябва да премине през много изпитания, характерите на другите герои също са изключително плътни – всеки един от тях се бори с демоните на миналото си. Откъде дойдоха те, плод на какво са, има ли събирателни образи между тях?
- Има и много образи от семейството на съпругата ми. Те са живели дълги години в каучукова плантация, която не е засадена, тя си е естествена джунгла. Историята на моята героиня Мария Бонита е интересна и започва още отпреди 30 години. Бях на риболов в един много далечен край, там попаднах на самотна къща, от която излезе жена. След като я поздравих, тя ме попита дали мога да остана и да отгледам едно момиче – оказа се дъщеря й. Беше на 13 или 14 години, зелените й очи бяха много впечатляващи. Разбира се, нямаше как да приема такова предложение – то  дори е и противозаконно. Но това много ме впечатли, а аз познавам доста  живота в каучуковите плантации. Събраха се много неща и се получи образа на Мария Бонита. Запомних го за цял живот и ми даде материал за този образ.

- Минавало ли ви е през ума, че може да опишете всичко това някога?
- Не, амбицията ми стигаше до първата книга. След като бе много добре приета, започнах да си мисля, че има и други неща, които мога да разкажа. Които са редки дори в Бразилия. Защото в Амазония – голяма част от Бразилия, живеят само 25 милиона души и то на огромна територия. Като се има предвид, че населението на страната е 200 милилона, разбирате колко е малко това.

- В книгата ви има много цвят, освен пъстри герои – каучуковите плантации и джунглите на Амазония са толкова живи, наистина човек си мисли, че е там. А златотърсачите напомнят за Клондайк, а защо не и за герои на Джек Лондон. Вие работили ли сте като такъв, имате ли личен досег с тях, до каква степен животът ви е белязан с треската за злато в Бразилия?
- Влюбен съм в джунглата. Намирам, че това са едни от последните граници, където има девствена природа. Освен това участвам в организации, които се опитват да запазят тази природа доколкото е възможно. Не съм работил никога като златотърсач, но продавах на тези хора извънбордови мотори. Посещавах няколко пъти тези места, веднъж през 80-те дори останах три нощи. Да, те наистина напомнят за Клондайк. Много обичам Джек Лондон и може би той има някакво влияние върху мен. За моя изненада преди три седмици отидох в този район със съпругата и внуците ми и открихме, че отново има златотърсачи, но те работят по малко по-модерен начин.  

- Реките в Амазония са другият важен герой в книгата ви – без тях тя няма да е пълна, вашите описания на река Мадейра и всички други, които се вливат в могъщата Амазонка, са изпълнени с много обич и преклонение. Но това може да го разбере само човек, живял там и изпитал силата им. Сигурно трудно може да си представим величието на тази огромна водна маса?
- Не е лесно. Близко до Манаус се срещат Рио Негро и Рио Амазонас – място, което наричаме Солимойнс. Бразилците твърдят, че Амазонка е там, където двете реки се срещат. Цветът им е доста различен, скоростта и температурата също. Но те не се смесват. Някъде около 14-15 километра вървят една до друга. Наистина е нещо невероятно. Освен това има и други реки, които са много интересни като Тапажос. Нея искам един ден да я опиша. Тя и Рио Негро са двете най-красиви реки, а Мадейра е бурна и опасна за плуване. Тези реки са част от моя живот, другата ми любов.

- Има ли шанс тази дива природа да се запази, екологичните проблеми сигурно ги има и там, където живеете – в Манаус и района около Амазонка? А местната култура би било жалко, ако се претопи.
- Има няколко неща, които човек трябва да знае, за да разбере този процес. Амазонка е разделена на различни щати. Този, в който аз живея, се казва Амазонас – той е най-големият в Бразилия и площта му е колкото 10 Българии. 98 на сто от него си е истинска джунгла. В другите  щати положението е по-различно – там напредва земеделието, идва на север, което е опасност за джунглата. Има организации, приемат се закони и всичко това е шанс да се запази природата. Хората разбират това – все пак това място е един от белите дробове, с които светът диша.

- Книгата ви наистина е едно вълнуващо пътешествие във  времето на златната треска. Животът обаче е бил и опасен. Споделете за някой такъв момент, вие сте добър познавач на района.
- Ходил съм няколко пъти там и е много опасна зона. В книгата описвам една битка, която наистина се е случила - на малкия плаж. Бях там две седмици след това. Е, моят герой от книгата – Олег, в действителност не е участвал, но имах познат, който го убиха в засада на това място. Опасно е, макар че днес полицията и войската имат доста по-голямо влияние, отколкото навремето.

- А замисляли ли сте се да изоставите джунглата и да я замените с мегаполиси като Сао Пауло или Рио?
- Живях малко в Сао Паоло, но изобщо нямам никакво намерение и не мисля за това. Моят син завърши университета Станфорд в САЩ и след това работи в Ню Йорк. Мислех, че съм го загубил завинаги. Но той пожела да се върне. И до днес е в в Бразилия, дъщеря ми също.  

- Книгата ви от месеци е сред десетте най-продавани в Бразилия, посреща се с много голям интерес.  Имате ли обяснение защо, какво ви казват читателите?
- „Дъщерята на реките“ е много бразилска и говори за доста неща, които бразилците са чували, но не ги познават. Това евентуално привлича читателите. Аз също бях изненадан. Втората книга дори дръпна продажбите на първата. Тъй като има една част от същите герои, хората започнаха да се интересуват каква е историята им. Много съм щастлив с това.

- В реалния си живот вие напускате София, живеете в Белгия и заминавате за Манаус, където пък сте консул на Холандия. Признавам, че е изключително любопитно за хората, които сега се запознават с вас чрез книгите ви.
- Пак стигаме до това, което ви казах в началото – за добрия и лошия късмет.  Заради това, че моят късмет е бил добър, историята ми е много интересна.  Аз съм благодарен на България – тук съм се родил, следвах и разбира се моето възпитание е българско. Благодарен съм на Белгия, която ми помогна точно, когато ми трябваше. И разбира се, съм благодарен на Бразилия, страната в която живея, и където са децата ми. Станах хорандски консул и се гордея с дейността си като такъв. Различно от другите почетни консули, хорандският трябва да работи. Трябва да посещава затворници в затвора, да дава пари на хора, които са били обрани, паспорти на загубилите ги. Всеки ден има нещо за правене и е едно интересно съчетание с бизнеса.

- Повече от 40 години живеете в Бразилия, там има много емигранти от цял свят. Как се чувствате сред тях, какво е въобще отношението към тези хора? Питам ви защото най-големият проблем в Европа сега са бежанците, които идват от Близкия Изток.
- Бразилия е страна, където всички сме емигранти – някои повече, други по-малко. В началото на миналия век, в края на ХIХ век милиони са излезли от Европа, от Италия, Германия, Ирландия и са залели Америка, Австралия. По време на Втората световна война много хора напуснаха Европа и отидоха в Северна Африка и други места. Този процес не е нов. Сега се повтаря и хората идват към Европа. Аз имам такава приказка - един ден ние сме домакини, а на другия сме гости. Затова мисля, че трябва да се помогне на тези хора, защото повечето от тях нямат избор.

- Не смятате ли, че книгата ви „Дъщерята на реките” е един чудесен сюжет за филм? Същото се отнася и за предишната – и в двете житейските истории са зашеметяващи и признавам - от високо качество. Замисляли ли сте се по този въпрос?
- Трябва да си призная, че съм мислил. След първата книга влязоха в контакт с мен. Въпросът е, че Бразилия сега също е в криза и първата книга би била един много скъп проект – действието в нея се развива в България, в Средиземно море, в Турция, в Атлантическия океан, в Бразилия. Преди няколко дни отново влязоха в контакт с мен. „Дъщерята на реките“ е доста по-лесно да се направи, но все още е рано да се говори за това. Тя ще излезе на английски след 2-3 месеца. Може пък да се намери някой, който да иска да финансира такъв филм, все пак това ще е не малка сума.

- Е, бразилските сериали са едни от най-популярните, може и сериал да стане?
- (Смее се.) Такава възможност съществува и ще бъда много горд това стане, но все още е много рано.

- В първата ви книга „Преди да замлъкна“, където разказвате историята на вашето семейство, като герой участва и Алберт - братът на нацисткия водач Херман Гьоринг.
- Да, и тя е истинска история. Алберт Гьоринг е историческа личност, директор на „Шкода“, който поне три пъти на година, е посещавал фирмата „Ян Пилчик“, филиал на „Шкода“ в България. Там навремето баща ми е бил инженер. Един ден Гьоринг го вика в своя кабинет и за негова изненада го кани заедно със съпругата му, моята майка, на театър или опера.

Татко му представя брата на баба ми – специално издирван. Казвал се е Нисим Михаел и той избягва с помощта на Гьоринг с фалшиви документи на германски офицер за Испания, където бе арестуван след войната. Зная, че баща ми е представил и други евреи на Гьоринг. Той обаче наистина спасява много евреи, сред тях и български, от газовите камери.

- За направеното от Алберт Гьоринг не се знае много. Но как точно научихте тази история, що за човек е бил той?
- За мен Алберт Гьоринг е много подобен на Шиндлер. Той е бил шеф на баща ми. От неговите разкази, а и от разказите на Нисим Михаел и чичо Лико Хаим, брат ми, аз и нашите братовчеди го познавахме като г-н Гьоринг, без да знаем неговото малко име. По-късно успях да намеря материали за него в търсачката „Гугъл“, които потвърдиха това, което вече знаех. На Запад има направени и написани няколко изследвания за живота и делата му и е известен като Добрия брат. Въпреки фактите неговият подвиг продължава да е в сянката на злокобното име Гьоринг. Кой знае, един ден ще преодолеем и този предразсъдък и най-сетне ще се поклоним пред него.

- Липсва ли ви България, мъчи ли ви носталгия, или Амазония с канутата и каучука е вашият пристан, без която не можете? Мястото, където преди много години започва вашата нова съдба.
- България наистина ми липсва, тези дни ходих до Лъкатник, места, които си спомням и ме интересуват. Има известна носталгия. Слава Богу, живея в област, където има толкова много неща за гледане и които хората почти не са ги виждали. Това ми помага и не чувствам толкова носталгия. Много съм благодарен на България специално за възпитанието, което ми даде. В сърцето ми има не малко късче, което винаги ще е за родината.


Какво четем:

🔴 Хижа Дерменка и величието на Балкана

🔴 Пловдивчанин извади чудовище от яз. Пясъчник

🔴 Кмет си самонамали 2 пъти заплатата, за да накаже скъпоплатени съветници

Източник: epicenter



Коментари



горе