Георги Господинов: Всичко на този свят е живо и го боли


2016-а е като ножица за Георги Господинов. Едното ѝ острие е наточено от българската завист. От ръба на другото проблясва голямото признание, след като романът му „Физика на тъгата” спечели в Швейцария отличието „Ян Михалски”. Самият Господинов е конкурент на Мишел Уелбек, Джонатан Франзен, Марио Варгас Льоса, Дарио Фо и Милан Кундера за Международната дъблинска литературна награда 2017. Филмът „Сляпата Вайша” по неговия разказ е в краткия списък за Оскар.

Поотделно и БГ хулите, и присъствието в клуба на големите писатели са опасни, защото отнемат от равновесието. Господинов обаче не изглежда разклатен. Както преди той инвентаризира света в малък тефтер. Засега в съдържанието преобладава меланхолията.

Как българската тъга стана световна? Кога книгите са самосбъдващи се пророчества, за динковщината, емпатията и пост-истината, за литературата и други убежища…и за още много неща, четете сега.

– Заради приказките, които са ни разказвани като деца, по Коледа очакваме чудеса. В България обаче преди Рождество и Възкресение неведнъж се случват трагедии – на 21 декември 2001 г. загинаха 7 деца в дискотека „Индиго”, сега траурът е заради жертвите в Хитрино. Тъгата не само не изчезва, ами прераства в метафизика на трагедията. Защо?

– Изпитвам почти физическа тъга, като чета и гледам онова, което се случва в България. Обич и милост за жертвите и техните близки. Зад повечето такива трагедии у нас най-често стои бездарие, алчност и тежка корупция. Начинът, по който живеем, и начинът, по който умираме, е един и същ – унизителен, разчовечаващ, без милост към другия.

– Жителите на Хитрино са предимно мюсюлмани, но след трагедията от всички краища на страната възникна спонтанно желание да им се помогне – дори от хора, които се въздържат от прояви на жалост към бежанците. Има ли друго обяснение за тази избирателност в емпатията освен страха?

– При такива трагедии всички други роли и идеологии се обелват и човек остава единствено това, което е отпреди идеологиите и държавите – просто човек. Слаб, беззащитен, без дом, изгубил тези, с които довчера е делил хляба и живота си. Нашият проблем е, че преди трагедията да се случи, ние не виждаме самия човек, а го навличаме с онова, което мразим. Правим го удобен за мразене. Страхът не оправдава липсата на емпатия. Да не би като се мразим помежду си, ей така от въздуха – да е защото аз съм бежанец. Не, не е от страх, не само. От липсващи нива на човечност е, от много тънка и редовно незачитана култура на състраданието. Трябва ли някой да умре, за да се пропука нещо за известно време? Културата на състрадание е към живите, не към отишлия си. А при нас винаги идва по-късно.

– Във вашия Ямбол – такъв, какъвто го помните, имаше ли Динковци? Защо „патриотичните” игри са толкова примамливи напоследък?

– В моя Ямбол имаше и има цял квартал на бежанците от Беломорска Тракия – малки къщурки, строени набързо, живеех близо до този квартал. В моя Ямбол имаше Жулиета, която чакаше всеки следобед Ален Делон пред градското кино и това стана една от историите във „Физика на тъгата”. Да, имаше тъга и усещане за откъснатост, като във всички провинции на една също така провинциална държава. Ако не Динковци, динковщина имаше със сигурност. То е ценностна система, отношение към по-слабия, бабаитлъка на баткото, който те преджобва сутрин пред училището. Тормозенето на по-слабия, на по-тихия. С такива неща се започва. В онази система отношението към другия също имаше собствена специфика. Да мразиш и да се страхуваш от чужденеца, който най-често е враг, беше част от идеологията. Малките народи обичат да са страшни. Иронията е в това, че при социализма всички ние бяхме, така да се каже, нереализирани мигранти, неуспели да избягат бежанци.

– От няколко месеца не сте в България, как изглеждат нещата тук, погледнати отвън? Имате ли подходяща метафора?

– Нещата са толкова оголени до кокал, че не виждам възможност за метафори. Гледната точка отвън също е трудно постижима с днешните медии. Разстоянието само усилва като лупа тревожността. Когато съм в България, е друг вид отсъствие, затваряне, понасяне на омрази. Всеки го е изпитвал. Така че нямам подходяща метафора. Има тъга, тежко натрупана тъга. Има и озверяване. Бесовете са пуснати, насъскват се хора срещу хора. Производството на врагове тук винаги е печеливша индустрия. Усещането е като в навечерието на бедствие. Виждаш ясно очертанията му, знаеш причините, можеш да го опишеш дори, да извикаш, и нищо от това не го спира.

– „А мен точно това нищо ме боли”, казва героят от „Физика на тъгата” – как да преодолеем пустотата, която е трудноопределима, но осезаема?

– Когато писах романа, само се досещах за тъгата, която идва. Исках да я каталогизирам, да опиша, да я заобиколим. Не знаех, че толкова бързо ще потопи целия континент и света. Понякога книгите ни са самосбъдващи се пророчества. Нищото, усещането за нищо, изгубеният смисъл е това, което боли най-много. Как се преодолява това усещане? Не знам. Може би като първо започнем отново да си говорим и да се слушаме. Да спрем да си изобретяваме врагове. И да си припомним онова, което така добре сме знаели някога, в детството си – всичко на този свят е живо и го боли. Всичко може да бъде прегърнато и утешено, поне за малко. Във „Физика на тъгата” има един тефтер с инструкции за след края на света, започнат от героя като дете. Там първата инструкция е тази с прегръщането.

– Оксфордският речник обяви post-truth (пост-истина) за дума на 2016 г., а според списание „Тайм” Доналд Тръмп е личността на годината. Как ще коментирате тези избори?

– Ще трябва да се съглася, колкото и да ми е неприятно. Само с това уточнение, че Тръмп е анти-личността на годината. Най-слабата продукция на Холивуд, възнаграждение за дълго поливаните ни страхове и бесове. Не съм американски гражданин, не следя битката между републиканци и демократи, но няма как да не приемеш лично, когато печели този, който крещи най-силно, този, който се държи нагло, този, който унижава, лепи етикети, заплашва и пр. Независимо дали се случва в американската политика, или в българската литература. Да насъскваш и да създаваш врагове, за да яхнеш медията на скандала, намирам за недостойно във всяко едно поле. Тази слава е кратка и носи печал. От първите филми в местното кино знаех, че накрая добрите винаги побеждават, и то честно. Явно някой иска да остареем в други филми.

– Вие коя дума и личност бихте посочили?

– За съжаление „пост-истина“ е думата, която описва случващото се. Много бих искал думата да е друга, да е свързана с човек, чувствителност и съчувствие, но не е. Не мога да дам утешителен отговор в случая, няма да е честно.

Като писател знам, че думите предизвикват последствия. Продължавам да вярвам, че сме направени от това, което изричаме. Има здрава връзка между млатенето с прът на околовръстното или това да ритнеш на стълбите момичето в Берлин и начина, по който се мразим и млатим с думи.

– Преди пет години, когато у нас излезе „Физика на тъгата”, казвахте, че българската тъга е непреводима. Романът обаче стана световно явление и след куп номинации в Италия, Германия и САЩ преди месец в Швейцария получихте голямата награда „Ян Михалски”. А преди дни стана ясно, че Анджела Родел печели Наградата за най-добра преводна книга на Американската асоциация на преподавателите по славянски и източноевропейски езици.

След такъв прием още ли смятате, че българската тъга е непреводима? При срещите с читателите в Цюрих или Женева, например – те как описват швейцарската тъга?

– Нека го кажа така – българската тъга е трудно преводима. Защото превеждаш концепт за тъга, не просто думата, тя впрочем също не е толкова лесна, колкото изглежда. Да, това, което се случи с „Физика на тъгата”, надмина всичките ми очаквания. Много критици сякаш се събудиха, че има и българска литература, френският философ Нанси писа в „Либерасион” да се очаква идването на една голяма литература, за която малко знаем. Имах срещи с читатели по цял свят, които няма да забравя. Срещата в италианското градче Сора. Читателите от Швейцария, които ми пращаха писма, докато бях в едни манастир, да ми разказват техни истории, свързани с България. Леля Ана от Житница, която идва на почти всички четения. Момче от Цюрих, което каза, че това е неговата история на следобедите от 80-те, имал същото усещане за изоставеност, същата тъга. Хората на едно четене в Сардиния, в старите рибни складове на градчето Portoscuso, които си бяха донесли столове от къщи и стояха така под дъжда, докато сравнявахме италианската и българската тъга. Оказа се много близка, минаваща през рода, през най-близките, през беднотата и чувството, че си някъде закотвен в дъното на света. Такива неща остават накрая.

– „Физика на тъгата” стигна и до сцената – в театър в Словения. Как случи това представление? Успяхте ли да видите спектакъла?

– Това е първото осмеляване на театъра да постави „Физика на тъгата” на сцена. Естествено, то дойде отвън. От някакъв ентусиазиран и млад екип театрали, които ми писаха, че много харесват романа и искат да го поставят. Пратиха ми техните идеи, тяхното четене – много смислено и дълбоко. Не познавам лично нито режисьора, нито актьорите. Не успях и да отида на премиерата или по-късно, за съжаление. Излязоха доста рецензии в Словенската преса и знаете ли кое е най-хубавото. Представлението се е получило, това е прекрасно за такова рисково начинание. Най-хубавото е обаче, че критиката и публиката разчитат през тази история собствената си тъга и минало. Надявам се един ден някой от българските фестивали или театри да покани този спектакъл и в България.

– „Физика на тъгата” ви вкара в пряка конкуренция с Мишел Уелбек, Джонатан Франзен, Марио Варгас Льоса, Джон Банвил, Фредрик Бакман, Дарио Фо, Джон Ървинг, Милан Кундера, Дейвид Мичел за Международната дъблинска литературна награда 2017. Компанията прилича на клуб за писатели и джентълмени, затворен за простосмъртни. Какво ви приземява сега?

– Компанията е страховита и сама по себе си приземяваща. Никога съм си представял, че някога моя книга ще се състезава с тези на Кундера или Льоса. Последните две години с „Физика на тъгата” ми се случи да усетя какво е да загубиш в състезание с големи писатели и едва напоследък – какво е да спечелиш. Ще кажа нещо, което тук го няма – когато губят и когато печелят, тези писатели изпитват респект един към друг, или поне това показват. Губи се достойно, отиваш и поздравяваш победителя. Печелиш и първо благодариш на тези, с които книгата е била в състезание. И в двата случая усещането е зареждащо. Става дума за литература, не за завист, конспирации и мрънкане.

– У нас ви замесиха в тясно-български литературни скандали, но по света четат името ви и покрай наградите на Американската филмова академия. Анимационният филм на Теодор Ушев „Сляпата Вайша” по едноименния ви разказ е в краткия списък на „Оскар”-ите. Разказът е един от първите ви. Помните ли откъде дойде искрата за него?

– Не ползвам скандала като средство да си направиш име. Не съм си позволил да нападна лично или да отвърна с омраза към някой, който ползва извънлитературни удари.

С Теодор Ушев, чувствителен и измислящ, роден, разбира се, през 1968-а, се намерихме по най-естествения начин, през книгите. Получих преди няколко години писмо от Канада, където той описваше как е прочел романа за една нощ и вече имал филм в главата си, защото това е и неговата история. Както самият той каза наскоро, историята на едни забити в мазетата на 80-те минотаври. Става дума за „Физика на тъгата”. Това е филмът, който в момента се прави. Новината е, че френската телевизия „Арте“ застава също зад този проект. А междувременно Теодор видя кино и в един от първите ми разкази „Сляпата Вайша” от сборника „И други истории”. Разказът е кратък, за едно момиче, което с лявото си око вижда само в миналото, а с дясното – само в бъдещето, сляпо за това, което се случва днес. Дори не си спомням откъде тръгна всичко, било е преди 15 години. Но тази идея за смесване на времената винаги ми се е струвала важна. Може би апокалиптична, може би доста актуална днес.


Четете още:

🔴 УНИКАЛНА карта на България ИЗБРОДИРА българка, която живее в Япония!

🔴 Статията, която взриви интернет!

🔴 Христо Илиев – Фрица: Емигрантите сме хора, които търсят щастието си...!





Източник: Площад Славейков





Коментари

горе