"Мои далечни, велики пияници, плащам, излезте от гроба!"


„Мои далечни, велики пияници, плащам, излезте от гроба!”

Днес най-мъжкият съвремен поет Иван Динков можеше да празнува 85 години

ПРОЛОГ

Така - пред себе си: Иван съм - българин,

на два етажа съм - с таван и зимници;

под бряста - в спомена - тълпа от дългове:

с торба - за Цветница, с чувал - за Сирница.

Това - по описа, е вик, разбира се,

е само предговор, е нещо уводно:

едно разгряване - да вдигна гирите

над всички уреди, над всички уроди.

Така - за себе си: поет съм български,

по дух - без жителство, в развод с иконите;

написах някога: "Тъй както с въглена,

така и с думата не става комкане."

Това - по градуса, е вик, разбира се,

е само предговор, е нещо уводно:

едно разгряване - да хвърля гирите

по всички уреди, по всички уроди.

Назад - през седмици, през кратки възрасти,

живечт картички - добри, ухилени;

по тях - там някакви, издигат възгласи,

а всъщност - дъвчат си, навярно пилешко.

Съвсем болезнено: насън - по пощата,

изпращам славеи на таласъмите -

надежда някаква: да свършат нощите,

да срещна себе си в едно разсъмване.

ДЕМОКРАЦИЯ

Дяволи,

ангели -

             хора са хората.

Мярка са -

                 мерят им на глава.

Толкова тъкани -

                             кървави,

                                          морави.

Толкова канава.

Толкова мебели. Въглища - толкова.

Толкова печки "Балкан";

пармени ябълки, парени моркови,

конски консерви,

хрян.

Мярка са.

               Мерят им!

                                 Гледам ги - весели.

Спират пред всеки рафт.

Искат си своето -

                             меляно,

                                           месено.

Няма ли - хапят от гняв:

мръщят се,

зъбят се,

тропат пред празното,

сякаш трамбоват шосе.

После си тръгват - чакат ги празници

с дъх на изпрано жарсе.

Вечер е.

             Цялата свети от себе си.

Тихо.

Без ехо.

Без ек.

Тъжните облаци мислят над ребуси

от деветнайстия век.

Хората нищо не виждат:

                                         чантести,

мрежести - мъст в мас;

без да са Дантевци, нито Дантесовци,

имат обществен анфас.

Как да изхъркам:

                           "Хей, ангели-дяволи,

дайте живота си -

                             да реша

идва ли времето за изчисляване

не на глава -

                      на душа!"

Иван Динков и Добри Жотев

ПЕЙЗАЖ

Десет е.

Малко без десет.

                           На есен е:

тъжно - над локви и ями,

градските лампи - през клони на кестени,

ръсят мухлясала слама.

В дъното на ресторанта съм.

                                               Мрачен съм.

Вестник - издаден в Браила.

Пуша,

тъй както се пуши пред брачен сън:

злостно,

           с три пръста,

                                   безсилен.

Хорица.

           Разни чиновници.

                                            Чинни са!

Пътници - с път през косата.

Чакат си хлебеца, чакат чиниите:

чакат хранителна вата.

Смешно е!

Страшно е!

                 Бирена пяница

кипне,

           напомни за злоба.

Мои далечни, велики пияници,

плащам,

           излезте от гроба!

Келнерът лази в очите ми:

                                           "Пържено?

                                                             Печено?" -

целият светлост и святост.

Без да настръхвам,

                               излайвам гърлено:

"Дайте ми порция патос!"

Гледа ме някак гримирано глупаво.

Другите,

             тоест

                       тълпата,

дъвчат си хлебеца, сърбат си супата -

с няколко устни в устата.

Със съпругата си Бела Цонева и малката Бела

РЕПЕТИЦИЯ

В бърлога съм - в бърлога: зъл съм - звяр съм.

Така е - и до края - стар съм, стар съм.

В очите ми - депа - съвсем реално

лежат разбити щайги с мемоари.

В бърлога съм - в бърлога: зъл съм - звяр съм.

Така е - и до края - стар съм, стар съм.

Перото ми - съдбата ми - скрибуца

по ниското на мъжките юмруци.

Такъв ме запомни - притихнал, млечен!

Такъв ме отнеси - безмайчин, вечен!

Това е моят черен сън - без възглас:

сънувам локва на преклонна възраст,

от нея тъжен еделвайс наднича,

разлюбен от последното кокиче.

Такъв ме запомни - притихнал, млечен!

Такъв ме отнеси - безмайчин, вечен!

Мъжете пеят своя зимен епос

с надеждата, че любовта е крепост!

Разбира се, красиво преигравам

начални сцени от оная гавра,

която вечер на трапеза черна

с лицето ни безмилостно вечеря -

все пак показвам - с пръчката на стиховете -

смъртта - и крачката към нея на мъжете.

Кольо Георгиев, Иван Радоев и Иван Динков

РЕПОРТАЖ

Сигурно съм мъртвешки пиян.

Двама в мен си говорят по мъжки.

Изводът е:

                 под тоя Балкан

мъжкият юмрук не лазят въшки.

Кон в аквариум,

                          нощният град

скубе тревата на стара болка.

Релсите са железни -

                                   лъщят,

странно предани на всяко болтче.

Помня, че имам деца и жена.

Вятърът ме освирква, облайва.

Спазма.

           В дрезгавата тишина

срещу мен се подхилва трамвая.

Сянката ми е някакъв ромб:

в двете посоки

                       жестоко остра.

Шушне върба.

                       Изпитият ром

вижда релсите

                       в цифрата осем.

Кой съм всъщност - от плът и от кост?

Нужна ли е последната лудост?...

Всеки Юда си има Христос,

но всеки Христос си няма Юда!

© Иван Динков, „Лична карта”


Какво четем:

🔴 Как един баща припомни на мъжете, че е важно да уважават майките на своите деца

🔴 Вижте как е изглеждал славният Константинопол в миналото (Снимки и видео)

🔴 Как да обърнем живота си към по-добро: 12 закона на кармата, които малцина знаят!

Източник: afish



Коментари



горе